Духовни измерения на нашето утре

… да вървиш уверено, устойчиво и сигурно по пътя –трябва да го правиш последователно, с верен избор и отново – с много знания…

– Обществата са подложени на особено силен натиск от различни кризи – какви са най-верните пътища за преодоляването им и какви последици ще има според Вас?

– Най-верният път за преодоляване на една криза е знанието и то споделеното знание. Само то може да генерира силата, необходима на всеки човек или на обществото да се справи с кризата. Но държа да отбележа, че става въпрос за интегрирано знание, в което има достатъчно история, анализи и оценки на различни ситуации, което ще позволи да се намерят верните решения. Обществото ни наистина е подложено на силен натиск от различни кризи, поради динамичната среда, в която живеем. Тази динамика е провокирана от бързото развитие на технологиите и влиянието им върху обществените отношения. Човек, който владее знанието, избира технологиите и резултатите. Ражда се свобода, която много бързо превръща хората във „владетели“ на ситуациите. Само измамно усещане. Защото като ответна реакция технологиите влияят независимо от човека на природата и на него самия и всичко това може да предизвика и неочаквани промени, които лесно могат да се превърнат в кризи, ако не си готов за тях. Последиците ги виждаме. За този, който може да погледне „отвъд“ – и перспективите. 

– Културната идентичност на един народ е особено важна за неговото развитие. Защо поизоставихме създадени културни традиции, а на тяхно място не се появиха нови такива?

– Не бих казала, че сме ги изоставили. Може би ги пренебрегваме днес за сметка на някои нови културологични елементи, но съм сигурна, че ще се върнем към тях след време, защото това са корените ни. Корените на всеки народ. Изпитвам известно огорчение, когато гледам по телевизията как някои народи, дори някои по-екзотични, се гордеят и пазят традициите си, а ние ги заменяме с нехарактерни за нас. Не винаги и не всички, но в достатъчен обем лесно възприемаме чужди образци. Културната идентичност ни определя, отличава; тя ни държи стабилно и ни прави по-устойчиви. Отношението към чуждите традиции е важно, само ако се отчита, че те са определящи за изграждане на една среда на разбирателство, солидарност, сътрудничество, но в никакъв случай не трябва да става въпрос на замяна. Запазването на културната идентичност не означава отричане на другите, не означава някакъв сепаратизъм, национализъм или шовинизъм. Културната идентичност е различна от национализма, което е форма на култура, подчинена на идеологеми. Тези народи, които по-силно вярват в своята културна идентичност, могат да „претопят“ други идентичности и да ги завладеят. Както става присаждането, създаването на хибриди и много други природни или технологични примери...

Днес лесно рушим паметници, сменяме имена, рушим граници с минало и идентичност. В същото време много парадно стоим на опашки пред църквите по време на различни християнски празници, влизаме в музеите само ако има организирани „нощи на музеите“. Или се възхищаваме се на недотам съдържателни шоута, които не само че са далеч от нашата идентичност, но и не носят никаква морална стойност и съдържание. Културната идентичност е тъканта на народа ни, вътрешна структура и чувствителност на всеки човек, това е душата ни...

– Култура и образование са свързани неразривно помежду си – защо днес те са толкова отдалечени?

– Защото общото образование днес не изучава културата. Или я изучава в недостатъчен обем. Без да се връщам към старото и миналото, но напр. моята Михайловградска гимназия (сега Монтанска) водеше ежегодно всички ученици с влак до София, за да влязат в Народния театър, да гледат представление, което биваше откупено само за учениците... Но когато бях заместник кмет беше изключително трудно да направим образователна културна общинска програма, просто беше отказан интерес... Съпоставката не е определяща, но е показателна. Бързаме към изкуствения интелект, пренебрегвайки духовното измерение, емоционалната интелигентност, търсим масовост без дълбочина. Нямаме национален институт за образование, нито национален институт за култура, а страните със силна културна идентичност имат и им придават стратегическа значимост.

Днес отново е допусната грешка с материалите на матурата по български език и литература, после и с матурата по английски език, миналата и по-миналата година – също. За какво говори това? Непрекъснато си задавам риторични въпроси и нямам отговор. Изчезват диалектни говори, исторически данни, безценно народно творчество, но даваме безумно много пари за насаждане на чужда култура... 

