Интервю

Раздадената обич ме прави богата

Разговор с продължение със Силва Василева за споделената обич и мечтите

Раздадената обич ме прави богата

– Трябва ли и какво според Вас е добре да се промени в българското училище? Какво бихте променили Вие самата?

– Аз не съм човекът, който може и трябва да определя промените в една толкова важна система, каквато е образователната – това е в компетентностите на експерти на друго ниво и позиции.

Но това, което е видимо и с просто око, е, че не е необходимо да откриваме през пет години топлата вода, а е добре да надграждаме това, което вече сме постигнали. Какво трябва да бъде българското училище е закодирано в името му – то трябва да учи. Да подготвя децата не просто за следващото стъпало на образователната система, а за живота. В момента всеки се надбягва в собствена писта и се спасява на парче. Това не е визия за бъдеще и едва ли точно това е начинът да „върнем“ децата в училище. Казвам „да ги върнем“ в преносен смисъл – да върнем интереса им към училището, да ги накараме сами да осъзнаят, че това е важно за тях, а не за нас, работещите в тази сфера. Необходимо е да са убедени, ме когато си образован имаш повече шансове, повече възможности, по-добри перспективи. Затова мисля, че е важно учителите да не се вторачваме всеки в своя си предмет и да доказваме колко той е по- и най- важен от другите, а да мислим как всички тези знания, преподавани в училище, ще помогнат на днешните деца да станат успешни бъдещи работещи хора.

Разбира се, че фундаментът е важен, не само в образованието. Традиционното обучение и твърдите умения като работа с компютри, математика, наука и езици винаги ще бъдат търсени. Но е много по-важно на какво сме ги научили за това как да бъдат адаптивни към променящите се условия. Защото голяма част от професиите, за които ги подготвяме днес, няма да съществуват или ще изискват съвсем нови умения утре. И те не бива да смятат себе си нито за „избраните“, на които всичко ще им се предостави наготово, нито пък да живеят с усещането, че от тях нищо не зависи, че няма смисъл да бъдат старателни, защото всичко е предрешено. Необходимо е да формираме в учениците способност да прилагат наученото в класните стаи в живота, да ги научим да имат проактивно поведение за професионална реализация и развитие и да подклаждаме онзи така характерен за младостта им хъс към самия живот. Този „хъс“ днес понякога ми липсва. Не амбиция – амбициозни ученици, разбира се, има. Но в голямата си част амбицията е резултат от семейната среда, а не от училищната. Не намирам или поне рядко срещам решимост да преодолееш средата, в която обществото те е вписало. Това не се учи, това се изгражда както в семейството, така, и то много повече, в училище. Училището е мястото, където да научиш полезните за живота неща, да те ориентира какво да правиш в бъдеще. И понеже ме попитахте какво бих променила в тази посока самата аз – това, което се старая да правя, е наред с познанията по българки език и литература, да им показвам на практика защо те са важни за тях, а не за мен. Че нерядко по изказа ти те посрещат и преценяват, че много от изборите, които им предстоят, ще бъдат на база грамотност и уместност на казаното и написаното. Че не е нужно да знаеш наизуст жанровите характеристики или пък имената на всички герои от „Бай Ганьо“, но е добре прочитайки го, да си си взел поуката за собственото поведение. Както и бих отделяла много повече време, за да придобият онези меки умения, които са изключително важни, а липсват в образователните програми.

– Накъде плуват мечтите Ви?

– Аз съм слаб плувец, но добър мечтател. Може би именно защото „плувните“ ми умения са незадоволителни, внимателно избирам в какви води ги прилагам. Търся си моите, в които да усещам свободата. И може би това е част от мечтата ми – да усещам свободата.

Но ако продължа да сравнявам плуването с мечтите – то моите плуват към непознати светове. Нали знаете онзи стандартен въпрос: „Какво бихте направили, ако спечелите един милион?“ И още по-стандартния отговор: „Бих пътешествал.“ Веднъж си го зададох сама на себе си и с потрес установих, че отговорът ми изобщо не съвпада с този, който почти всички дават. Моят отговор е: „Ще уча.“ Има толкова много неща, които не знам. Мечтая да ги науча, да ги докосна. Натам плуват и мечтите ми. Другото е живот – там мечтите се менят всеки ден и се постигат целите, които си си поставил и следваш с вяра. Затова може би имам повече цели, отколкото мечти.

