Да направиш света по-интересен

Той е млад, непокорен и неустоимо талантлив. В колкото и надхвърлящи представата ни за допустимо ситуации да го е поставял животът досега, колкото и пъти да се е опитвал да го прекърши светът, никой и нищо не са успели да загладят ръбовете, непозволяващи му да се вмести в редицата на обикновените. От рода на стърчащите хора, той носи в себе си невъзможен за побиране в рамките на възможното талант. Навярно затова и създаденото от него се вижда отдалеч. В буквалния смисъл.

Крум Балджийски (с артистичен псевдоним Krom Bagelsky) – художник, скулптор, катерач (по принуда), поет (някога, отдавна), докоснал се за известно време и изпробвал възможностите и на света на компютърните игри.

У нас името му нашумява покрай проекта „Пръстени на времето“ и извисилия се 45-метров комин в Дряново, изображенията върху който разказват в образи историята на българските земи. Кандидат за Световните рекорди на Гинес, днес коминът се е превърнал в символ на балканския град и привлича туристи от цял свят. Много (или достатъчно) преди това Krom Bagelsky (Кром Багелски), както е известен извън пределите на България, си е проправил – достатъчно трудно, разбира се – място в лондонските артистични среди. Рядко ще го чуете да разказва за нелекия си път дотам, а дори когато го прави спокойният му тон изумява с приемането, че някои неща просто се случват. Но и осъзнатостта, че тогава, когато имаш мисия, нещата се постигат.

Навярно и затова когато го помолих да продължи изречението „Ако не бях станал художник…“, бе повече от категоричен:

– Не, не мисля, че има друго освен художник за мен. Избрах да стана и да бъда художник, понеже искам самият аз да бъда полезен за развитието на човечеството по някакъв начин, а рисуването е моят. Вярвам, че не ни е отредено да бъдем просто и само наблюдатели, а можем и трябва да бъдем дейни. И мисля, че няма по-важно и съществено нещо от културата.

Понякога си представям, че биваме посетени от извънземна цивилизация и наистина не виждам какво друго, освен изкуството ни, може да ги впечатли. То е това неповторимо, уникално, самобитно нещо, което ни отличава. И сега си представете, какво би се случило и как би се развил светът, ако човешката цивилизация концентрира усилията си главно в изкуство…

Разговорът ни продължава с онази спокойна осъзнатост на човек, знаещ накъде се е запътил и какво може да постигне. Във време, когато всеки гони големите печалби, Krom Bagelsky позиционира своите творби върху изоставени сгради, празни пространства, пътища… – все места, където входът е безплатен. Затова и моят следващ въпрос е за входа до онова, което осмисля дните и прави щастлив един артист:

– Твоите картини могат да бъдат видени навсякъде – в училищен двор, на някоя ограда, зид, стена, комин... За достъп до тях никой не къса билетчета, нито пък се плаща входна такса – чувстваш ли се онеправдан от това? И не съжаляваш ли, че твоите творби, или поне част от тях, не могат да „влязат“ в художествена галерия?

– Не, стенописът е антиелитарно изкуство, което е достъпно за всеки.

Сградите, върху които рисувам, с времето претърпяват своята трансформация не само във визуален, но и в духовен и социален аспект. На местата, където те се намират, след време започват да се събират хора, които именно там могат да се докоснат и да наблюдават безплатно съвременно изкуство, без да са притеснени от обстановката на галерията или от задължението да трябва да заплатят билет за това свое посещение. Свободният достъп до тези безплатни „галерии на открито“ е един от начините да се развива вкусът на хората, особено на младите, към красивото, което смятам, че е изключително важно.

– Не те ли блазни мисълта да продаваш своите картини?

– Не разбира се. Изборът да рисувам именно това и именно на тези места е мой.

– А проверявал ли си какво се случва с твоите „платна“, след като прибереш боите и четките и самият ти се оттеглиш от това място?

– Да. Често посещавам отново тези места. Обичам да поддържам стенописите, които създавам в изоставени сгради, дори да рисувам отново върху тях и така да подновявам енергията на мястото.

– Успя да се докажеш извън пределите на България. Приемаш ли сравнението с Кристо и неговото изкуство?

– Не. Аз сам фигуративен художник и съм тръгнал по друг, напълно различен път.

– Да работиш на открито – това не е ли сурово предизвикателство за човек на изкуството? Липсва ли ти ателието?

– Всъщност, имам две ателиета – едното е в родния ми град Ихтиман, а другото в Любница, където създавам своите рисунки и картини. Обикновено през лятото правя главно стенописи, а през зимата съм в ателието. Така годината ми е разделена на две и се чувствам добре…

– Рисуването в ателие е занимание самотно. Работата с монументалната живопис и градското изкуство изискват сътрудничество с много други хора. Кой тип работа на теб самия ти допада повече?

– Аз съм може би прекалено социален човек, така че дори в ателието обикновено около мен почти винаги има компания от приятели ? ... Не съм сам и в рисуването навън – там съм заобиколен от свои колеги и приятели, които работят по сходни проекти. Това са хора от различни държави, екип от ентусиасти, с които споделяме общи идеи, от една кръвна група сме.

Стих с давност повече от 10 години, чието авторство навярно и самият художник е позабравил, предхождат следващия ми въпрос.

Страх, а от страха проблеми,
мисля малки, но приличат на големи.
Любовта ли ще погубят – питам?
НЕ! – и гневен аз отново скитам.

– С какво те предизвиква словото? Успяваш ли с думи да изкажеш себе си така, както го правиш със своите картини?

– За да е социален даден човек, със сигурност словото е един вид удоволствие. За мен да говоря на български е толкова по-лесно, а и на родния си език много по-артистично мога да вплитам думите, отколкото на английски. Когато бях студент в Търново пишех доста поезия и тогава намирах процеса на писане за най-бързия начин да излея чувствата си, това което мисля и изживявам, което си е чиста проба самотерапия…

– История или модерност – какво надделява в творчеството ти?

– Мисля, че двете са балансирани и равнопоставени в работата ми. Опитвам се да правя историческите стенописи по съвременен начин, а съвременните – с доза класика…

– Движение напред или връщане назад към миналото – накъде виждаш повече възможности?

– Движение напред заедно и без да забравяме миналото.

– Тук или на Острова? Къде си повече себе си?

– Осъзнах, че повече тук. На Острова е вече като в книгата на Оруел „1984“. Тук за мен лично животът е много по свободен.

– Как би разказал на едно дете за това, което правиш?

– Просто бих му казал, че правя света по интересен.

– Когато се вгледаш напред, къде виждаш себе си? И за какво мечтаеш?

– Мечтая в България да направим такова съвременно изкуство, че да изпъкнем, да се откроим в световната история на изкуството. Голяма битка!? Но си струва!

........

Голяма е битката. Но защо пък не. Тогава, когато превърнеш в „пръстени на времето“ престъпленията на съвремието – изоставените и порутени постройки, които все повече се срещат дори в неизоставените населени места, когато потърсиш корените си, но и гледаш смело напред, когато надраснеш и надскочиш тесните граници на съизмерването и придобиеш смелостта да се изправиш наравно с големите, когато си готов да правиш света по-интересен, цветен и добър, твоето изкуство може да изпраща послания и да търси решения.

Дали извисилият се 45-метров комин в Дряново стига да бъдеш видян от целия свят? Едва ли. Но е крачка от израстването на един творец, който има своята мисия – изкуството тук, в България, да се съизмерва със света.

Крум Балджийски – ти можеш да го постигнеш!

Силва Василева