Дженифър Роуз: „Мистерията на българските гласове“ е портал към истинския цвят на България

Дженифър Роуз е американска хореографка, изпълнител и преподавател с широки интереси в сферата на танца. Бакалавър е по танци на Темпъл Юнивърсити, Пенсилвания и се е обучавала в Алвин Ейли Америкън Денс Тиътър. Била е член на прочутата танцова трупа Шен Уей Денс Артс в Ню Йорк. Двукратен стипендиант е на MacArthur Genius. Специализирала е при Шен Уей и Бил Ти Джоунс. Играла е на сцени като Линкълн Сентър, Бруклинската музикална академия, Фестивалът в Кан, Олимпийският театър в Пекин, Държавният музикален театър в Москва.

Има участия с Кун-Янг Лин Денсърс, Стефани Батен-Бланд, Мануел Винюл M/Moves, Олив Принс Денс, Мърс Кънингам Тръст. Работата ѝ е представяна в Джакарта, Индонезия, Андалусия, Испания, Лос Анджелис, Калифорния, Оаксака, Мексико. В събитие на живо съвместно с Йонийския център за изкуство и култура неотдавна тя представи в древни гробища и пещери в Гърция танцова театрална творба, която преосмисля гръцкия мит за Цирцея.

Дженифър Роуз преподава в майсторски класове по целия свят съвременни танцови форми, театрално изразяване и принципи на бойните изкуства. Била е член на факултета в Академията за ренесансови изкуства в Лос Анджелис.

Когато разказва истории, свързани с легенди, фолклор и мистерия, Дженифър използва чувствени и интуитивни движения. За нея танцът е средството за трансформиране на непреживени истории в разкази – хроники на живота. Тя създава визуален танцов театър, който драматизира сензитивността и мистиката на мита и разказа.

Дженифър създава различни творби в сътрудничество с международни режисьори и музикални артисти със световна слава като родената в Белгия изпълнителка с тунизийски корени Галия Бенали.

Неотдавна Дженифър Роуз участва в голям празничен концерт на прочутия хор „Мистерията на българските гласове“ в София[i].  

След повече от 15 години представления на сцени по целия свят осъзнах, че изпълнението на живо е неподправено място за трансформиране на всичко, което умът ви може да си представи – споделя Дженифър за „Културни новини.инфо“. – Това ви дава възможност да се превърнете в нещо, което най-вероятно не ви е позволено да бъдете в обществото. Представлението пресъздава онези истини за живота, които повечето хора знаят, но се страхуват да изрекат или чувстват, но се въздържат да изразят. Мисля, че изпълнението напомня на хората, че могат да изпитват емпатия.

– Като международен хореограф, изпълнител, педагог вие пътувате много по целия свят и постоянно се срещате с различни култури и стилове на танцуване. Как тези срещи обогатяват собствените Ви представи за изкуството?

– Запознаването с други култури ме вдъхновява да разглеждам изкуството в по-широка перспектива. Обективът ми, образно казано, става по-широкоъгълен. Например, мит или история от Гърция, която разказва за смърт или загуба, може да бъде описана по начин, подобен на този за митично създание от остров Бали. Има някаква повелителност и в двете описания и мащабни личности, които живеят, така да се каже, на ръба. Намирам това за ценно. Особено в нашия модерен свят, където различните собствени темпераменти започват да се хомогенизират. Работя за насочване на вниманието към отличителните културни черти в истории, които преминават границите.

Мисля, че по този начин едно произведение може да бъде по-свързано с днешната публика. Например, слушането на звука на арабски певец да се обедини с ранно европейско виолончело. Намирам за нещо много обогатяващо елементи от различни култури да се сливат и изпълняват заедно.

– Ако имате възможността да се върнете към началото на една или друга танцова школа, коя от тях бихте избрали?

– Бих се върнала в Джулиард в Ню Йорк. Начинът, по който там обучават танцьорите, сега е особено ценен за мен. Те предоставят на експериментални и млади хореографи възможност да работят с танцьорите, но все пак всичко е поставено върху силната физическа основа на класиката. Следователно творците имат широка палитра, с която да работят, а танцьорите – свободата да правят свои собствени избори.

– Имате ли фаворит от танцовата сцена, когото бихте искали да срещнете лично и какво бихте му/ѝ казали?

– Кристъл Пайт, една от първите успешни жени хореографи от моето поколение. Тя прави големи продукции на теми, с които се чувствам лично свързана. Нейната работа е високо рискова, носи силни емоции и също така тя притежава обща чувствителност. Занимават я теми, свързани с извънредни ситуации – както глобални, така и лични. Поставя важни въпроси пред човечеството и лично аз смятам, че такъв подход може да бъде много духовен.

– Ако трябва да назовете една личност като свой източник на вдъхновение, коя би била тя?

– Честно казано, не мога да посоча един единствен човек. Съзнавам, че това не е отговор на въпроса, но вдъхновението ми действително идва от много широк набор от източници. Сред тях са моите учители от Китай и Тайван, звуците, гледките и ароматът на уличната култура на Ню Йорк, дивите пейзажи на джунглата на Индонезия, интерпретацията на Кали от класически индийски танцьор и филмите за митове и свръхестествени сили. Всички те създават за мен уникална цветова палитра, с която мога да работя.

– Какво значение има мястото, където представяте своето изкуство, и публиката? Когато Ви предстои да посетите нова страна, опитвате ли предварително да се запознаете с местните обичаи, предпочитания, вкусове?

