Ексцентрична симпатичност

–  Какво е да търсиш знанието през цялото си земно преживяване?

–  Знанието е като съкровището, което е само предлог, за да тръгнеш на безкрайно пътешествие. Да откриваш с неизчерпаемо любопитство света с петте си сетива, за да се окаже, че е невъзможно да го опознаеш, е нещото, което те принуждава да намериш свой начин, за да придобиеш знания за него. 

Спомням си, че когато бях дете ме водеха до една огромна дървена гъбка в Морската градина във Варна –  нямаше и сто метра от къщата ни в Гръцката махала. Пресичахме „Червеноармейска“, така се наричаше тогава булевард „Приморски“, и под огромните кестенови дървета и с нетърпение заставах на пръсти пред малко прозорче, за да си поискам книжка. Гъбката беше детска библиотека и книжарничка, най-тайнственото място в света, заедно с тавана и дървените, завити като черупката на охлюв стълби и резбовани парапети, по които се спусках от втория етаж, когато закъснявах за училище. Когато се озовах в гр. Порто в една от старите и най-известните книжарници – „Лело“, пред която чакаше множество от хора, оформило дълга опашка, за да видят къде Джоан Роулинг е почерпила вдъхновение за „Хари Потър“ и стъпих на същите магически стълби, само че червени, разбрах, че възприемам и до днес книгите и обиталищата им като пъпната ми връв със света. Така че и до днес изпитвам възторг от книгите, които ме обогатяват, и предполагам, че няма да ощетя никого, ако и аз сложа на някой рафт в книжарничка, която никой не отбягва, поне една своя книжка. От благодарност за цялото си земно преживяване в света на най-добрите ми приятели – книгите.

–  Къде се открива талантът на един млад човек и какво е нужно да се направи, за да проходи под умелите ръце на своя учител?

–  Талантът не може да бъде скрит. Той е свързан с възхищението на околните или с омразата им. Най-важното, според мен, в момента на откриването му е той да бъде подкрепен, да получи информация от много страни, че е такъв. Понякога е лесно да го откриеш, но той упорито да отказва да го използва, защото талантът е свързан с изключително много вложен труд и постоянство. Талантът избликва, когато не можеш да удържиш в себе си онова, което те прави видим за света. Различимите хора са талантливи. На фона на останалите те изпъкват с нещо, което ги прави разпознаваеми. Те сами намират своя учител, защото имат нужда да се развиват. Няма талант без учител. Имах ученик, който до десети клас не беше проявил таланта си на художник, освен в това, че вместо да пише в тетрадките рисуваше постоянно нещо в тях. Трябваше да го извикам в кабинета си, за да го вразумя, но като видях за какво става дума, онемях. Рисуваше в стил „Аниме“ и създаваше невероятни колажи. Скоро намерихме фондация, която да го подкрепи, и в продължение на една година учеше при най-добрите специалисти в тази област. Създаде календар с дванадесет рисунки, които трябваше да представят българския фолклор и култура. Невероятно как с този стил, който владееше до съвършенство и е абсолютно несъвместим с темата, той успя да създаде затрогващи образи. Неговите графики могат да се видят във фоайето и коридорите на училището. При посещенията си в бреговския храм на знанието, настоящият български Патриарх Даниил, тогава видински митрополит, често се заседяваше, вгледан в рисунките на момчето, направени в стила на японската анимация. Той беше смутен от излъчването на героите в комиксите и сподели, че има нещо нездраво в тях. С една дума – не ги одобряваше. По-късно се установи, че детето е имало психически проблеми. То, въпреки нашата подкрепа и тази на родителите, не можа да развие таланта си. Така че, сам по себе си талантливият човек е нужно да се развива, да се учи, дори и да се самообучава, за да има някаква полезност от искрата, която Бог му е дал – да бъде по-ярка от останалите. Талантът е длъжен да осветява с нея пътя на другите.

–  Защо беше важно да търсите Пътя и да бъдете учител?

