Мечтите са хубаво пътешествие

     – Къде откривате най-често собствена си същност – в отношенията си с хората, в определени действия, в предмети или …? 

     – Всеки от нас има определена мисия в този живот. Хубаво е човек да е наясно как и доколко може да бъде полезен в обществото, в което живее. Преживях тежки моменти и преоткрих себе си. Човек трябва да цени живота и да използва всеки ден пълноценно и да прави това, което му харесва. Благодарна съм, че срещам по пътя си позитивни и мислещи хора, те са с мен в точното време и на точното място. Определям се за щастлив човек, който има семейство, дом, работа и все още мечтае.

     – Кога се усещате най-полезна за себе се и за околните? 

     – Когато следвам мечтите си, защото съм търпелива и много упорита. Постигам поставената цел. Искрено се радвам и на успеха на талантливите деца и младежи, както и на колеги. Ако мога с една блага дума или със съвет да им помогна, мисля, че съм полезна...

     – В житейския си път на журналист и пишещ човек сте попадали на различни места и в различни ситуации – къде се чувствахте себе си?

     – В рамките на 30 години отстоявам себе си пред колеги, които раздават непоискани съвети и парадират с величието си, че работят за велики медии. Добре, че все още не умеем да четем мислите на хората. Вътрешно се смеех на инфантилното им поведение, забавлявах се с умозренията им. Едно от ценните ми качества е търпението и винаги проверявам събеседниците си в различни ситуации, не бързам да раздавам правосъдие. Според китайците търпението е източник на сила: „Трябва да се изкачиш на планината като старец, за да пристигнеш като млад”. 

     – Пишете хайку поезия – малкото думи достатъчни ли са да предадете своите мисли и послания?

     – Да, с най-точните думи може да се предадат посланията. Тристишията са като дъх, музика или картина. Това е моето светоусещане. Скоро в Русе гостува китайската традиционна опера Кунцю. Богатата символика, характерна за азиатската култура, визуалната поезия ми въздейства много силно. Почти се разплаках от радост. Това са малките празници, които окриляват душата ми.

     – Имате и своите наградени творби – това част от удовлетворението на един творец ли е? 

     – По-скоро наградените творби са били поредното предизвикателство за мен и отговор на въпроса „Да бъда или да не бъда?”. Радостта е много кратка като цъфтежа на кактусите. 

     – „Мечка и мравка“ на Ран Босилек, казвате че е любимата Ви приказка от детството – къде Ви връщат тези приказки?

     – Приказките ме връщат в красивите спомени, когато отглеждах своя син, четейки много детски книги. И до днес пазим книгите като реликва.

     – Спомените в един човешки живот са нещо важно – къде най-често Ви отвеждат Вашите спомени?

     – Спомените ме отвеждат на местата, където съм се чувствала прекрасно – студентските години, празниците с майка ми и баща ми, със семейството, с приятели, които вече не са на този свят.... Спомените са красива мозайка от срещи и емоции. През далечната 1980 година бях в Париж. Музеят на импресионистите за мен остава едно от вълшебните места с невероятна светлина. Пред мен стояха творбите на Едгар Дега, Пиер-Огюст Реноар, Клод Моне… В един миг осъзнах, че всичко, което някога бях прочела за импресионистите, е реалност, почти като във филма на Уди Алън „Полунощ в Париж”. Имам и други такива вълнуващи спомени, но като че ли сред всички тях срещите с изкуството са незабравими.

     – В момента работите като радиожурналист – живото предаване все още ли е магията, която прави разговорите със събеседниците неповторими? 

     – Да, разговорите със събеседниците са малки празници и много зареждащи. Благодарна съм, че имам възможност да работя като журналист. Срещите с различни хора са като пътешествие в необятната вселена. Всеки един от събеседниците ми е като малка звезда от небесния свод. 

     – Къде намирате усамотение и спокойствие от житейските терзания? 

     – Книгите са много ценни и добри приятели и винаги дават точния отговор. Споделям любимия чай или кафе с верни хора или в компанията на сина ми, на приятелки. Обичам и разходките по улиците на Русе, Велико Търново, в стария град на Букурещ – това ме зарежда и ми дава сили.

     – В забързания делник често пропускаме малките, но доста важни неща – успявате ли да догоните времето и как откривате смисленото в безсмисленото?

     – Не се надбягвам с времето. Въпрос на организация е да подредим приоритетите за деня. Установила съм, поне за себе си, че винаги има време за всичко, когато желанието е водещо. Красотата ни заобикаля и който има очи, я открива. 

     – Докъде стигат най-смелите Ви мечти? 

     – Една от мечтите, която винаги казвам на глас пред познати и приятели е, че искам да посетя Бразилия по време на карнавала и да се потопя в празника. Обожавам хората, които умеят да се насладят на мига, на фиестата и са толкова цветни и щастливи. Сами по себе си мечтите са хубаво пътешествие.

     – Думите са важно нещо, но дали в днешното време обезсмислихме значението им. 

     – Определени думи се обезсмислиха, защото се използват на неподходящи места, поводи или кампании. През последните години думата уникален и производните уникална, уникално и уникални изгубиха своето красиво значение. До нея се появи думата страхотен и изведнъж всичко стана страхотно. 

     – Не смятате ли, че животът става все по-повърхностен в значимост на едно консуматорско общество и губи своята духовна същност? 

     – Днес всички говорят за духовна същност. Започвам да се питам защо тази дума се използва толкова много. Обществата винаги са били консуматорски, винаги манипулирането на масите е цел, а властимащите се надпреварват кой кого да надхитри, за да прокара идеите си. Винаги е имало осъзнати и неосъзнати хора. И за да не говоря общи приказки, ще посоча книгата „Животът на Мона Лиза”. Леонардо да Винчи живее и твори в смутно време – хаос, войни, убийства, задкулисни игри и интриги. Работи за един от най-страшните италиански херцози Чезаре Борджа... Геният обаче създава шедьоври и е един от най-търсените художници....

Днес също има хора като Леонардо, но са скромни и работят, творят... без да вдигат шум. Винаги има и добро и лошо, въпросът е младите хора да имат добри примери за подражание. 

     – Накъде е тръгнал светът, който се блъска в своята реалност с толкова много противоречия? 

     – Ние сме свидетели на определени процеси, които винаги са съществували. Малцина търсят отговорите в историята, за да разберат, че всичко се повтаря като исторически процес. Хората не са се променили, независимо дали живеят в XV или XXI век. 

..........

Лилия Рачева е родена на 07.11.1963 г. в гр. Русе. Завършила е специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като репортер в русенския вестник „Утро“, редактор „Култура“ и „Общество“ в информационния седмичник на Североизточна България „Форум“. От 2016 до момента работи в радио „Русе“. Нейни стихове са публикувани в сборниците „Пристанище на обич" (2001), „Розата“ (европейско хайку, 2003) и „Неизбежни клади“ (2005), както и в родни и чужди издания като в Simply haiku, Mainichi Daily News, Asachi.com, LiterNet.bg и др. През 1999 година излиза и нейната самостоятелна стихосбирка „Шепотът на душата“.