Творецът е ранимо същество

–  Г-жо Цанева, какво е онова, което най-много Ви подтикна да издавате български автори, да ги търсите и да ги откривате? Приемате ли работата си като мисия за съхраняване на паметта и насърчаване на таланта да се проявява и мотивиране на тази толкова интересна група хора да твори?

–  Като автор имах възможност да работя с много издателства. Всяко от тях ми е дало нещо ценно, научило ме е на нещо, което искам да дам другиму.

Творецът е ранимо същество, не му е лесно да битува като такъв – често сам не си вярва, че е творец; трудно му е да се бори за оцеляването си – като идентичност, като мислеща личност, която може да създава и отстоява ценности, които не се потребяват в ежедневието и които не са нужни на ежедневието. Всеки ден пазаруваме, но рядко влизаме в книжарница, за да си купим книга, още по-рядко – в художествена галерия, за да съзерцаваме живопис – не си и помисляме да купим картина… И все пак, има хора, които просто не могат да не пишат, да не драскат, да не моделират – по някакъв начин да не променят света около себе си.

Един от феномените на днешния ден е възможността, която технологиите ни дават за неопосредствано, мигновено самопубликуване.

Това, от една страна, е чудесна възможност за лична самоизява, каквато преди интернет не съществуваше. И тук не става дума за „свобода на словото“ и липса на цензура. Това са други теми, по които много може да се говори.

Става дума за техническата възможност, която има и своята негативна страна – създаде прекалено много „шум“ – твърде много откровения и излияния, предимно в областта на словото, достъпни отвсякъде, твърде много думи, които не са изкуство ни заляха и продължават да ни заливат – не само в социалните мрежи, а и в по-институционализираната, медийна част на интернет пространството… Човек се чувства преситен, губи критериите си за добро и лошо, за прекрасно и грозно, за изкуство и не-изкуство. И, може би тук е ролята на издателя – да отдели от този „шум“ на самопулбикуващите се автори онова, което е ценно, което носи зародиша и качеството на изкуство, да улови златната песъчинка от калния поток. Не казвам, че го правя – не е възможно да бъде направено. Опитвам.

Това е мотивацията ми – да се опитвам да уловя доброто и да го покажа, като му дам обвивката и престижа на „публикувано произведение в периодично издание за литература и визуални изкуства“.

Искам да дам това самочувствие на хората, които творят литература и визуални изкуства – както на тези, които правят първите си стъпки, независимо от тяхната възраст, така и на онези, които години наред са го правили и са останали повече или по-малко незабелязани, или пък вече са се превърнали в класици в своята област… Всеки творец има нужда непрекъснато да бъде забелязван, отличаван, има нужда от това – да стига до повече хора, да получава отзиви за това, което прави.

–  Какво Ви радва и какво огорчава в тази мисия? Къде и в кого намирате подкрепа в това си начинание?

–  Радва ме това, че все повече творци и читатели откриват списание „Картини с думи и багри“ и започват да го наричат свое, а знакът на издателство gabriell-e-lit започва да става разпознаваем.

Радват ме книгите, които съм издала – те са вече цяла полица печатни издания, а има и много, които съществуват само като електронни книги, но са достъпни от всяка точка на света… вече повече от 60 заглавия… През юли ще стартира юбилейният 20-ти брой на списанието… Когато започнах тази дейност, преди по-малко от пет години, не съм предполагала, че ще стигна до тук. И това нямаше да се случи без подкрепата на семейството ми, преди всичко – съпругът ми, родителите ми… И, разбира се, авторите и читателите…

–  Вие самата сте автор и художник, за което се изисква сила, която носят малцина. Намирате ли спокойствие в нещата, които пишете или рисувате, или от време на време има отразен и онзи своеобразен бунт на твореца?

–  Рисуването е съзерцание… и бягство… Когато не е работа (напоследък започнах да рисувам картини, за да правя корици по идея на авторите, които издавам)… Но писането – все едно дали пиша поезия или проза – то винаги е бунт.

–  Ако трябва да напишете рецензия за есетата от сборника „Книга за мечтите“ на Венелин Терзиев, къде бихте определили, че е сърцевината на книгата?

–  „Книга за мечтите“ няма сърцевина – тя цялата е сърце! Туптящо сърце. Това е една жива енциклопедия за съвременна поезия! По същността си, книгата е сборник с есета. Всяко есе е различно, както разнолик е техният автор. Но всяко есе, освен яркия отпечатък на Венелин Терзиев, носи нюанса и от нечие друго творчество – онова, което е станало отправна точка за написването му, зародиш на кондензата, на кристала… Творчеството на много наши поети, но не само, е послужило за основа на тези есета и едно от най-ценните техни качества е и това, че те стават мост и брод към творчеството на други автори – често много талантливи, макар и не много известни. Есетата на Венелин Терзиев са много ценни и с това, че дават различен поглед, различен прочит на много разпознаваеми, бих ги нарекла христоматийни поети и стихове. В контекста на неговите есета те придобиват друг оттенък, той им дава нов живот… да, това е изключително – способността да видиш и извадиш на повърхността една същност, останала незабелязана – понякога, повече от век…

–  Защо, според Вас като издател, тази книга трябва да бъде прочетена?