–  Той пътят сам ме намери. Не познавах по-достойни хора от моите учители. За всеки един имам място в сърцето си. Никога не съм предполагала, че ще избера тази професия, защото много се притеснявах, особено когато говорех пред повече хора. Но имаше едно изключение – в часовете по литература. Там можех да пропусна звънеца, да започне следващия час, а аз да продължа да си развивам темата. Затова ме изпитваха еднократно в началото и ми пишеха годишна оценка. След като, волю-неволю, отидох да уча за начален учител, защото на приемния по български така се увлякох, че писах за Георги Караславов, а ми се бяха паднали „Гераците“ на Елин Пели, ми стана ясно, че трябва да забравя за София. Станах начален учител. Когато си тръгнах завинаги от първото работно място в гр. Белослав моите ученици и родителите им бяха направили барикада, за да ме спрат. Явно имало е нещо в мен. Обичаха ме и аз умеех да ги обичам. После си направих своето и многократно завършвах какво ли не, а моите прародители отпреди двеста години ме наблюдаваха и цъкаха с език, щото и те минали по тоя път на учители и свещеници, и знаеха, че туй не е само занаят. 

–  Какво е това да бъдеш изразител на мисли и чувства в една затворена реалност – имайки предвид малката общност, в която попадате и оставате завинаги? 

–  Да бъдеш изразител на мисли и чувства в една затворена реалност, особено в малка общност, може да бъде както предизвикателство, така и възможност. В малка общност всяко слово и изразено чувство могат да имат по-голямо въздействие, тъй като хората често са по-свързани и взаимно зависими; трудно се намират хора, които споделят същите интереси или разбират от вашата работа; всеки знае всичко за всеки, което може да ограничи свободата на изразяване. Въпреки това има възможност да имате директно влияние върху общността; да се свържете с другите на по-лично ниво. Битието в малка общност изисква смелост на изразяване, за да останете верни на себе си, докато същевременно уважавате и цените хората около вас. Това може да бъде източник на голяма сила и вдъхновение, като едновременно с това ви позволява да създадете трайни връзки и да оставите значим отпечатък върху вашата общност. Така с професор Венелин Терзиев и с подкрепата на Видинска света митрополия създадохме уникален начин на общуване с бреговската общественост – нашите открити уроци, където професорът се подвизаваше, като „Селянинът с колелото“. Успяхме да съберем в салона на читалището почти всички – и малки и големи. При изключителен интерес към нашата работа във всичките пет урока досега на тези срещи присъстваха много медии и гости. Естрадни изпълнители, артисти, журналисти, поети, писатели и евродепутат бяха включени в откритите ни уроци с голям успех. Учениците и учителите се почувстваха различно. Родителите видяха децата си в нова светлина. Тези инициативи бяха толкова широко отразени от медиите и за тях узна цяла България. Така търсенето на лична идентичност и място в света, където човек може да изразява своите мисли и чувства без ограничения, дори в „затворена реалност“ или малка общност, стана път за самооткриване и самоизразяване на всеки, който иска да остави отпечатък върху света около себе си.

–  Връщат ли се често мислите Ви в детството и идват ли спомените в новата Ви реалност?

–  Чудно ми е как някои хора порастват, а аз не можах. Причината за всичко, което се случва с човека е, в неговото детство. Връщам се там, защото обичах на „Балканчето“ на баща ми да си хапвам шоколадови дражета, докато пътувахме с него до стадиона. Гледах го от трибуните, после с отбора ходехме на пикник. Вечер двамата с мама чертаеха до среднощ на паус, с рапитографите и големи подвижни линии върху масата за чертане. С брат ми слагахме котката в мрежа и с чадър я пускахме от втория етаж, за да видим как ще падне. Валерианът не ѝ действаше добре и се търкаляше от началото до края на двора, където се намираха две огромни полегнали врати, зад които по каменни стълби се откриваше нещо като археологически музей – с каменни амфори и обвити в паяжини непознати предмети. В моето детство най-важни бяха морето и приятелите ми от учителския блок. Сигурно ще напиша цяла книга с историите ни. Живея си там и нищо не се е променило, нищо, че никой и нищо не остана. Всички ме напуснаха, а аз продължавам да си живея на тавана на къщата, която някога е била казино, и не можах да свикна с малки пространства, защото стаите ни бяха високи и просторни. Там още като осемнадесетгодишни маминка и деди се бяха представили за брат и сестра на хазяйката чехкиня, а тя се направила, че им вярва. Та в тази къща, с красив железен балкон и двукрили високи прозорци, гледахме как рибарите предлагат стоката си, как руските туристи минават, как повечето от балетистите на операта, които живееха там, прескачаха локвите и сякаш летяха. Неизчерпаемо е богатството на моето детство и с нищо не може да се замени, особено когато пеехме заедно с Емил Димитров и „Синьо белите“ за Марияна, която имала шапка с едно перце.

