Кога губим ангелското в себе си

Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ.К. разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над пиесата „Ботушът“ от Лило Петров; провокацията на текста и препратката към Йордан Радичков; срещата между героите и актьорите; ужасяващата табуретка; историческите събития и пропуските в паметта, в търсене на отговора кога човек губи ангелското в себе си и се превръща в нещо, обратно на самия него. Художник Даниела Николчова, композитор Калин Николов, плакат Славяна Иванова, фотография Тони Перец. Продукция на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" Варна. Премиера 24 март 2023, 19.00, The Center, Варна

– След разтърсващата постановка на „Поразените“ по романа на Теодора Димова продължаваш с постановка на пиесата „Ботушът“ от Лило Петров, която разглежда същата тематика – убийствата без съд и присъда по време комунизма. Един творчески акт, който освен пристрастие изисква може би и смелост...

– За смелост може да говорим, само когато става дума за жертвите на комунистическия терор. Исках да направя романа „Поразените“ за сцена, защото за пореден път ме разтърси силата на женския характер, която винаги ме е вълнувала. Но и „Ботушът“ ме провокира с ярките мъжки характери. Разсъждавайки над пиесата, се сетих за една фраза на Йордан Радичков, който казва, че децата са ангелите на света. И ако това е вярно, как тогава става така, че когато пораснем губим ангелското в себе си, защо губим ангелското в себе си...

– Ето защо от плаката на „Ботушът“ ни гледа един тъжен ангел.

– Да... Като че ли ние сами разстрелваме ангелите в себе си. Ако забравяме майките на другите, забравяме и нашите майки. Ако причиняваме зло, то е насочено и срещу майката, срещу всички майки на света. И защо тогава човек продължава да го прави... Трима от действащите лица в „Ботушът“, които имат своите исторически прототипи, са от екзекуторите, които в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. - Черния четвъртък, убиват цвета на българската интелигенция - княза, премиери, министри, депутати, лекари, писатели... И това е само началото. За по-малко от година комунистическата власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението насам. В „Ботушът“ ние се опитаме да вникнем в съзнанието на екзекуторите, да проумеем какви механизми задвижват умовете на тези хора и къде са затрити техните ангели.

– Това е големият въпрос на „Ботушът“. Отговора изискват жертвите, чиито брой все още не е окончателно установен, но става дума за десетки хиляди погубени човешки живота. Защо именно тук се къса нишката на историческата ни памет?

– Паметта трябва да се отглежда. Тя ще се съхрани, ако се отглежда. Аз съм против събарянето на какъвто и да било паметник, защото паметниците са именно заради това, за да помним. Сам по себе си паметникът не е виновен, виновни сме ние. Още при драматизацията на „Поразените“ започнах да се ровя в документалистиката от онова време, защото и аз съм от поколението, на което тази част от историята не е била преподавана. Тя дори не е била манипулирана, а направо премълчавана. Ужасих се от това, което намерих в архивите за онова време и в един момент реших да спра. Трябваше да се дистанцирам от конкретиката, за да се фокусирам върху съдбата на героините. По същия начин постъпих и сега.

– Какво казват героите на „Ботушът“?

– В „Ботушът“ има една знакова размяна на реплики между екзекутора и жертвата. Екзекуторът казва: по царско време беше същото; да, отговаря жертвата, но вие каква промяна донасяте... Човекът не се променя. Очевидно. Човекът може да бъде звяр, независимо от обществено-политическия строй, в който живее, без значение дали става въпрос за монархия, република, комунизъм, демокрация или нещо друго. Ако човекът е звяр, ако е загубил онова, заради което е създаден, ако е загубил ангела в себе си, режимът няма значение. И аз се отказах да изучавам режима, за да се съсредоточа върху постановката.

– Как избра актьорите и как приеха те ролите, в които ги разпредели?

– Изобщо не ми беше трудно. При мен обикновено става така, че още докато чета пиесата, веднага ми изплуват в съзнанието конкретни артисти. Същото се случи и сега. Предложих на Константин Соколов да играе Петър, на Николай Божков - Бачи, на Недялко Стефанов - ролята на Симеон, на Станислав Кондов – ролята на Георгиев. Четиримата приеха поканата. И заедно с художничката Даниела Николчова и композитора Калин Николов стана най-добрата комбинация.

– Константин Соколов, когото познаваме като експанзивен, може би дори ексцентричен актьор, сега го виждаме в ролята на жертва.

