Интервю

Доброто е винаги победител

Интервю с реставратора Антоанета Теменугова

Доброто е винаги победител: 1
Снимка: личен архив
Доброто е винаги победител: 2
Снимка: среща в Асеновград
Доброто е винаги победител: 3
Снимка: среща в Асеновград

– Вече няколко десетилетия сте в Чехия, която вероятно е не само място за живеене, а сигурно я свързвате с приятели и натрупани спомени? Как пазите родината в душата си?

Слънчева и приятелска, единствена. Чехия за мен е втора родина – най-близки приятели, много работа, пътувания, срещи и разбира се спомени от всякакъв характер – просто живот.

– Говорите български език без никакъв акцент – как го съхранихте?

Мисля на двата езика едновременно, никога не внимавам на кой от езиците говоря – правя го естествено. На чешки имам малък акцент, така поне ми казват приятелите. На български говоря много често с близки хора в България по телефона и така си поддържам езика. Чета на български.

– Сложността на това, което вършите, има особено значение за опазване на човешкия род и историята на всички народи. Как стигнахте до това поприще и успявате ли да го чувствате така силно във Вас самата?

Да, така е. Когато човек работи това, което обича и го прави с радост и от сърце, то се получава без трудност.

Работех като помощник реставратор в Бачковския манастир. Тогава ни водеха като работници всички специалисти и след година или две ни даваха ново название – художник VII степен, нещо такова пише в трудовата ми книжка. Работех в НИПК, сега Национален институт за недвижимо културно наследство към Министерство на културата. Имено в Бачковския манастир се запознах с проф. Раймунд Ондрачек и неговите студенти от AVU в Прага – това е Художествена академия за изящни изкуства. Те работеха иконостаса на централната църква в рамките на студентска практика, а аз работех стенописите с българските си колеги от НИПК. Проф. Ондрачек наблюдаваше работата ми и една вечер, когато седяхме на чардака в манастира, ми каза: Защо не кандидатствате при нас в Прага, попитайте родителите си дали са съгласни? Мама и татко ми позволиха да замина и аз наистина кандидатствах и ме приеха. И така започна моят живот в Прага, бях само 25 години.

Работя тази работа с голяма радост и винаги когато започвам нов проект се вълнувам – просто обичам началото във всяко нещо, което правя. А после пътят е дълъг, но и той е хубав, а целта е важна, но процесът до финала е най-важният, това всъщност е схемата на живота.

– Обучавате млади хора, които имат сходни желания и интереси – какви са днешните ни следовници и как ги възприемате?

С колегата и мой най-близък приятел Ян Кнорр – Хонза, както го наричаме, и до днес сме приятели .Той е ръководител на специалност „Реставрация“ в Колежа по реставрация в Бърно, а аз съм там рецензент на дипломните работи на обучаемите и често студентите идват при мен на практика в ателието ми в Микулов. Това, което мога да кажа, че са чудесни деца – работливи, тихи, много внимателни и задълбочени, прекрасни са! Е, и те често забиват носове в мобилните си телефони разбира се, като всички млади хора...

– Няма как да не пазите особени спомени за Асеновград, хората там, семейството и детските години?

О, да наистина. Аз не съм прекъснала връзката с Асеновград – там имам братовчеди и много приятели, с които сме в непрекъснат телефонен контакт и когато съм в България винаги се виждаме, обичаме се. Често си говорим за детството, за нашите сладки лудории, за нашия двор в старата ни къща, която за съжаление отдавна не съществува. Хората в Асеновград са много мили, там е толкова слънчево – спомените ми са красиви.

– Разговорът няма да бъде пълен и истински, ако част от въпросите не са свързани и с Вашата майка – голямата българска актриса Надя Тодорова. Как я усещахте като дете и как се промени отношението Ви към нея сега, като се има предвид и това, че времето е отсяло част от спомените или е засилило някой от тях?

Моята майка – ами тя и моята баба са най-важните хора в моя живот, те са непрекъснато с мен в мислите ми. Често сънувам семейството си, говоря си с тях. Не съм сама, въпреки че живота ми почти премина в чужбина. Нищо не се е променило в спомените ми, мама е същата, само физически не е тук. Имам много време да мисля и да си спомням, обикновено това правя когато работя. Седна пред статива, съсредоточа се – работата си върви, а мислите летят и ме връщат назад във времето, говоря си с мама, питам я нещо и знам какво би ми отговорила, как би реагирала .И така изминават много часове и дни. Виртуалността е сега много модерна, нали! После – звъни телефонът, прекъсне ме и съм отново в реалността на деня.

