Късчета спомени за себе си

– Детството е нещо, което оставя диря в съзнанието ни за цял живот – оцеляха ли спомените Ви от онзи най-ранен период в Туркменистан?

– Учудващо е, че колкото повече човек остарява, толкова повече време започва да отделя на миналото си. Сякаш ти липсва енергия и желание за нови приключения и ти е уютно да събираш късчетата себе си чрез спомените. Звучи смешно, защото го казва човек на почти петдесет години, а за днешните неостаряващи силиконово-колагенни хора, аз съм си направо млада. Но аз не се страхувам да призная, че остарявам и се кефя на старостта. Затова и спомените ми са като онези вълшебни дискове на Борхес, които ту се увеличават, ту намаляват и никога никой не може да открие точната закономерност на този процес.

Имах щастието да прекарвам всяко лято в Туркмения, в столицата ѝ – град Ашхабад, родния град на майка ми. Горещи лета, в които имаш чувството, че предметите не съществуват, а само плуват в трептящата мараня. Хората нощем спяха навън в градинките пред къщите и кооперациите, а денем пиеха квас от големи стъклени бутилки, за които се редяха на опашки пред камиони–цистерни. Разбира се, най-любимите ми спомени са свързани с театъра и по-специално с Централния столичен театър, където ме водеха на детски постановки. Там изпитах първото си преживяване катарзис, когато гледах „ Звездният принц“, защото не можех да проумея как някой може да бъде толкова жесток, че да замеря собствената си майка с камъни. След постановката в продължение на година молех мама всяка вечер да ми разказва тази приказка. Спомням си и объркването, когато се прибирахме в България и в първите дни ми беше трудно да говоря на български. Търсех някои думи и се чудех къде са изчезнали.

– Вие сте следовница на различни култури, но си оставате видинско момиче – кога вашата чувствителност е най-изострена?

– Тук, на Балканите, всички сме от тази порода „смесено – разно-културни“ и това ни прави по-широко скроени , по-толерантни, по-… – да не изброявам всички плюсове и минуси. Моята чувствителност е най-изострена когато срещам на пътя си някаква несправедливост, агресия към беззащитен човек, жестокост спрямо деца и безпомощни хора, лъжи. А това, че „има благородна лъжа“, че „понякога е по-добре да премълчиш за доброто на всички“ не е моето нещо. 

Истината винаги е на върха на копието, скъпи ми Санчо, и или си готов да се сражаваш за нея, или ще си подвиеш опашката. Така че – да, много съм чувствителна към истината, защото без нея няма истинска свобода.

– Театралната Ви съдба не внася ли известна романтичност във вашия живот?

– Ха-ха-ха, само който не се е занимавал с театър, само той може да си мисли, че театърът е място романтично. Той е всичко друго, но не и това. Театърът е арена, където непрекъснато се водят битки както между самите хора и естетиките, които те създават, така и вътре в теб, защото на сцената излизаш оголен и няма как да скриеш страховете и слабостите си. Сцената е като увеличителна лупа. Всичко се вижда под светлината на прожекторите. Битките зад кулисите са от най-различно естество, имайки предвид обстоятелството, че актьорите са с чувствителността на деца и техният работен инструмент е тяхната душа, където често, като част от работния процес, си позволяват да влизат и бъркат и режисьори, и колеги. И ако в живота най-често надяваме най-различни маски, за което дори не си даваме сметка, на сцената е обратното – там маските падат.

– Загубвате ли представа за човешкото битие когато репетирате и когато сте на сцена?

– Не, слава Богу не загубвам представа за човешкото битие, защото все пак ние не представяме някакви извънгалактически сценарии. Но пък благодарение на играта загубвам представа за дребните битовизми, за безпаричието, което винаги мъчи актьора, за онези важни за другите хора неща, като например: „колко точно яйца са нужни, за да направите кекса си по-пухкав“?!

Всъщност, не, съжалявам, но не ме интересуват туршиите, ракиите, салама, ипотеката, индекса на борсата, влажността на въздуха, магнитните бури, марковите дрехи и още по-марковите питиета и дали тапетите в хола да са на точки, или на райета. 

– Красивите фигури или както е модерно да ги наричат днес инсталации, които правите и са част от пространствата на Видин и региона – това не е ли също израз на вашата същност и душевност?

– Ще отговоря по възможно най-простия и ясен начин: понякога лудостта и страстта ми към живота и изкуството, приемат и тази форма.

– Виждаме Ви в различни театрални въплъщения, но и в различни житейски роли. Как приемате това, че Вашите деца вече отлитат от семейното огнище и отиват да търсят своята пътека? Това не е ли малко тъжно?

– Бих искала да ви отговоря мъдро и зряло, че приемам спокойно факта, че децата ни, съгласно духовните учения, не са наши, а са деца на Бога и ние можем само да се радваме, когато отлитат от гнездото. Истината е, че цял живот се учиш да си родител и няма готови формули и аксиоми, които да те карат да се чувстваш уверен, че винаги постъпваш правилно. Връзката родител – дете е връзка на огромна обич и любов и като всяка такава връзка тя има нужда от празно пространство и свобода, за да вирее. Клетките и затворените пространства от всякакъв вид задушават живота и любовта. Ако аз и децата се обичаме, ще се обичаме дори и когато цял океан ни дели. Но ако няма обич, тогава действително е тъжно.