– Какви послания Ви даваха Вашите родители когато бяхте ученичка и студентка – подкрепяха, критикуваха или какво!?

– Дадоха ми безкрайното усещане за свобода и правото да направя собствените си грешки. Дадоха ми вярата, че каквито и грешки да направя, колкото и лошо да падна, те ще са на моя страна и ще ме защитят. А после, ако е нужно, ще си понеса и последствията. Затова и никога не съм ги лъгала в тези най-безобидни младежки неща като къде съм, с кого съм, кога ще се прибера. Имах повече свобода, отколкото повечето ми съученици. Разрешаваха ми неща, които тогавашната образователна система не допускаше. Не бяха от родителите, които стриктно следят какво се случва в училище, още по-малко в университета. Не се интересуваха много от оценките ми, но е факт и че не съм имала сериозни проблеми. Срещах подкрепа, но никаква намеса по отношение на това какво да избера като свое поприще. Сега, от позицията на времето, си давам сметка, че може би малко повече насочване от страна на родителите, не вреди. Но моето детство и студентство преминаха без подобно вмешателство.

Несъзнателно, или не съвсем, този модел пренесох през годините както в собственото си семейство, така и в отношенията си с ученици и стажанти, с които съм работила през годините. Ще покажа пътеката, но крачките всеки сам трябва да извърви. И на всеки един казвам, че винаги може да разчита на мене. Младите хора трябва да знаят, че има някой, на когото могат да се обадят, от когото да поискат съвет или просто да бъдат изслушани.

От родителите си научих и че домът ми винаги трябва да е отворен. Нямаше ден, в който поне един съученик да не е у дома. Четяха, пишеха домашни. Нещо повече – знаеха къде стои ключът и понякога сами влизаха, за да прочетат нещо от енциклопедиите, които притежавахме. Имало е случаи след време да ми върнат книга, която сами са си взели. Някои пропускаха връщането, но това не затвори вратите на дома ни.

– Вашият син е отдавна далеч от родината – как се разделихте с него и трудно ли се случват тези раздели? Трябва ли младите хора да се връщат в България?

– Когато замина като студент във Великобритания почти месец не можех да вляза в стаята му без да се разплача. Не можех да оправя леглото, от което в една августовска сутрин стана и се отправи към летището и избрания университет. Беше ми тежко, въпреки че именно аз бях инициатор и подстрекател това да се случи. Но разумът е едно, а емоцията и майчината обич нещо съвсем различно.

С годините болката се притъпи. Още повече връзката ни и до ден днешен е силна и постоянна. Да, в началото имаше дни, в които се прибирах от работа и до късно през нощта говорехме с включен екран. Днес живее с любимото момиче и времето за родителите естествено е по-малко. Но връзката ни е все така силна. Радвам се на всичко, което го прави щастлив, а той не спира да се интересува от нас и от живота тук. Свикнали сме да се подкрепяме, да се чуваме за важните решения, а понякога просто така, да си разкажем някои незначителни неща и да се посмеем. Усещането за семейство го има, въпреки километрите разстояние.

А що се отнася до втората част на въпроса Ви, ако очаквате да насърчавам децата да се завръщат в България, то аз не съм правилният човек. Нека учат и работят там, където се чувстват признати, разбрани, оценени. Дали от това България губи? – Определено, и то много. Но причината за това сме ние, възрастните, които почти четири десетилетия не успяваме да подредим държавата си така, че да ни направи равни със света, към който поне в началото на демокрацията декларирахме, че се стремим. И ако продължа Вашия въпрос: „А тогава ще я има ли България?“, то отговорът ми е: „Да, вярвам, че ще я има.“ Но къде – това бъдещето ще реши. Защото ако продължим да живеем в безвремие, то след години в учебниците ще пише за поредното преместване на българския народ по пътя към своето оцеляване. Труден, но важен избор, защото животът ни се дава тук и сега само веднъж и имаме право да го изживеем щастливо.

– Постоянно раздавате обич – как успявате да намерите толкова сили за това?

– Щастлива съм, че се усеща. Обичта е изключително важна за мене, а раздаването ѝ ме прави богата мене самата.

 

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев, Силва Василева
Публикация:
17.06.2024 г. 09:47
Посетено:
888
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/39399-razdadenata-obich-me-pravi-bogata