– Българското общество боледува и то от доста дълго време – къде да търсим изцелението му?

– Нямам друг отговор освен един – в образованието. От образованието започва всичко. Проблемът е, че образованието днес е доста по-сложно от образованието на XVIII-ти – XIX-ти век... И всяко общество само за себе си, но и всички заедно, трябва да намери модела, по който то да се случва. И глобализмът, към който всички се втурнахме, даде илюзорността за сигурност на всеки и на всичко. Но не е така. Защото, ако не се върви от частното към общото, със запазване на определени вътрешни сигурности, връзките се късат и пътят към глобалния свят започва да прилича на лунен кратер. Боледуваме, защото превърнахме свободата и демокрацията в свръхсвобода, несъобразена с реалния живот. Има една сентенция, която казва: „Когато говориш каквото мислиш, мисли какво говориш“. Това се отнася и за всяко действие. Всичко, направено на парче, без дълбочина, без анализ, без поглед в бъдещето, провокира обществено заболяване. Боледуваме, защото се опитваме да прехождаме от едно място на друго без да осъзнаваме къде са корените ни и кои сме ние всъщност. Искаме да бъдем като тези, като онези; забравяме себе си и даваме поле и територия без да се защитим. Не защитиш ли ядрото – реакцията става неконтролируема.

– Празникът на буквите и словото е един от най-добре приеманите и осмислените празници – как го приемате Вие?

– Да, приемам този празник като светиня. Според мен няма сила, която да преодолее идеята на този празник, макар да имаше и такива опити. Един ден, в който духът ни празнува, но не въобще, а смислово – с общение, проникновение и предначертание. Празникът на буквите не е формален акт да поведеш децата и учениците на шествие. Това е дълбоко нравствено усещане за принадлежност. Да постоиш пред паметника на Светите братя не е просто действие, то е проникновение за изначалност на съществуването ти. Празнуваме на 24 Май, но аз осъзнавам този празник всяка секунда, когато напиша една буква или прочета една дума... 

– Какво се случи с българското образование в годините на многобройни трансформации и на къде е тръгнало днес то?

– Ако говорим, че българското общество боледува, то в такова общество няма оазиси – образованието също не е оазис. Много промени, привнасяне на много външни модели, често работа на парче, без обвързаност между елементите на самата образователна система и с други системи... Консервативността на образованието не означава затвореност и неприемане на нови идеи, но това трябва да преминава през дълбокия поглед на идейността и идентичността на българския дух, история, култура, наука, постижения. Много е трудно да се „синхронизира“ една система с всички останали и още повече с външния свят. Но това е развитието, това изисква отново много много знания и умения да управляваш. България можеше да изнася модел на образование, а се получи така, че днес говорим за боледуване. Естествено има много положителни елементи в това да приобщиш своята образователна система към външния свят, но без да я разсъбличаш така, че да допуснеш хора с никакви знания, с купени дипломи, с объркани приоритети да бъдат начело на бизнеса или на управленските структури. Допуснахме знанието да бъде подценявано за сметка на други качества и това е големият проблем. А знанието стои в основата – кой ни лекува, кой развива нашата наука, индустрия, кой ни управлява? Само който знае и може.     

– Къде да намерим най-верните решения за промените в културната и образователната среда?

– С всеки въпрос ме връщате към знанието. Решението е в умението да съчетаваш минало и настояще, традиции и ценности с динамиката на света. Да знаеш какво да вземеш, какво да оставиш, какво да приемеш и накъде вървиш. Винаги съм казвала, че ни е необходима стратегия, колкото и девалвирала да е вече тази дума, но тя означава ПЪТЯТ. А да вървиш уверено, устойчиво и сигурно по пътя – трябва да го правиш последователно, с верен избор и отново – с много знания. Не можеш да позволиш да се обсъжда дали „Аз съм българче“ трябва да се изучава в училище, не можеш да си позволиш да изхвърляш, прехвърляш и изтриваш от учебните програми части от историята, за да угодиш някому, не можеш да превърнеш културата и образованието в територия на всякакви интервенции – днес едни, утре други, които зависят от един или друг министър. За каква устойчивост говорим? Не можеш да си позволиш да не обърнеш внимание на демографската катастрофа и да продължаваш да обсъждаш колко трябва да е заплатата на един млад учен... Предълъг въпрос!