– Станахме ли по-жестоки хората в това трудно и изпълнено с многобройни препятствия време?

– Има вид театър, който се нарича „Театърът на жестокостта“ на Арто и предполагам, че това да сме жестоки и агресивни е част от нашата неосъзната колективна природа. Не мисля, че сега времето е по-трудно от когато и да било. Точно в трудностите и в борбата за оцеляване, ако предположим, че изобщо съществува такава борба, защото за мен тя е измислена – има място за всички и всеки под слънцето, а ресурсите на нашата планета далеч надхвърлят нуждите на шепата човеци, които я населяват. Та да се върна към началото на изречението – точно в тези трудности човек трябва да осъзнае каква неделима част е от цялото и че дори и малките прояви на агресия в световен мащаб пораждат „Ефекта на пеперудата“. Крайните прояви на жестокост днес – терористичните актове, масовите убийства, войните в Украйна, Палестина и Израел, би трябвало да ни отрезвят и да прояснят погледа на човечеството, че вървим по грешния път.

– В една среща казвате, че никога няма да забравите „Ромео и Жулиета“ на Видинския театър под режисурата на Леон Даниел с Венци Кисьов и Калина Попова – какво беше усещането за това представление?

– За съжаление, това не са мои думи, а на Рашко Младенов, с когото водихме този разговор. Аз не мога да имам спомени за това представление, по простата причина, че тогава не съм била родена. Но този въпрос ми харесва, защото някога във Видинския театър са работили имена като Любен Гройс, поставил „Укротяване на опърничавата“, Леон Даниел, Вили Цанков и много други. Мечтая някой ден този театър да си върне това блестящо минало.

– Трудна ли беше работата Ви когато бяхте директор на Видинския драматичен театър?

– Работата не беше трудна, тя беше много трудна. И още повече се усложняваше от факта, че по природа аз не съм човек организатор и администратор, така че трябваше да развивам в себе си качества като практичност и организираност, които по принцип не притежавам.

– Къде търсите Вашето щастие и намирате ли го?

– Търся го навсякъде и във всичко, най-вече в дребните неща, които ме заобикалят. Но си признавам честно, че не съм търсач на щастие. Не мисля, че мисията ни на тази Земя изисква от нас да преследваме непрекъснато щастието на всяка цена.

– Какво ни липсва днес на нас хората?

– Страхувам се от такива екзистенциални въпроси, защото ме предизвикват да кажа и някоя екзистенциална глупост. Липсва ни идеята, че можем да живеем с малко. Колкото повече преследваме материалното, толкова повече окастряме крилата на Духа си.

– Театърът не е ли истинският живот?

– Театърът е част от живота, а дали е истински зависи от хората, които го правят. Питър Брук създава определението „Мъртъв театър“ и това е театърът, без който можем, но който и до днес, уви, продължава да шества по световните сцени, заменяйки форма със съдържание и комерсиализъм с истина.

– Накъде пътуват мечтите ви?

– Аз също бих ги попитала, ако можех да ги хвана. Лошото е че, те не пътуват, а летят . И понякога полетът им е толкова стремителен, а завоите, които превят, са толкова резки, че изненадват и самата мен. То е като да си мечтал да се озовеш в Париж, но най-неочаквано си се озовал в Зимбабве, а там толкова ти харесва, че моментално забравяш Париж.

______

Ирина Огнянова Флорова-Капелова e родeна на 15.03.1975 г. в гр. Небит- Даг, Туркмения. През 1998 г. завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство да драматичен театър“ в класът на проф. Здравко Митков и асистент Владимир Люцканов. От есента на 1998 г. работи като актриса на щат в Драматичен театър – гр. Видин. Няколко години е и директор на този театър, както и режисьор, и ръководител на Младежка театрална студия. Някои от нейните роли са: Ана в „Игра на живота и смъртта в пепелната пустиня“ от Хория Ловинеску, режисьор: Димитър Игнатов, докторката в „Полковникът – птица“ от Христо Бойчев, режисьор: Димитър Игнатов, господарката в „Господарката“ по А. П. Чехов, режисьор: Орлин Дяков, Олга в „Ела при мен, Кремъл“, режисьор: Николай Поляков, майката в „Останалото е мълчание“, режисьор: Димитър Стоянов, момичето във „Вълшебната лодка на Жъц“ от Емил Андреев, режисьор: Петър Пейков, „Вещици“ по Тери Пратчет, режисьор: Росен Пенчев, „Нашенци“ по Чудомир, режисьор: Сефан Стайчев, „Нощта на Хелвер“ от Ингмар Вилкист, режисьор: Димитър Игнатов, „Пеперудите са свободни“ от Л. Хирш, режисьор: Дейвид Славчев, „Ирония на съдбата“, режисьор: Надя Асенова и др.