Офелия Крумова - един "ловец на поетични образи". За поезията, която е навсякъде около нас - между Париж, Кюстендил и София.

Офелия Крумова е поетеса, преподавател, преводач. Живее в Париж със съпруга си, писателя Димо Райков. Двамата взеха участие с прочита на свои творби в Бялата нощ на изкуствата в Париж, за фрагменти от която през 2022 г. направих късометражно филмче. През юли Офелия Крумова дойде в България след 5-годишна пауза, посети и родния си град Кюстендил.

Срещнахме се в Greenwich Book Center, сред книги и лятна тишина, изолирани от градската жега, говорихме за литература, за преводи, за трудностите пред авторите, които пишат на редкия екзотичен български език, за липсата на интерес към сюжети от българската действителност, в която следите и маниерите от комунистическия режим все още поддържат пропастта между цивилизационните модели.

Още един повод за интервюто – преди 30 години излиза първата стихосбирка на Офелия Крумова „В огледалото“, София, Нов Златорог, 1994. Тя носи духа на 90-те – желанието да се ословеси пропуснатото, да се наваксат подтисканите избори, да се опоетизира справедливото обвинение-прошка.

  – „В огледалото“ е подходящо заглавие да се създава поетичен цикъл в началото на всяко десетилетие. Имате ли любимо стихотворение от тази ваша книга и бихте ли го споделили с аудиторията на сайт „Културни новини“?

  – Госпожо Кисьова, позволете ми да използвам Вашите въпроси предимно като ориентири, за да изразя своето разбиране за словесното изкуство и за моето отношение към него.

Аз имам голям шанс в живота.  Бог ме е дарил с рецептори да "улавям" поезията, която е навсякъде около нас – в пътуващите облаци, в извивката на реката, в усмивката на преминаващото дете... и т. н. Трябва само да можеш да я видиш и да й се радваш, а аз понякога си позволявам и опита да я обличам с думи. В този ред на мисли считам, че определението "поетеса" не е дрехата, която ми приляга. Аз съм просто един "ловец" на поетични образи, а когато ги записвам в стихове ми се иска някой друг в ролята на читател да открие кода и да съпреживее удоволствието от срещата с поезията в живота, което аз съм изпитала. Когато бях по-млада  ми се случваше по-често да се опитвам да ословесявам  тези видения, образи и породилите се от тях  размисл , т.е. да търся на тази основа диалог с другите. Сега все по-рядко записвам преживяното.

Както Вие споменавате, преди 30 години съм издала стихосбирката "В огледалото", а текстовете в нея са писани може би преди 40 години. Защо "В огледалото"? Защото то ни дава  обективно отражение през един субективен поглед – в случая  това е моят в началото на житейския ми път.

Нямам любимо стихотворение, имам най-свидно. То е озаглавено "Баща ми".

Ще си позволя да цитирам мотото в него: 

"Сега в двора има къща – за всички ни,
по-голяма от мястото, което заемаме днес,
и от онова, което ще заемем утре."

Мисля, че има огромна илюзия в саможертвата, която правят родителите в името на по-доброто бъдеще на техните деца. Обикновено тя се оказва  неоползотворена (простете за прозаичната дума) от следващите поколения и това я прави  болезнено трагична. Болката от осъзнаването на напразното жертвоприношение е пароксична.

 При сегашния прочит на едно друго мое стихотворение – „Автопортрет“ -  писано, когато  току-що съм прекрачила прага на двадесетата си година, си давам сметка колко рано са се счупили илюзиите в мен, колко бързо съм престанала да виждам вятърните мелници като великани. Това тъжно  отрезвяване, загубването на младежката лудост в началото на пътя, е резултат от челния сблъсък с една реалност, претендираща за равнопоставеност, в която обаче  някои са „по-равни от другите“. Твърде млада стигам до прозрението, че стойностните неща са семпли, простички, лишени от имагинерно величие, но жизнено необходими. Те са тези, които маркират битието и пребъдват. Всичко друго е украса и се променя, т.е. то е временно. Затова не се стремя към „увековечаване“.

Това не означава, че не ценя борческия дух. Напротив, аз дълбоко уважавам французите точно заради тази готовност и умение да се борят и защитават човешките права – своите и на другите. Възхищавам се на чувството за солидарност у голяма част от тях.