–  Какво търсите в цветовете и честата промяна в косите си?

–  Често сменях цвета на косата си, сега по-устойчиво съм в червеникавата и розовата гами. Не съм се замисляла за това, но сигурно е нещо много важно, щом става въпрос. Предполагам, че това са липсващите цветове в душата ми и донякъде компенсирам, а може би уравновесявам сетивата си, за да мога спокойно да бъда себе си. Промяната на цвета на косата, често отразява желанието ми за ново начало или просто изразява моята индивидуалност. Цветът подчертава моя стил и личност и добавя динамика и свежест във външния ми вид. Въпреки, че в „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников се казва, че „художеството не променя естеството“, ще призная, че съм суетна, едновременно с много други качества, които по-скоро ми придават ексцентричност, която в малки дози е симпатична. Все пак,… „ ющи нямам петидисятЪ“…

–  Пречистващо ли е да си откровен?

–  Пречистващо е, ако си тремерил три дни и се изповядваш, както си му е редът – под епатрахила и от сърце се разкайваш за сторените волно или неволно грехове. Иначе не е много полезно за здравето ти, защото се оказваш в ролята на Бог. Никой не иска да му бъдеш съдник, нито те кани специално да му станеш. То не е като да си кръстник. Кръстникът поема на гърба си предишните грешки, а съдникът само те позори. То е и грешно да съдиш другите, ако не си видял гредата в своето око, а сламката в окото на другия виждаш. Колкото до откровенията, те в църквата са известни като видения – предизвестители на нещо, което ще се случи. В живота да си откровен понякога е доста смело. Царят е гол, черното не е бяло и т.н. твърдения, могат да ти донесат куп неприятност. Хората избягват да са откровени, защото то и огледалото не е, ама това е друг въпрос. Когато избълваш всичко, което си имал да кажеш съвсем откровено, в началото ти олеква, а после започваш да се съмняваш в това, което си казал. Понякога те обзема страх, друг път гняв, после радост, надежда от това, че си казал истината. Всъщност откровеността е да кажеш истината. Въпросът е: за какво, защо и на кого да я кажеш тази истина? Казват, че съм много директен човек и едновременно с това дипломатичен. Това винаги ми е помагало. Цялата истина – хоп една кофа червена боя. Как се чувстваш залят с тази истина? Отрезвяващо! Някой е видял нещо отстрани и приятелски те предпазва, отваря ти очите за неща, които не виждаш. Заслепен си, не можеш да прецениш – това е добър урок, ако го разбереш. Друг път – хоп една кофа уж червена боя, ама не съвсем. Искат да ти внушат чужда истина, полуистина или неистина, която някой е определил като истина. Това е манипулация, не е откровение. Истината е една и човек винаги трябва да се бори за нея. Тя няма нужда от доказателства, тя е очевидна. Откровеността позволява на човек да изрази своите истински чувства и мисли, което може да доведе до по-здравословни и открити взаимоотношения. Тя може да помогне за избягване на недоразумения, да създаде чувство на доверие между хората. !Важно е да се балансира откровеността с такт и уважение към чувствата на другите, за да не се причини ненужно нараняване или конфликт. Винаги е добре да се помисли как информацията може да бъде приета от другата страна, преди да се говори откровено. За да не е назидателно опитайте да бъдете откровени поне със себе си. Полезно е.

–  Скоро написахте:

Безличните обезумяват, накичени с гримаси на омраза. Безмълвният им Вик ужасен е, като в картината на Мунк, когато ражда „талантливи“ съдници тълпата. Изпепеляват с наръч сухи съчки, върху мокра клада Разумния човек, последният в звеното Homo. О времена, о нрави жалки!“

–  На какво се гневите с тези Ваши послания и какви са най-честите Ви терзания в това днешно пообъркано време?

