Интервю

Проф. Андрей Пантев: Само духът може да равнопоставя и обединява за добро

А истинската битка е духовна и тя няма да бъде загубена

◊ ВИЗИТКА

Андрей Пантев е роден на 26 март 1939 година в с. Раковица, Монтанско.

Професор в СУ “Св. Климент Охридски”, доктор на историческите науки. Автор на над 40 книги и на десетки учебници, студии, статии, рецензии и предговори на историческа тематика. Народен представител в 39-то и 40-то НС.

Председател на Гражданско сдружение “Свети Георги Софийски”.


◊ ИНТЕРВЮ

- Професор Пантев, какво е за Вас писането на трудове и учебници, след като те са толкова много?

- Някои вече са решили даже, че съм графоман, а аз намирам, че това е единственото, което мога. А така и мога да се отблагодаря на онзи случай на съдбата, който ме е поставил във възможност, сравнително рано за моите години и моя социален произход, да се съприкосновя със световните библиотеки и елитни университетски преподавателски екипи. Т.е. с всичко онова, което днес малко плахо наричаме истински академизъм.

- Точно от него ли имаме днес нужда при съставянето на учебниците, и в частност при историческите?

- Да, защото по този начин се избягват така опасните щампи, калъпи и преднамерени решения. Така се следват точно и синкопите на обществено-историческите процеси, в които не винаги побеждава правото дело, а добре подготвеното. И не на последно място, така се поставя и в центъра на историческите процеси Човекът с главна буква.

- Може би сме се стремили в аванс да поевропеизираме нашата история?

- Този изпреварващ ентусиазъм не ни е чужд, но не трябва да стои преди истинското ни поемане по този жадуван път към Европа. Затова пък на суровия европейски фон по-лесно изпъква темата за нашите национални нещастия, както и това до каква степен те са плод на чужда враждебност и са резултат на нашите необмислени действия, мисли и поведение.

- Но и днес, както и в миналото, “европейският фон” продължава да бъде все така притегателен. За добро или за зло?

- Глобалните процеси, изобщо, винаги са предизвиквали един стаден захлас. А равнопоставен глобализъм няма. В него все някой губи. И то, защото липсва основният му тон – духовният. А знаем, че тонът прави музиката. Затова, каквито и да са технологичните постижения, нищо няма да е достатъчно без този основен тон.

- Нашата идентификация също е поставена под въпрос и има опасност да престанем да бъдем себе си, преди да сме станали други.

- Мнозина работят за тази гибелна опасност, която в момента се лансира и от медиите, и от нашето политическо поведение. Дори с нея се обяснява нашето лошо състояние днес. Тази заблуждаваща и гибелна илюзия трябва изцяло да се изкорени. Това, което днес наричаме Европа, не означава отсъствие или ликвидация на исконни исторически традиции, на естествени исторически натрупвания, благодарение на което ние сме били различни от другите и в същото време като тях. А българският етнос ще има значение в това, което наричаме европейски дом, само с националната си самоличност. И не може да бъде обезличен, за да стане европейски. Затова трябва да се търси и намери един умерен баланс между българското и онова, което ни прави граждани на света.

- Не съзирате ли някаква панацея в идеята за национaлната демокрация?


- Национализмът, въпреки че може да бъде и рицар, и чудовище, все пак е нещо много хубаво, защото е едно особено състояние на духа. Чрез него се изразява една принадлежност, която е като ежедневен плебисцит. Той е онова чувство, чрез което казваш, че си струва да защитиш Отечеството си, ако е застрашено. А по този начин и ти се чувстваш защитен. Но нито една политическа идея не може да спаси един етнос, ако той е решил, че не си струва повече да изразява своето право на съществуване и на развитие в бъдеще чрез самостоятелни действия. Ето защо в това себеусещане няма готови формули за спасение и за решения. Особено ако една национална общност е поела гибелния път на самоунищожението.

- Историкът може ли да помогне в този процес на самоосъзнаване и пророк на миналото или на бъдещето е той?

- И може, и не може. Зависи от неговата мъдрост, от неговия морал. А и историческата аргументация не винаги може да служи за съвременна мъдрост. Доказаха го случаите, в които много хора станаха пленници на историята и не можаха да се освободят от парализиращия  ефект, че така е било в миналото и така ще бъде в бъдещето. Затова и се срещаме с едно умопомрачително възпроизвеждане на минали грешки. Било то за защита на нашите национални интереси, за отношенията ни с нашите балкански съседи, било то за узурпирането на стопанската власт от шепа хитреци. Всичкото това можеше да бъде предвидено. Но това, че политиците не слушат историците, не е само българско явление, то е всеобщо, световно. Но също така и не разбирам оправданието на някои хуманитарни учени, които казват, че са ги заблудили. Заблудена може да бъде девица на 16 години. Зрял мъж, който се занимава с политология, история, право, не може да бъде заблуден. Това е все едно хирургът да мръдне със скалпела при точен разрез. Ние хуманитаристите нямаме право да бъдем заблудени, ако се смятаме за такива.

- Цялата ни система съдейства за това и възпитава в немислене. Мнимата демокрация също. Докога?

- В политическо и идеологическо отношение светът е глобализиран и аз не вярвам, че така ще продължи. Ще се явят нови философски и политически програми за преустройство на света. А докато нашето общество не е готово за тях, и симулираната или отчасти внедрена демокрация няма да работи за нас. Защото тя не е роза в пустиня, а орхидея, която цъфти при определени условия - температура, влага и специален климат. Липсва ли един от тези компоненти, тя се изражда, както на много места се е израждала в диктатура. Пък и как може с демократични средства да убедиш едно население, че трябва да се жертва в името на бъдещото и да гласува за собствения си влошен живот.

- Този наш аполитичен и апатичен вот в колективната вина отново ли ни предстои?

- Всеки гражданин има своето право да бъде аполитичен, но тогава не трябва да се гневи за това или онова, което се случва. Намирам, че тази апатия е израз на това, че все още търсим поединични спасения и затова все ще ни грози общата беда и вина. А тя, за жалост, ще продължава дотогава, докато не можем да еманираме, избираме и отделяме от себе си избраниците, които могат реално да ни представят и защитят. Днешните политици са най-явният, релефният, дори драстично-скандален израз на нашата безпомощност. Т.е. те са това, което сме ние. Изглежда трябва търпеливо да се чака да се сменят едно-две поколения, за да помъдреем в това отношение.

- Толкова ли е мрачна перспективата?

- Поне докато всеки от нас не прояви своята интелигентност и не разкрие банализираната до втръсване пропаганда и реалната си способност за решения. Но мисля, че сме познавали и много по-мрачни периоди от нашето историческо битие, имало е и още по-угнетяващи предсказания и все пак, независимо че се стесняваме като етнос, че губим като национална идея, мисля, че все пак българското рацио ще надделее над славянския ни мистицизъм, който подлага всичко на разрушение. Имаме и още много жизнени исторически сокове и още много перспективи. А апокалиптичната перспектива, която чертаят мнозина, няма да се състои. Българите са губили всички битки, без една – последната. Мисля, че последната битка, първо, предстои и второ, няма да бъде загубена.
Автор: Лияна Фероли
21.03.2007 г. 23:37
Посетено: 1087
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/3694-prof-andrey-pantev-samo-duhat-mozhe-da-ravnopostavya-i-obedinyava-za-dobro