За пътищата, болката и цената да бъдеш певец в България

     –  Трудно отстоява българската музика в родния ефир своето място. Това вероятно е резултат от протеклите процеси в България през последните години. Как бихте коментирали всичко това?

     –  В живота нищо не стои на едно място. Това важи както за хората, така и за държавите. България много се промени, хората се промениха, изкуството се промени. През средата на 90-те години в „културата“ на българина навлезе чалгата, след това рап музиката. Все нови и нови жанрове и изпълнители излизат на сцената. Музиката вече не е същата. Съвсем не без значение е, че българската музика се пуска само по някои от родните радиостанции. Българска музика може да чуете по националното радио, по регионалните обществени радиостанции – Видин, Шумен, Благоевград, Варна, Бургас и др. Но за съжаление радиата като цяло са длъжници на българската музика. Частните радиостанции въртят едни и същи неща на едни и същи изпълнители. И макар и да има много радиостанции, достъпът до родния ефир е труден. Това донякъде се компенсира от възможността да пуснеш своя музика в някоя от интернет платформите, но определено пътят е различен.

     –  Прохождането и най-вече оставането на голямата сцена на талантливите български изпълнители, какъвто безспорно сте и Вие, е трудно и съпроводено с много препятствия. Какво и как се случи по този труден път при Вас?

     –  Прохождането не е толкова трудно, стига да има конкурси, на които младите изпълнители да могат да представят таланта си – така, както на времето самият аз съм се явявал. Първите ми награди са от конкурса „Млади таланти“ през 1979 г., а след това и през 1980 г. и 1981 г. самостоятелно и с групата „2+1“. И по-нататък – да те забележат, да отидеш на правилното място в София, да се запознаеш с подходящите хора и да пробиеш. Тогава, когато самият аз прохождах професионално на голямата сцена, нещата бяха доста по-различни. В радиото имаше три комисии – за музика, за текст и за цялостен продукт. Отделно много важно беше и влиянието на големите композитори, които трябва да те забележат. Всичко това е едно лутане и ходене по мъките. За по-младата аудитория трябва да припомним и една отживелица на социалистическото общество, а именно, софийското жителство, което означаваше, че нямаш право да живееш в столицата, ако не притежаваш така лелеяното право да пребиваваш в София. Затова ми се налагаше да работя какви ли не неща, за да мога да остана в София. Но аз знаех какво искам и никога не съм се отказвал. Затова продължавах напред и постигах целта си лека-полека. Непрекъснато се явявах на конкурси, за да бъда забелязан. Когато човек знае какво иска, той продължава напред с упорство, с надежда и вяра.

Сега нещата се случват чрез различните музикални формати. Но това, което наблюдавам е, че след финалния епизод никой нищо не прави за тези деца и след три месеца, а понякога дори и по-скоро, всички ги забравят.. Много рядко някой от тях пробива на музикалната сцена. Защото за да се случи това е необходимо някой да стои зад теб,  да имаш добър мениджмънт. Да имаш продуцент,  подходящ агент, да импресарио...

Някои от изпълнителите през социалистическите години имаха такава възможност, но те бяха много малко.. Днес вече расте друго поколение, което има друго мислене. Много е трудно да се върви по този път, а също е много трудно да се печелят пари с музика. За мен е много трудно и представлява голямо предизвикателство. Няма същата ценностна система. Мисля си, че по време на социализма нещата бяха много по-добре за културата и изкуството. Сега всеки трябва да мисли сам за себе си.

Като цяло, замисляйки се, тогава имаше едни трудности, сега има други. Не беше лесно тогава, но и сега също не е лесно. Но може би и тогава, и сега, който е упорит и талантлив и попадне на подходящите хора и място – той успява. За жалост – много не успяват, защото виждат, че нашият бизнес е много мръсен. Той е само за силните хора в изкуството.

     –  Докосването или сътрудничеството с големите български композитори и поети е важно за един изпълнител? Как се случи при Вас и има ли отражение в годините след това?