–  Безличните хора винаги са ме плашили. Те са непредсказуеми, така както и тълпата. Те не могат да прощават. Съдят другите за това, че са им помогнали. Ще ги унищожат в удобен момент, за да няма свидетели на доброто, което са им дали даром. Затова хората казват: „Не прави непоискано добро“. Бездушието и равнодушието са престъпления спрямо душата на човека. Те са доброволни окови. Върху тях е сложена и стигмата на времето. Когато човек е толкова обезверен, че се чувства и живее като скот, той е лишен от възможността да вижда и носи красотата в себе си. Тези хора са изпразнени от съдържанието на всичко човешко и това е кошмар за всяко общество, което е допуснало да ги възпроизвежда. Дори и в хаоса има някакъв ред. Хаотично и хаос не са еднозначни. Хаотичното може да бъде подчинено и впрегнато да изпълнява разрушителни програми и тогава е деструктивно. Но то може да бъде насочено в полезна посока. Така че, независимо от хаоса, човек винаги има избор да не му се подчини и да въведе ред. Светът вибрира в божествена хармония, а ако звучеше в дисхармония щеше да се разпадне. Затова призоваваме разума на помощ и Бог!

–  Един скорошен коментар под Ваше стихотворение „Дълбоко, дълбоко… От безличието до кладата на човешкото присъствие. Не зная дали е най-доброто, но е изумително!“, написан от проф. Маруся Любчева, дава отражения на онази силна Ваша вяра. В кого търсите вярата и откъде намирате силите за това?

–  Думите на професор Маруся Любчева ме докоснаха с определение, което не се ползва често: „изумително“. Човек е нищожен без подкрепата на Бог. Когато пиша, когато преживявам това, което казвам, аз усещам неговото присъствие. Вярата е личен избор и търсене. Тя не може да се обясни. Дадена ни е като вътрешна опора, като носеща греда. За мен беше особено вълнуващ изпитът по „Стар завет“ в Богословския факултет, когато трябваше да говоря за многострадалния Йов. Тази разтърсваща библейска история излиза от рамките на човешкия разум с разказа за това, че човек може да устои на всичко, стига да вярва. Питате ме, къде намирам сили да вярвам? Преди всичко в историята и превратностите на съдбата в моя род. Силни хора, истински, сърцати. Щом пред деветте ти деца са те измъчвали и в огън са те поставяли цели три дни и си оцелял, щом са те разстрелвали, щом си спасявал потъващи с пранги на нозете в шлеповете по Дунава хора и не си се плашил от последствията, щом си бил ковач и си правел пеещи каручки, щом си бил свещеник и учител, имал си голяма челяд и си я опазил, значи и аз мога и трябва да се справя. Значи е трябвало да бъда тук и сега. Вярвам, че всеки човек има мисия. Моята е да науча хората да бъдат добри. 

–  Когато пропадате за какво се хващате най-често?

–  За страха си. Просто му подавам различни команди, за да престане да ме управлява. Почвам да рисувам нейрографики с различни алгоритми, за да се съсредоточа и да разгледам проблема от всички страни. В процеса на рисуване се появяват неща, на които не съм обръщала внимание. В същото време получавам проблясъци, хрумки, идеи как да се справя. Ако мога да получа пълна информация за това, какво се случва и как обикновено се решават този вид пропадания, като всичко това го правя или самостоятелно, или се допитвам до специалисти. Преди всичко вярвам, че това не е случайно. Каквото и да е – трябва да го преживея, ако не – каквото такова. Всичко има смисъл. Особено пропаданията. Трябва да ги поздравяваме, защото те са велики учители. Няколко такива бяха достатъчни, за да се издигна в кариерата си. Същото мога да кажа и за личния си живот. Просто, както казват хората – нещата хубавичко трябва да се объркат, за да си дойдат на местата.

–  Мислите понякога не са ли бърз убиец на зародили се чувства?

