Интервю

Междинните гари по пътя към смирението

Интервю с писателя Тони Теллалов

Междинните гари по пътя към смирението: 3
Дугулите и вълшебното листо, Приказка-игра

– Къде в човешката същност се докосват поезията и животът?

Мога само да предполагам. На пръв поглед, като че ли допирните им точки се намират извън кръга на ежедневно-битовото, но познавам хора, които откриват поезия точно там. И тъй като всички хора сме различни, смятам това за нормално. Освен това, всеки от нас е персонално различен в различно време. Подобно на онази философска метафора за водата, която тече в реката и никога не е една и съща, нашите сетива, настроения и нагласи се променят постоянно. Това ни прави различни хора дори в рамките на няколко часа и прави възможно различното възприемане на иначе уж непроменливото ни обкръжение. Така че вероятният отговор на въпроса е – животът и поезията биха могли да се докоснат навсякъде.

– Според Крейг Джонсън „Писането е самотно занимание и мисля, че трябва да сте частично в мир със себе си, но другата част обикновено създава нещата, които си струва да прочетете.“ Писането и изобщо – творчеството – това не са ли непрестанни интимни срещи със себе си?

Не смятам за задължително да сме в мир със себе си. Ако има нещо задължително в писането, това е откровеността, а тя започва точно от вътрешния диалог. В тези разговори трябва да си честен до голота. Между другото, често в тях участват две, три и повече личности. Един от тях е гневен, друг смирен, трети – непукист… Така че писането е и шизофренно занимание. Освен това, то е вид вентилиране на напрежението, следователно може да се каже, че е и форма на самолечение. Много са възможните гледни точки.

– Поезията не е ли еманация на човешката чувствителност?

Разбира се! Както и всяка друга човешка дейност. Целият свят е продукт на нашите възприятия.

– Къде "скатавате" мислите, които после виждат бял свят и търсят своите читатели?

Нямам представа. Много ми е трудно да „скатавам“ мисли. Това винаги ми е създавало проблеми. С някои успявам, все пак. Те се развиват в мен. Израждат се. Рано или късно изплуват изненадващо от някъде, придобили нови форми.

– Какво е Вашето писане – социален отклик или нещо друго?

Винаги е социален отклик. Дори когато става въпрос просто за възторг от природата. Първо, защото този възторг в голяма степен е породен от контраста със социалното, и второ, защото считам за погрешно егоцентричното човешко схващане, че ние сме нещо извън природата. Крайно време е да осъзнаем, че сме малка част от нея. Огромна част от човешките занимания, които самодоволно наричаме прогрес, всъщност са форма на социални контакти с други форми на живот. Абсолютно наложително е да изпълним понятието „социален“ с по-обширно съдържание.

– Детските книги не са ли връщане към детството или отново съпреживяване в по-зрели години?

Трудно ми е да преценя. Вероятно са валидни и двете хипотези. Аз го възприемам като забавление. Това ми носи писането за деца. Пречистващо забавление.

– Срещите с малките читатели са може би най-искрени – откриват ли Ви нови светове и днес?

О, да! Децата често задават въпроси, които ме оставят безмълвен. Уж текстът е мой, а внезапно те откриват там неподозирано от мен съдържание. И стоя, и се чудя, щом не съм аз, кой го е поставил там. И разбира се, нямам търпение да го разгледам.

– Битовото Ви поприще е твърде различно от писателското – как се движат по житейския път заедно?

Принудително. Моя много стара мечта е да работя нещо свързано, по някакъв начин, с писането. За съжаление – неосъществена. Паралелно с мечтите, човек трябва да оцелява и да издържа семейството си. Не можеш да кажеш на детето си, че няма да му купиш обувки, защото си неоценен поет. Така че работиш каквото ти поднесе животът. Просто е!

– Вашите научноизследователски интереси са свързани с тежки социално-педагогически явления в обществото ни. В тях има ли нужда от добри думи?

Разбира се! Девиантното поведение е симптом. То е проява на фрустрации, депресии, преживени травми в миналото и форсмажорни обстоятелства. Всичко това е обвързано с нечии негативни поведения. Така че нуждата от емпатия и добри думи е огромна. Както и от „добро“ слушане.

– Докторската Ви степен е свързана с изследване на „Пробацията“ като явление – какво пропуснахме и какво търсим с този пробационен процес и дава ли резултати днес той?

Институтът на пробацията беше въведен като алтернатива на наказанието лишаване от свобода при леките правонарушения, за да се облекчи пенитенциарната систетема, както и да се избегне десоциализацията на осъдените. Когато през 2005 г. започна неговото прилагане в България, ползите от въвеждането му се усетиха почти веднага. Негативите започнаха да се проявяват на малко по-късен етап и произлизаха най-вече от нас самите. От недовършени и недомислени неща. Отново приложихме една добра и работеща в други страни практика, но не изцяло и без да я адаптираме за нашите балкански чалъми.

Напуснах системата през 2018 г. и нямам наблюдения какво се случва там в момента.

– Обществата боледуват и това е видно за всички – накъде са се запътили те и какво ще се промени?