     –  Да, много е важно да попаднеш на големи композитори, каквито са Тончо Русев, Морис Аладжем, Хайгашод Агасян, Красимир Гюлмезов, Пламен Велинов, Борис Чакъров и много др., с които съм работил. Важно е да попаднеш сред тези творци и те да оценят таланта ти и да искат да работят с теб. Разбира се, че съвместната работа с тях има отражение и винаги ще има. Аз се прекланям пред техния талант. През годините започнах да правя стари мои неща на испански, английски, италиански, полски и немски език, и така отбелязвам годишнина от създаване на определена песен. Това е един вид уважение и признание към тези хора, които са ми дали толкова много. Прекланям се пред тези творци, които са ми помогнали и са ми подали ръка. Не всеки има възможност да попадне сред тези хора, но аз имах щастието да работя с най-големите.

     –  Вие сте един от най-награждаваните български изпълнители и то с най-престижните награди. Днес наградите като че ли нямат особено значение и ценностите са изместени на друго място?

     –  Да, така е! Вече наградите и участието във фестивали за изпълнителите не са показател за качествата на твореца. Преди беше много популярно да се участва във фестивали и имаше много такива. По този начин, когато попадаш сред големи личности и творци, ти се съизмерваш с тях, доказваш се. Това е едно голямо щастие. Разбира се, имало е фестивали, в които не съм печелил никаква награда. Само че в такива случаи съм търсел причината и в себе си, че може би аз съм виновен за това си представяне. В някои от тях има и корупция, но това не ме е отказвало.

Наградите за мен са много важни. Смятам, че те са важни за кариерата на един изпълнител и остават завинаги в неговата биография. Хората няма да те запомнят с наградите, но те са като едно допълнение. Ще те запомнят с хитовете и с това, което си оставил след себе си. Но ако някой иска да прочете за тебе, отива в Уикипедия или някъде другаде в световната мрежа, и чете, а там тези награди ги има и според мен те са много важни за самочувствието на един човек.

Сега ценностната система е различна и нещата са променени. Провеждат се много конкурси за изпълнители, в някои от тях съм участвал и като член на жури. И ето, неизменно пак отварям дума за музикалните формати. В един момент те правят някого известен, но това е за определен момент, но след това за дадения изпълнител, който спечели – не се прави почти нищо. Ние сме много малка държава, с много малък пазар и никой не финансира такива неща. Културата и изкуството са на заден план в България. След демократичните промени беше ужасно зле. Сега нещата се раздвижиха.

     –  Често Ви откриваме в родния град Русе или във Варна – това случайно ли е?

     –  В Русе съм, защото това е родният ми град. Моята майка е тук, както и брат ми. Обичам да съм в Русе – тук е друга обстановка, тук е топло и хубаво. Русе е един от най-топлите градове. Обичам топлото, горещото. Обичам светлината. Тук е преминало детството ми, виждам се с приятели и съученици и ми е особено приятно. От време на време пея на няколко места в Русе. Във Варна съм често, защото много обичам морето, плажа, слънцето и имам много приятел там. Работил съм в нощния бар на хотел „Черно море“ във Варна.

     –  Изкуството във всичките му измерения отдавна отсъства или е рядкост в малките градове и населени места. Какво, според Вас трябва да направим, за да се променят нещата?

     –  Това, което не ми харесва в България след като дойде демокрацията, е, че се унищожиха много читалища, закриха се много училища и това доведе до много лоши последици. Трябва да има читалище във всяко населено място, защото има ли читалище, има и условия за развитие за децата. Там те могат да се учат да свирят, пеят, танцуват. Ние с брат ми кат малки посещавахме читалище „Захари Стоянов“ в Русе и свирехме на акордеон. Децата задължително трябва да се занимават с изкуство. Изкуството е храната на душата. Това, което трябва да се промени в малките градове и населени места е, да се заложи на култура и на изкуство. Да се организират различни концерти. Има немалко и големи изпълнители, които правят благотворителни концерти, хората в малките населени места жадуват да се срещнат с тях, да чуят изпълненията им, да се докоснат до творчеството им. Трябва да се построят или ремонтират читалищата и да се заложи на изкуството и културата. Хората, живеещи в малките населени места са жадни за изкуство. Не бива да ги подценяваме, тези хора са интелигентни и много истински. Аз съм израснал в село Бяла черква. Ние сами правехме театър пред насъбралите се баби, правихме сценки, пеехме и тези преживявания никога няма да го забравя. Така трябва да се закърмят децата, а не с телефони и компютри, и да са навън и да играят.

     –  Мечтите на един творец са и неговите крила – накъде се отправят Вашите мечти?