Като дете израснах при баба и дядо, родителите на мама. Татко и мама много пътуваха – все работеха, а аз все ги чаках и те идваха когато това беше възможно. Тогава изпитвах огромна радост и бях много щастлива. После аз заминах да следвам далече от родния дом и тогава те ме чакаха. Защо ви казвам всичко това – ами в нашето семейство сме свикнали да се чакаме и да се сме свързани от далеч и да си говорим и общуваме така.

– Нейният талант е безспорен и това няма нужда от доказване. Майките са особена част от живота на всяко дете – какви са онези най-съкровени спомени за отминалото време, което може би и малко Ви натъжава?

Нищо не ме натъжава, нищо лошо не помня, мама е с мен винаги. Имам прекрасни приятели и роднини. Хората в Българи я помнят и често я цитират, като съм там всички ми говорят за нея. Често ми се обажда някой и ми казва – дават филм с майка ти, гледаш ли българска телевизия – гледай! Много мили хора!

– Планирате интересни неща, които да правите в Родопите. Споделете част от тези Ваши начинания?

С двама мои добри приятели си купихме къща в с. Левочево до Смолян. Често ходим там – въпреки многото километри, пътуваме ги с удоволствие и чертаем планове за бъдещето. Когато пристигнем винаги ни поразява природата, която е могъществена и въздейства на сетивата и мислите на забързания европейски човек. Въпреки нашата възраст с моите приятели активно работим и тримата в сферата на опазване паметниците на културата в Чехия. В Родопите има много хубави църкви и параклиси и Левочево не прави изключение. За нас тримата е много важно да се впишем с работата си в Левочевската традиция, всеки от селото да направи нещо, което да остане в историята на селото. И затова решихме да реставрираме църквата, която е чудесна. Смятаме да осъществим намерението си с група студенти по реставрация от Колежа по реставрация в Бърно и студенти от Пловдив. Така ще продължим идеята на нашия професор Раймунд Ондрачек. Млади хора от различни култури да работят заедно за общата ни Европейска култура. От времето на нашето следване имаме очарователни и незаличими спомени от учебната ни практика в Бачковския манастир. Нашият професор ще е много доволен от това наше намерение и знам, че ще ни помага и от отвъдното.

– Скоро бе Възкресение Христово – един голям празник за всички християни – с какво го свързвате и успявате ли да откриете онази сила, която да Ви помага да вървите напред и изправени?

Да, най-красивият празник! За мен той е надежда, красота и сигурност. Свързвам го с дъх на здравец, горящи свещи, тамян, китни църковни дворове и всеобщо опиянение от радост и надежда. Разбира се, че намирам силата, дава ми я вярата в Христовото Възкресение.

– Имате ли нужда от своята Голгота и своето Възкресение?

Всеки има нужда от своята Голгота, за да оцени и благодари за жертвата, която е направена за нас. Не е нужно да изживяваме същите мъчения, достатъчно е да не забравяме за тях. Злото в света съществува, но доброто е по-силно и възнаграждението е голямо. Въпросът е кой какво ще избере.

– Какви са най-мъчните Ви уроци от преминалите дни и години? Как преминавате през предателствата и лошотията?

Всеки един пълноценно изживян ден е урок и именно тези уроци ни правят човеци.

Ах, предателствата! – и те са част от живота човешки. Името Юда е не само име, то е характер. Важно е човек да се извиси над предателството и да не допусне то да докосне душата му.

– Накъде вървят обществата и защо сме в толкова изострени кризисни взаимоотношения?

Обществата са забравили за доброто, обществата са твърде консумативни и егоцентрични. Забравили са за интелигентността на сърцето.

Сигурна съм, че всичко това, което наричаме конфликти, тези ежби и войни между хората ги е имало и ще ги има, но доброто е винаги победител. Достатъчно е да вярваме в това и да се държим така, че да не предизвикваме проблеми и да се пазим, разбира се, от злото.

– Какво е най-сърдечното, което Ви пази или което пазите най-силно?

Пазим Бог, той пази всички – стига да искаме това.

– Какъв смисъл намирате в човешкото живеене?

Вярата в доброто, във Възкресението, в приятелството, в любовта.

– Къде най-много упорствате – в работа си или в отношенията между хората?

Въобще не упорствам – стремя се да върша работата си добре и с радост. С хората понякога е по-трудно, но с любов и търпение всичко се постига. Е, ако пък не става, просто с този човек не се срещате и не комуникирате.

– Кога се чувствате безгрижна? И това не е ли част от някаква удовлетвореност?

Безгрижна съм когато работя, когато започвам нов проект съм и щастлива. Добре ми е с приятели, с роднини. Изпитвам радост от срещи с нови хора, обичам да пътешествам и т.н....

 

 

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев
Публикация:
15.06.2024 г. 13:37
Етикети:
реставраторинтервюВенелин Терзиев
"Доброто е винаги победител"
Антоанета Теменугова
Посетено:
291
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/39385-dobroto-e-vinagi-pobeditel