– Какво виждате днес „в огледалото“ на поетичния свят?

– Както вече споменах, всеки вижда различни неща в огледалния образ и това не е лошо. Някои се съсредоточават върху новопоявилата се пъпка, други се дразнят от мухата, която хвърчи, а трети се считат за красавци.

Това, което е важно в едно произведение на изкуството, е в него да има поезия.

 Всъщност,  стихотворението е само рамката, в която тя диша. За съжаление има "поети", които в тази рамка вместват "информационен бюлетин". Но няма страшно, както се казва, "те толкова си могат". Има читатели и на такива текстове, лишени от поезия. Всичко е въпрос на избор.

– Трябва ли, според Вас, поезията да бъде граждански активна?

– За мен това няма никакво значение.  Както вече споменах, поезията е навсякъде в живота. Има хора с рецептори за нея и те могат да я уловят. Някои могат да я пресъздават чрез средствата на различните изкуства, други да я откриват, общувайки с тези произведения, и в това е насладата.

Личният живот е безспорно свързан с обществения, разбира се, при различните хора в различна степен, и това естествено намира отражение в изкуството.

– Коя е любимата Ви тема за поезия?

– Накратко – животът в неговата пълнота.

– Живеете в прекрасния Париж. Кои са любимите ви места за културни събития?

– Обожавам Париж. Макар че не съм се стремяла към него. Това беше мечтата на моя съпруг – писателя Димо Райков, който скоро ще празнува 70-годишен юбилей. Аз само го последвах в осъществяването на тази мечта.

Ние сме заедно близо 50 години и това, което ни свърза и продължава да ни свързва - въпреки различията в характерите - е поезията.

Той е човек с рецептори за нея и я въплъщава в прекрасни образи. За разлика от мен той пише много. Автор е на 19 книги – разкази, повести, романи. И, както виждате, все дълги жанрове. След толкова години съвместен живот, с увереност мога да твърдя, че той живее, за да пише и пише, за да живее.

Аз съм различна – обичам да се наслаждавам на поезията, независимо къде е тя. Малко пиша и съм си избрала къс жанр.

Но и двамата много обичаме да се разхождаме край катедралата "Нотр Дам", където беше и нашата среща с Вас, госпожо Кисьова, да се спираме пред масичките на букинистите край Сена, после в книжарницата "Шекспшр", да бродим из Латинския квартал, където е Сорбоната.

Това са места, напоени с поезия, вдъхновяващи.

Обичаме и културния център "Помпиду" - уникално място на модерно,  авангардно изкуство – като се започне от сградата и се стигне до експозициите вътре и филмите, които се прожектират. На стълбите пред този център почти винаги улични артисти демонстрират своето изкуство.

Обичам този свободен артистичен дух на Париж, който се чувства на много места.

Често казвам на парижани: "Вие не си давате сметка, защото сте родени тук, но за нас, чужденците, Париж не е географско понятие, той е символ на свободния дух".

 – Какви промени усетихте при това си посещение в България? 

– Всяко връщане в родината за мен е изпълнено със смесени чувства.

Аз обичам България, нейната красива природа, тази благодат, която Господ е изсипал в нашата страна. Обичам да се разхождам по "Витошка", бих казала, че тя е софийското "Шан-з-Елизе", макар да няма неговата слава, срещам се с много приятели – чудесни, добронамерени хора, развълнувани и вълнуващи…

Току-що  се върнах от Кюстендил – родния ми град. Обичам го не само заради спомените от щастливото ми детство. А защото е докоснат от Бога.

Това е градът на поетите и художниците.

Там има всичко – красива природа - паркът „Хисарлъка“ е в подножието на Осоговската планина - лековита минерална вода, плодородна земя, която ражда най-вкусните плодове. Кюстендил се славеше като овощната градина на България, но сега земята пустее.

Голямата болка на кюстендилци е, че няма кой да обере черешите.

Аз имах щастието да улуча празника на черешата, който се превръща вече в традиция. Какво пиршество за очите и вкуса!

Но хората бягат, защото няма поминък при цялата благодат, с която земята ни е дарена.

Надявам се един ден това да се промени - моят роден град да си върне предишната слава, а България да стане страната, от която хората не искат да си тръгват.

 – Какво си пожелавате, когато видите падащи звезди?  

– Да сме здрави и да има мир и спокойствие за всички хора по Земята.