– Кои от традициите във Вашето семейство и от родителите Ви оцеляха през годините и какво пренесохте като най-ценно в годините?

– Аз съм голям традиционалист. Това не ме прави инертна към различни новости.

Стремя се всяка традиция, която съм запомнила от бита на моето семейство, да живее и съм се опитала да я запазя и за децата, и внуците си. В моето семейство се отбелязва „Светец“, който съм наследила от фамилията си и също така всяка година отдаваме почит на Св. Николай Чудотворец и като на фамилен светец. Традицията на Младенци, която е от моя торлашки край – също. Всяка година изненадвам мои приятели с „малките човечета“, но и разказвам историята... Направих една малка книжка с торлашки рецепти, в която успях да събера и малко спомени на близки от моя край. Обичам да слушам диалекта в моето село, но за съжаление приспособяването към урбанизацията вече заличава тези следи. Все не ми остава време да събера всичко и да го опиша и оставя в наследство... Мисля си обаче, че е важно да пренесем духа и идентичността си като цяло, а не само една или друга отделна традиция..

– Сложната световна обстановка и динамиката на развитие, които са безспорно тежки външни фактори, влияят на българското общество. Как очаквате да се развива светът занапред?

– Казват, че сме малка страна и не можем да влияем много на световните проблеми. Всеки може. А такава стара нация, такъв силен народ като българския няма право да не влияе. Само че ни трябват хора с характер, които да водят народа и страната към подобни действия. Само един пример – почти в началото на специалната военна операция на Русия срещу Украйна написах един материал, в който призовах за дипломатически поход срещу войната и предложих България да стане инициатор и домакин на преговори... Защото сме член на ЕС и там бихме могли да влияем. Защото сме на брега на едно море, което е споделено и с Русия, и с Украйна... Вие чухте ли този призив? Вместо това покрай нас минават танкове, които изпращаме за Украйна... Вторият пример – през 2014 година разработихме един проект за Национална интегрирана морска стратегия на България... Оттогава изминаха точно 10 години. И въпреки че и до днес ние всеки ден усещаме липсата на такава стратегия, създадената, разработената – тя продължава да стои на проектни трупчета.

Развитието винаги е по-сложно от всяка днешна ситуация. Технологично, интелектуално, но ми се иска да е с човешко лице. Мирът е за предпочитане!

– Какви са Вашите послания пред светлия празник 24 май?

– Да пребъде! Да пазим духа и буквите български!

Професор Маруся Любчева е завършила образованието си с професионална квалификация „инженер-химик“, специалност „Технология на полимерите“. От 1972 г. е докторант в бургаския Висш химикотехнологичен институт „Проф. д-р Асен Златаров“. През 1977 г. доктор и има над 50 научни публикации в реферирани списания, множество публикации в националния и местния печат.

В периода между 1977 и 1987 г. е научен сътрудник. Доцент от 1987. От 1989 до 1991 г. е декан на Отделението по следдипломна квалификация в Университет „Проф.д-р Асен Златаров“. Била е декан на Факултет „Органични химични технологии“ от 1991 до 1993. След това до 1995 г. е ръководител на Катедра „Материалознание“ в същия университет.

От 1991 до 1995 г. е бургаски общински съветник. От 1995 до 2005 г. е заместник-кмет на Община Бургас. От 2005 г. е депутат в 40-ото народно събрание. На 1 януари 2007 г. става член на Европейския парламент от България до 2009. От 2013г. до 2014 г. отново е евродепутат.

Доц. Маруся Любчева е член на 4 комисии в Европейския парламент: Комисията по международна търговия, Комисията по бюджетен контрол (пълноправен член), и Комисията по бюджети и Комисията по правата на жените и равенството между половете (заместник-член). Тя е член и на Делегацията в комитетите за парламентарно сътрудничество „ЕС – Казахстан“, „ЕС – Киргизстан“ и „ЕС – Узбекистан“ и за връзки с Таджикистан, Туркменистан и Монголия, и заместник-член в Делегацията в Комитета за парламентарно сътрудничество „ЕС – Украйна“. Тя е почетен професор.