– Да, Константин Соколов е един от любимите ми актьори. Под повърхността на това, което досега е показал на сцената, аз виждам неговата интровертност. Той притежава изключително дълбока чувствителност, макар и много прибрана. Прозирал съм това нещо в него и съм бил любопитен да го видя в една такава роля, но не знаех, че ще се случи аз да му я предложа. Впрочем, не само той, а и останалите актьори ще видим в светлина, в каквато досега не са били показвани. Да не звучи самонадеяно от моя страна като режисьор - не заради това, а заради предизвикателствата, които тази пиеса поставя пред нас. Текстът, темите и начинът, по който водим нашия разказ, изискват те да извлекат от себе си актьорски съдържимости, към каквито досега не са посягали.

Например Симеон на Недялко Стефанов е много сложна роля. Симеон непрестанно присъства на сцената, има малко реплики, но именно през него преминават всички посоки на разсъжденията, към които ни насочва „Ботушът“. За мен Симеон е най-диаболичният образ в пиесата - един млад човек, раздвоен между ляво и дясно, тъмно и светло. Защото за къртицата светлото е под земята, а като излезе отгоре, за нея настава мрак. Още в началото на живота си той трябва да прави сложни избори в сложна обстановка.

– Симеон като носител на раздвоението и необходимостта да избереш своя път още в младостта...

– Надявам се Симеон да бъде разбран по този начин. Надявам се публиката да открие своята истина във всеки един от образите.

– Как режисьорски се овладява един текст, като този в „Ботушът“, в който всяка дума има своето значение? Как се удържа тази огромна смислова натовареност в рамките на камерното пространство?

Докато в "Поразените" работим с монолога като ключ към спектакъла, макар че в някои моменти имах идеята да търсим по-театрални образи, в крайна сметка останах при монолога, както е дадено и в романа на Теодора Димова. Но „Ботушът“ е пиеса, много силна пиеса, написана по каноните на драматургията, така че ние разказваме с театрални средства. Предизвикателството беше да стигнем до такава концентрация на персонажите, ерго на актьорите, за да може всяка дума да бъде чута от тях самите, оттам и от зрителите. Би било добре, ако зрителят извлече някакво послание или дори само някаква емоционалност за себе си. Понякога емоционалността разбира повече от разума и няма нужда само с разума си да проумяваме смисъла на изкуството. Достатъчно е емоцията ни да бъде разлюляна, все едно в коя посока.

– Има там и една ужасяваща табуретка...

– Табуретката със скъсени предни крака е била популярно средство за изтезание, на нея не може да се седи, тялото се вдървява. Мъчителите във всички епохи са били изобретателни и ние не знаем на кое повече да се чудим – на уредите за мъчение или на болния човешки мозък, който ги е измислил.

– Спектаклите на „Ботушът“ ще бъдат в някогашния кинотеатър „Ранков“, където се играят постановки на основателя на Варненския театър Стоян Бъчваров, а основателят на Варненската опера Петър Райчев изнася първия концерт в родния си град, след като вече е покорил световната сцена. Красивата сграда на арх. Дабко Дабков става кино „Република“ по времето на соца, по времето на прехода към демокрация е бинго и пицария, а сега в нея се помещава „The Center“ – училището за съвременни танци на Георги Енчев Гоош. С други думи, на място, което носи паметта за много отминали събития, сега ще гледаме театрална постановка, насочена към пропуските в паметта ни за миналото.

– Радвам се, че „Ботушът“ ще се играе точно на това историческо място. Моят респект за Гоош и неговото училище за съвременна движенческа култура. Гоош, освен това е запален театрал, така че във всяко отношение нашето представление ще се чувства добре в „The Center”. Сцената e разположена съвсем близо до нашите герои и зрителите ще бъдат още по-силно въвлечени в историята на „Ботушът“. Една история, в която разсъждаваме над човека и кога той се превръща в сатанинско творение, в нещо, обратно на самия него.

* * *

БОТУШЪТ

от Лило Петров

Режисьор Стоян Радев Ге.К.

Художник Даниела Николчова
Композитор Калин Николов
Плакат Славяна Иванова
Фотография Тони Перец
Видео Ангел Кунев

Действащи лица и изпълнители:

ПЕТЪР – Константин Соколов

БАЧИ – Николай Божков

СИМЕОН – Недялко Стефанов

ГЕОРГИЕВ – Станислав Кондов

С гласовете на: Красимир Добрев, Димитър Костадинов, Христо Колев, Траян Лечев, Стоян Радев

Вокали Деница Серафим
Асистент режисьор Владимира Иванова
Звукооператор Делян Апостолов

· Спектакълът не се препоръчва за лица под 14 г.

Премиера - 24 март 2023, 19.00, The Center Варна

Поради изчерпване на билетите, екипът ще изнесе извънреден спектакъл и на 23 март 2023, в същия час и на същото място.