–  Бих казала, че възпитах сърцето си да мисли. Свободата е на върха на копието, т. е трябва да си много умел, за да я ползваш. Говоря за свободата на мислите и чувствата. Свободата не е за всеки, въпреки че я проповядваме. Свободата е за тези, които могат да игнорират разума и да оставят сетивата, интуицията, чувството да ги води в определени моменти. !Свободата е за силните и независимите хора. Когато си свободен можеш да мислиш истински. Тогава не се оправдаваш, че така не може, какво ще кажат хората, какво ще правя след това, как ще нараня близък, как ще зарадвам враг. Ако чувствата са истински, то никакви мисли не могат да ги убият. Говоря за зрели чувства, за отношения, които получаваш понякога изведнъж, след много Голготи, предателства и неудовлетвореност. Важно е да намерим баланс между разума и сърцето, между мислите и чувствата. Да се научим да слушаме и двете, без да позволяваме на едното да доминира над другото. Така можем да изживеем пълноценно и да дадем шанс на чувствата да се развият, докато все още сме в състояние да оценяваме и разбираме тяхното значение. Така че, докато мислите са важни за нашето разбиране на света, трябва да позволим на чувствата да се развиват в своя собствен ритъм, за да можем да изпитаме пълнотата на човешките емоции. Без съмнение изборът се определя от готовността на човек да живее както пожелае, със всички последствия от решенията и избора си. Все пак имаме само един живот, нали?

–  Къде се криете, когато е най-трудно?

–  Изучавам осветлението на сцената и заставам на най-светлото, за да не забележат, че ме е страх. В усмивката си се крия, къде другаде. Тя приспива бдителността на тези, които хищно чакат да се случи нещо, от което да изпитат оня оргазъм, който не могат да получат, ако не те видят в унизително състояние. В Морската градина във Варна, от храстите изкачаха мъже. Разтваряха шлиферите си, за да покажат нещо, което трябваше да ме уплаши. Постепенно започнах да не им обръщам внимание, бягах си по алеята и толкоз. Усмивка!

На мен постоянно ми е трудно, даже почнах да си мисля, че нищо не ми се отдава лесно. Това означава ли, че трябва да се наежа като таралеж, да се прибера в корубата си като костенурка или да си заровя главата в пясъка. Казвам на света: „Ето, елате да ме приберете, ако ме виждате изобщо“. Много хора се правят, че не ме виждат, и това е чудесно. Затова заставам на най-светлото, когато ми е трудно. Да видя дали ще познаят какво ми е. Тези, на които мога да разчитам, ще бъдат привлечени от светлината ми и ще ме скрият, познайте къде – в прегръдка.

–  Раните, нанесени по една или друга причина – не са ли нов порив в това да пишете и чувствате най-истински? 

–  Когато си млад раните заздравяват бързо и белезите са красиви. Нямаш време да се вайкаш. Обикновено вместо теб го правят близките ти, а ти ги успокояваш, все едно те са пострадавшите. След като погребах и оплаках толкова мъртъвци, седнах да си почина и да разговарям с тях. Простих им, но им казах, че се опитвам да забравя грешките им, но не мога. Затова пиша, за да забравя и да ги направя толкова добри, колкото си мислех, че бяха. Мисля, че и мъртвите могат да се променят. Тогава раните ми заздравяват. Става ми леко, гърлото ме отпуска и сълза се търкулва върху белия лист. Продължавам да пиша.

След известно недоумение защо ме нараняваха хора, които отнеха от времето ми, гризаха като мишки душата ми, разбрах че не съм си тръгвала навреме. Сега успявам да си хвана пътя, който сама си чертая по белия лист, и да се отдалеча толкова, колкото да ги изгубя. Завинаги.

Когато се отдалечих от изгрева достатъчно, за да дочакам залеза, видях танца на сянката си, танца на душата. Сега, когато жонглирам върху въжето на живота, опитвайки се да пазя равновесие, мога така да се съсредоточа, че да изключа всяка емоция. Нея оставям като споделеност и откровение за това, че раните от хилядите падания и ставания ми помогнаха да движа перото от само себе си, за да предам основанието си да бъда щастлива и с малкото, което остана в мен ненаранено.

–  Кога търсите помощ?