–  Може би вече донякъде отговорих на този въпрос. Без съмнение, книгата е явление в новата българска литература. Стилът и структурата на есетата са оригинални, неповторими. Но тя дава и нещо повече – нов подход към писането на литература… една освободеност, един стремеж да прекрачиш границата на онова, което си учил, на което са те учили… да станеш откривател. Венелин Терзиев тласка читателя именно към това – да бъде съоткривател на скрити истини – и не само изследвайки литературни произведения. В неговите есета често присъстват само емоции, породени от една разходка, или мисъл, или случаен поглед върху нещо от ежедневието, някоя случка, разговор, песен… Това опоетизирано-осмислено вглеждане в заобикалящото ни – това е ценно – способността да го правим, възможността да го съпреживеем.

–  Къде виждате и как бихте описали собствената си роля в целия процес по създаването на книгата.

–  Мисля, че всичко започна преди година, когато в редакционната поща на списанието получих първите есета на Венелин Терзиев; бяха изпратени от редакторката му Силва Василева, с която от години се познаваме и която уважавам като специалист и личност. Бях впечатлена от текстовете и с радост приех да ги публикувам, а скоро последваха други. Вече кореспондирах директно с автора, всичко се случваше с невероятна лекота. Скоро Венелин Терзиев започна да представя и творби на други автори – той се оказа истински откривател – не само на добра литература, но и на талантливи хора.

До електронната публикация на „Книга за мечтите“ в средата на февруари, в сп. „Картини с думи и багри“ бяхме публикували почти 30 от включените в книгата есета. Мисля, че тези публикации, донякъде, дадоха очертанията и може би идеята за книга… А след това есетата продължиха да пристигат в електронната ни поща… Много хубаво е, че авторът продължава да ги пише… Да, често се случва, след публикацията на първата книга човек да прегори… А Книгата на мечтите продължава да се пише… и това е прекрасно, защото имаме нужда от мечти. И от мечтатели.

–  Как се отстоява правото на самостоятелност в съвременното книгоиздаване.

–  Както всяко друго право на самостоятелност – като не очакваш и не търсиш нещо в замяна.

Моето издателство се самоиздържа – работя много, като използвам пълния капацитет на онова, което съм получила като образование и компетенции през целия си жизнен път; не търся бърза печалба и съм готова да понеса разумна загуба. Не търся средства от спонсори, било то частни лица, обществени организации или държава… Както знаем, „който плаща, той поръчва музиката“ – моята музика аз си я плащам…

* * *

Габриела Цанева български писател, поет и издател. Родена е в Русе, където завършва Математическата гимназия „Баба Тонка“ като програмист. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ — София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор“ в областта на техническите науки. Работила е като журналист във вестниците „Народно земеделско знаме“ и „Земеделско знаме“ и като главен специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и до 2019 г. е адвокат в Софийска адвокатска колегия, като продължава да сътрудничи на в-к „Земеделско знаме“ със статии на юридическа тематика. От 2003 г. е член на Сдружението на българските писатели. На 06 декември 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава специализираното списание за литература и визуални изкуства „Картини с думи и багри“.

Публикува в сп. „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Труд“, „Литературен форум“ и други. Редактор на сайта „Вестник земеделска защита“ и на в. „Литературно земеделско знаме“. Автор е на книгите „Миналото в мен“ (документална повест, 1994; 2010, 2019, 2020), „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019), „Треви под снега“ (роман, 2000, 2020), „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001, 2019, 2020), „Шофьори“ (новела, 2008), „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011), „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2009; 2010), „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010), „Искам себе си“ (хайбун, 2011, 2021), „Състояния. Хайга“ (хайга, 2013, 2020), „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016, 2021), „Високосният ден“ (стихосбирка, 2018, 2020), „Живота в стих събрах“ (литературен сборник, 2019, 2020), „Стъпки по пламъци“ (стихосбирка, 2019, 2020), „Толкова е рано“ (роман, 2019, 2020), „Оскъдни дни“ (стихосбирка, 2020), „Нощта на щурците“ (стихосбирка, 2021).

За себе си казва: „Разнолика и непостоянна съм“... Когато бях на осем години за първи път прочетох тази характеристика за моята зодия и се изплаших, защото обичах да рисувам, но обичах и звездите – сега знам съвсем малко повече за тях, отколкото тогава…“