Надявам се, че към катарзис, защото другият вариант е по-лош – към самоунищожение. Засега е ясно, че светът отново ще бъде двуполюсен. Нямам представа за колко време. Смятам, че алчността и възпаленото его са в основата на всички проблеми на човечеството. Ако ще се променя нещо, то трябва да води към смирение.

– През 2022 г. получихте Национална награда „Бисерче вълшебно“. Тя не е ли едно ценно признание, че достигате до детските души и сърца?

Аз така го възприемам и много ми се иска да не бъркам в тази си преценка. Тази награда ме зарадва много, точно защото се присъжда на база на гласуването на децата читатели.

– Какво искате да научат Вашите малки и големи читатели?

Аз не се възприемам като мъдрец, пророк или месия, който трябва и има какво да каже на хората. Затова въпросът „Какво искате да научат от вас?“ винаги ме обърква. Сварва ме неподготвен. Искам хората да научат, не от мен, а просто да научат, все едно откъде, че падението започва с прости неща – да си изхвърлиш боклука в гората, да сриташ бездомно куче, да не си платиш асансьора, защото живееш на първия етаж и т.н.

– На коя междинна гара най-често спирате?

Не знам. Вероятно не е добре да спирам често на една и съща гара, защото това би означавало някакво зацикляне. Обичам да се връщам в спомените си. Да преценявам и предъвквам отново нещата през призмата на допълнителния опит, натрупан след тях.

В действителността – обичам малките селски гарички с техните лястовичи гнезда, няколко кучета изпращачи и един-единствен железничар. Има невероятна атмосфера там.

Може би такива са моите междинни гари – места със собствена атмосфера.

........

Тони Теллалов е роден на 8 октомври 1970 г. в гр. Шумен. До 27-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическата гимназия „Н. Лобачевски“ (сега „Атанас Радев”). Завършва социална педагогика в Шуменския университет „Св. Епископ Константин Преславски“. Доктор е по социална педагогика (2012).

Понастоящем живее в Карнобат. Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013), „Междинни гари“ (2014), „Завещаване на деформациите“ (2018), „Парче от икона“ (2021), както и на „Дугулите и вълшебното листо“ (2021) – приказка-игра за деца (в съавторство с Никола Райков). Носител е на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2002), първа награда за разказ от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2003), наградата на Община Шумен за литература (2007; 2015), първа награда на националния конкурс за „SMS – поезия“ на М-тел, НДК и Съюза на българските писатели (2007), първа и втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazineпрез (2011; 2013), първа награда от Втория Национален конкурс за авторска приказка (2019), Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ (2021), както и на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единственото отличие в България, което се определя от гласовете на детската аудитория.

Редактор и съставител на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси. Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Шумен.

Дугулите и вълшебното листо

Приказка-игра

Какви се вашите коледни традиции? Нека отгатна. Украсявате елхата. Опаковате подаръците. Подготвяте коледната трапеза. Може би дори изпращате някоя и друга коледна картичка на роднини и приятели. Да, вероятно много семейства споделят тези традиции. Но от известно време ние си имаме още една. От няколко години насам винаги предколедно четем, играем и тестваме новите творения на Никола Райков. Авторът на „Голямото приключение на малкото таласъмче“ помогна на книгите-игри в България да се завърнат, при това по уникален начин – не за старите фенове, а за техните наследници! Точно така, героите, които бяха бродили из „Замъкът на таласъмите“ през 90-те сега поведоха своите мъници на едно съвсем ново таласъмско приключение, написано с любов специално за най-малките. Нещо повече, приказките-игри бързо намериха огромна популярност дори сред деца и родители, които никога не са се докосвали до интерактивна литература.

След небивалия успех на първата книга последва и „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“. Но няма все за таласъми да четем я! Ето, че към Никола Райков се присъедини и художничката Мая Бочева и двамата таланти създадоха едни съвсем нови, шури и пъстри герои – „Добросъците“. А дали някой си беше представял, че таласъми и добросъци скоро ще защъкат и по игралните полета на няколко настолни игри? Едва ли, но „Таласъмски истории“, „Телепорти и портали“ и „Добросъците: Невидим свят“ вече са факт! А освен тях, трябва да споменем и „Приказка от два свята“ – хибридно издание със специална карта, съчетаващо и елементи и на приказка, и на настолна игра, както и „Сказание“ – комплект от игра с карти и книга, базирани на славянския фолклор, подходящи и за възрастни. А как ще продължим традицията тази година, питате вие? Ето, че цикълът се затваря и е време отново да се върнем към приказките-игри! Но Никола Райков остава верен на себе си и този път и внася новости и изненади за малките читатели. „Дугулите и вълшебното листо“ идва с цели 17 възможни края и куп допълнителни елементи, съпътстващи приключението. Освен това, от дуо, творческият екип е станал на трио – този път към Никола Райков и Мая Бочева се е присъединил и един нов талант – Тони Теллалов.

 

 

Автор:
проф. д.н. Венелин Терзиев
Публикация:
08.04.2024 г. 22:40
Посетено:
287
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/38893-mezhdinnite-gari-po-patya-kam-smirenieto