     –  Винаги съм искал да живея на топло. Работил съм на Канарските острови в Испания. Мечтая да бъда по-често там, дори и да заживея там.

Аз съм на 60 години и мисля, че изглеждам добре за тях – поне с 20 години назад ги връщам. Аз съм едно голямо непораснало дете и това ме спасява. Но същевременно съм и много дисциплиниран човек – не употребявам алкохол и не вземам наркотици. Спя много – това е много важно. Мечти, разбира се, имам – като по-млад мечтаех да пробия на световната сцена, но с течение на времето разбрах, че трябва да си на определено място и пак не е сигурно, че ще се случи, защото има много талантливи изпълнители и е изключително трудно да успееш да те забележат и да се утвърдиш.

Мечтите си остават, с някои от тях ще умра, но много от тях съм постигнал. Разбира се, няма да спра да пея и ще направя всичко възможно да създавам нови песни, независимо къде съм. Изкуството няма граници и държави.

     –  Концертите и посланията, които отправяте към публиката – какви искате да бъдат те?

     –  Концерти сега няма, аз имам участия. Искам хората да прегърнат истинското изкуство, защото има и такова, което не е истинско. Всеки стил си има своята публика. За мен истинското изкуства е това, което ще остави нещо след себе си. Иска ми се хората сами да търсят, да имат философска настройка към нещата, които ние предлагаме, да вникват в онова, което ние даваме, защото аз го правя от сърце и душа. Винаги се раздавам на 100% пред публиката. – не на сто, а на двеста. Когато един изпълнител се раздава на максимум, той раздава на публиката от своята енергия, но същевременно и черпи сили от всеки един, който е в залата. И тогава се получава дуенде, получава се магия. Тази магия кара изпълнителя да се чувства седмици след концерта омагьосан и да усеща тази магия седмица след концерта. За съжаление все по трудно става намирането на работа, но няма какво да се оплаквам.

     –  Накъде плува днес Деян Неделчев?

     –  Деян Неделчев плува към непознати води – непрекъснато експериментира и търси нови идеи. Не спирам да работя и не спирам да мисля нови неща, но за всичко това са необходими финансови средства. За да се направи един концерт, е необходимо спонсорство. Не можеш да се разделиш да търсиш спонсори, защото енергията ти тогава отива на друго място. Един изпълнител трябва да е задоволен материално, за да може да да твори

Мечти имам, които са свързани с това да направя още много песни и албуми, да направя и голям концерт. Никога не съм правил голям концерт. Иска ми се да бъде с много голям оркестър. Искам да имам добър мениджър и агент. Тези неща липсват и затова нещата не вървят добре.

И въпреки всичко, аз съм щастлив от това, което съм направил през годините. Аз съм щастлив с това, което правя и не съм материалист. Парите никога не са били на първо място и може би това ме е спасило от много лоши неща.

Деян Неделчев е роден в Русе на 16 януари 1964 г.

Певческия си талант проявява на 3-годишна възраст. Винаги е искал да стане известен певец. През 1979 г. преподавателят по фагот Владо Димитров от Русенското музикално училище го открива и сформира с него и две момичета Вокална група „2+1“ към Дома на Моряка. Там той се изявява до 1982 г., когато заминава войник в Елхово. През същата 1979 г. с песента „Заклинание“ на Петър Чернев печели и първата си награда – поощрителна в конкурса „Млади таланти“, провеждан в родния му град Русе. През 1980 г. печели втора награда в конкурса „Млади таланти“ с песента „Откровение“ на Васил Найденов. На същия конкурс през 1981 г. певецът, като част от вокалната група „2+1“, достигат до второ място. Неделчев е част от вокална група „2+1“ от 1979 г. до 1982 г., а по-късно е солист на групите „Херос“ (1982), „Хелиос“ (1984 – 1986), „Магистрали“, с Ваня Костова, Росица Ганева и композитора Стефан Диомов, Ансамбъла на строителните войски (1987 – 1990) с „Тоника СВ“, Румяна Коцева, Росица Борджиева, Снежина Темелкова и Даниела Колева с диригент Недко Трошанов и вокален педагог Иван Кутиков. Пее в „Арт Студио Воин“ от 2000 г. до 2002 г., с Румяна Коцева, с брат си Бойко, а също така и с Валентин Асенов, Гуна Иванова и Христина Ботева. За кратко през 2001 година работи в „БГ Рок“.