–  Когато Неволята се прави на глуха, а аз разбирам, че сама няма да се справя. Обикновено първа протягам ръка на другите. Не умея да поискам помощ, прекалено съм горда. Човек мисли, че може да се справи сам. Най-неочаквано, случайно или не, съм я получавала свише. Търся помощ от хора, на които винаги съм разчитала. Тя е индикатор за степента на чувствителност и отговорност, за истинското отношение на човека. В работата си разчитам на помощта на екипите, които са подготвени да реагират в определени ситуации. Делегирането на отговорност е нещо, което си позволявам, за да си освободя време за творчески задачи в професионалната област. В личните си отношения с хората предпочитам да не намесвам никого, така е честно.

–  Трудно ли се признава, че някой е по-добър от другите?

–  Трябва да си достатъчно зрял и осъзнат, за да признаеш това. Ние постоянно се сравняваме с другите и чувстваме удовлетворение, ако ги превъзхождаме в нещо. Признаването, че някой е по-добър от нас, може да бъде предизвикателство, особено ако се чувстваме неконкурентоспособни или несигурни. Признанието в превъзходството на другия може да ни помогне да се фокусираме върху личното си развитие, защото всеки има уникални качества и способности. Вместо да гледаме на другите като на конкуренти, можем да ги използваме като източници на вдъхновение и знание. Трябва да бъдем благодарни за това, което имаме, за хората, които ни подкрепят. Съперничеството може да бъде стимулиращо, но сътрудничеството и взаимното уважение са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения. Важно е да се научим да ценим и уважаваме успехите на другите, както и да се стремим да бъдем емпатични и позитивни за хората, които ще оценят отношението и оценката ни.

–   Къде отнесохте залеза, ако така перифразираме заглавието на първата Ви стихосбирка?

–  Заглавието на първата ми стихосбирка „На рамо със залеза“ е метафора за красотата и смисъла в живота, за мъдростта на събраните спомени и мисли, които понякога изглеждат изгубени или забравени. В поетичен контекст залезът често символизира края на един етап, размисъл или преход към ново начало. Така че, ако перифразираме заглавието, може да се каже, че стихосбирката е пътуване през различни емоции и моменти, които са белязали живота ми, и опит да се запази красотата им. Отнесох залеза обратно там, където му е мястото – край морето, сложих го да спи на извивката на една влюбена китара и на сутринта го изпратих за Америка.

–  В новото Ви начинание, което предстои да излезе от печат, къде Ви отвежда Вашата дискордия?

–  Във втората стихосбирка ще има интересни миксове и жанрове, затова заглавие, като „Дискордия“ ще ѝ подхожда. Отново има метафора, която описва дисонанса, дисхармонията, чувството на разделение и напрежение, без директно описание на конкретни събития или действия. Но този привиден разнобой в заглавието е преднамерено търсен като доказателство за усилията ми въпреки всичко да балансирам и придам стабилност и хармония в този луд свят само чрез думите, които имат силата да го променят към по-добро.

..........

Илияна Кръстева е родена  във Варна, но по-голямата част от живота ѝ преминава в гр. Брегово. Средното си образование завършва в родния си град. В Института за детски и начални учители в гр. Толбухин /днес Добрич/ завършва полувисшето си образование със специалност „Пеене“, а висшето си образование завършва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „История“. По-късно  завършва и Богословския университет и придобива всички  учителски квалификационни степени.

Работила е като учител и заместник директор на едно от най-големите училища във Варна – СУ „Димчо Дебелянов“. След омъжването си със семейството си се премества в гр. Брегово, където отново е учител, а от 1999 г.  директор на СУ „Св. св. Кирил и Методий“ - Брегово.

Пише поезия от младежките си години, но публикува в електронните медии свои стихове от 2021 г. През 2023 г. издаде първата си стихосбирка „На рамо със залеза“, на чиято първа корица е нейния живописен портрет, рисуван от Владимир Атанасов (виж отделна статия). Стихосбирката бе представена на 24 януари 2024 г. в културно-информационния център „Жул Паскин“ във Видин от проф. Венелин Терзиев.

Активно публикува прозаични текстове – фантастични разкази от поредицата „Приказки за възрастни“.