Първата си песен – „Мило момиче“, записва през декември 1987 г. В казармата Деян е солист във военния оркестър и правят концерти навсякъде в областта. Точно там се запознава с Пламен Велинов и започват работа в същата група.

През април 1988 г. Деян Неделчев и Ансамбълът на строителните войски към ГУСВ участват в Младежкия конкурс за забавна песен, в конкурса за млади певци в София, където през 1989 г. печели втора награда През 1989 г. на фестивала „Рок под звездите“ в град Приморско, печели наградата на Българската държавна консерватория. През 1989 г. Деян Неделчев записва един от най-големите си хитове – „Обич за обич“. Тази песен печели наградата на Съюза на българските писатели в радио конкурса „Пролет 1989“. Песента е включена в класацията „500 най-велики песни на България“ на БГ Радио. През януари 1990 г. във Велико Търново е заснет видеоклипът към „Обич за обич“. През април 1990 г. Деян и Ансамбълът на българските строителни войски правят турне в Съветския съюз, а по-късно през същата година певецът участва във фестивала „Златен Орфей“, след което Балкантон издава и първия му сингъл. През 1992 Деян е поканен от композитора Тончо Русев да запише едноименната песен към популярното телевизионно шоу „Като лъвовете“, която става хит веднага.

През 1993 г. Деян Неделчев печели голямата, както и първа награда на Международния фестивал „Златен Орфей“ в конкурса за нови български поп песни. Една година по-късно печели първа и втора награда за българска поп песен в същия фестивал, а през 1995 г. взима участие в 5-ия фестивал „Гласът на Азия“ в град Алма Ата и печели втора награда. През 1995 г. участва в съвместно изпълнение с Маргарита Хранова на „Златния Орфей“ и през 1996 г. година (с брат си Бойко) печели наградата „Дует на България“. През 1997 г. Деян Неделчев емигрира в ЮАР и подписва тригодишен договор със световноизвестната звукозаписна компания „PolyGram“ с филиал в Йоханесбург, Южна Африка, с която издава албума си „Голяма любов“ и осъществява множество участия с най-големите южноафрикански музиканти и певци. През 1999 г. той се завръща в България и започва работа с „Арт Студио Воин“ от 2000 г. до 2002 г. През 2019 г. Деян издава два албума в Япония с фирмата „Орфиктон“, като единият е самостоятелен, а другият – с китариста и певеца Константин Джамбазов. През 2022 г. отново излизат два албума в Япония, като единият е самостоятелен, а другият отново е дуетен с китариста Константин Джамбазов в стил прогресив рок с издател Коджи Фукита.

С Polygram издава албума „Grande Amore“ през 1998 г. По-късно участва в музикални фестивали в Египет и се премества да живее в Южна Африка за две години и половина между 1997 г. и 1999 г. През април 2000 г. Деян и Бойко Неделчеви печелят сребърен медал и златна чаша на фестивала за музика в Северна Корея. Тогава Деян е за много кратко вокал на рок група „БГ Рок“. През 2001 г. Деян прави рецитал на фестивала в Крес, до Монпелие, Южна Франция. През 2001 г. братята записват песента „От Икебана дървесата ги боли“, която се превръща в първата интернет сензация хит през 2010 г. През 2003 г. певецът започва да работи с многократни прекъсвания на Канарските острови, главно на островите Лансароте и Фуертевентура, Испания като прави невероятното шоу „Почит към групата Би Джийз“ и второ шоу – „Диско хит парад“ с хитове от 70-те и 80-те. През 2004 г. песента му „Sweet Love“, българският ѝ вариант, е номинирана от Българското национално радио за песен с най-добър текст. През 2006 г. участва в Българската Евровизия и песента „На теб“ достига до полуфиналите. През 2009 г. той се мести в Лондон и пее по клубове с английския китарист Фиш. През лятото на 2010 г. записва сингъла „В гората“, която се превръща във втори супер интернет хит, а през април 2012 г. издава албума „Дъртака“. През ноември 2012 г. песента  „Животът ти е толкова добър“, английската ѝ версия, влиза в „Топ 100“. През 2016 г. той изнася концерт в Онано, Италия с младия италиански саксофонист Бруно Манчини.

През 2013 г. е участник в риалити шоуто „Къртицата“, първи сезон. Същата година е част от екипа на предаването „Следващия, моля“ по TV7.