– Както мястото, така и местната култура са определящи за всяко представление. Ето защо винаги се старая да разбера историята на една култура и пред каква публика ще се представя произведението. Мястото, както и публиката, се превръщат в част от спектакъла. Адаптирането към различни пространства намирам за жизненоважно умение. Ако движението ми не се вписва физически в пространството или ако идеята ми не е свързана с група хора, трябва да мога много бързо да променя това, което правя. Работя с респект към традициите на страната, която посещавам, без да жертвам своята артистична цялост.

– Какво бихте казали за майсторските класове по цял свят, в които участвате?

– Преподавам основите на обединяването на дишането и на движението, как тялото използва физиката и природните сили, за да се движи и откъде идва енергията в него. Това са основни принципи на бойните изкуства и същевременно представляват много прости, но важни упражнения. Тези принципи са нещо като трамплин за движение във всеки стил. Или, да кажем, те са универсален ключ за отключване на всяка врата, през която искате да преминете. След това можем да добавим театъра и драмата. Апелирам към участниците да оцветят своите движения с емоция, както биха направили с детска книжка за оцветяване.

– Кога и как открихте за себе си „Мистерията на българските гласове“? От първия миг, в който чухте музиката им ли изпитахте желанието да споделите една сцена с тях?

– Открих „Мистерията на българските гласове“, когато живеех в Мексико. Звукът им беше толкова уникален и ми напомни за диви жени, които обитават гората и пеят звуците на природата в движение. Не знаех много за хора, но си го представях като „племе“ от жени, които ценят своите, подобни на животинските, инстинкти. Има завладяваща елегантност и дълбок тон в звука им, подобен на начина, по който птиците издават своите звуци, но с гърлена и мощна женственост. Аз лично се почувствах свързана с това, без да разбирам езика и, разбира се, мечтаех да интерпретирам този звук с моя собствена хореография. Исках да съживя звука им с движение, което говори за същия елегантен инстинкт на дивата природа.

– Кой беше най-яркият момент от сътрудничеството Ви с прочутия женски хор по време на големия концерт по случай годишнината им през 2022 г.?

– Още първата репетиция. Никога не бях виждала което и да е от лицата на певиците лично, бях чувала звука им единствено на запис. Слязох от самолета в София и влязох в малката зала за репетиции. Веднага изпълних хореографията си към музикалното произведение „Майстор Манол“ без предварително обсъждане. Техният звук и моето движение почти моментално се синхронизираха, като че ли без усилие. Хареса ми изражението на лицата на певиците с широко отворени очи и шок от удивление. Те бяха също толкова вдъхновени, колкото и аз. Нямаха нужда от думи, за да изразят какво чувстват в този момент. Всички знаехме, че това сътрудничество трябваше да се случи.

– Имаше ли голяма разлика между представите Ви за България и реалността, която открихте?

– Не. Заинтересувах се от историята и красотите на България, които започнах да научавам чрез сайтове и маршрути до малки села. Но най-много научих по време на общуването ми с певиците от хора. Те притежават богатство от знания за историята и уникалната ви култура. Всяка изпълнителка е рядък скъпоценен камък с красива история за това какво я вдъхновява да пее. Възприемам ги като културни посланици, един портал към истинския цвят на страната ви.

– Географските разстояния ли са основната причина за недостатъчните познания за културите и изкуствата по света дори в ерата на Интернет?

Познанията за изкуството и културата идват най-вече посредством физическото присъствие и активност на дадено място, защото е много повече от това просто да четете за дадена държава или да наблюдавате изображения оттам. Когато се потопите в езика на дадена страна, започвате истински да чувствате и да усещате живата ѝ култура. За мен изживяването на звуци и движения е истинско познание, което прониква във всичките ти сетива. Ето защо мисля, че пътуването е толкова важно. Когато посещавах малките градове на Испания, за пръв път чух фламенко китара да ехти по тесните улички и видях интензивността на изразяване на танцьора и това никога няма да се изличи от паметта ми.

Днес имаме достъп до изобилие от изкуства и култура по целия свят. Вълнуващо е, че някой, който е роден и израснал примерно в Испания, може да чуе музиката на България. Така може да се доловят прилики и дори това може да повлияе на собствената им музика. Тийнейджърите от други континенти могат да научат улични танци и ритми от латиноамериканските страни и след това да ги изпълняват пред приятелите и семействата си. Това е своеобразен модерен търговски път, който държи умовете ни отворени. Въпреки това, важно е културата да запази своята уникална индивидуалност и идентичността на дадено място да не се хомогенизира с останалия свят. Тогава вече не е особена и не може да се отличи сред останалите.

Звукът на хора „Мистерията на българските гласове“ е несравним и е жизненоважно да се поддържа техния стил на пеене. Но и за изпълнителките и тяхната традиция е също толкова важно да открият начини да си партнират със съвременната култура, за да запазят същността си жива. Вече има изобилие от платформи, които предоставят достъп както до стари, така и до нови културни среди от цял ​​свят.

– И все пак, доколко важно е за артистите и музикантите да носят силата на своята културна идентичност в процеса на създаване на изкуство?

– Цялата музика и танци могат да бъдат проследени до местни корени някъде по света. Важно е да знаем откъде идват музикалните стилове и характеристики, за да можем да изберем кои черти са от съществено значение, за да ги задържим, както и от кои да се откажем, за да останем вдъхновени. Без своите културни корени едно общество е загубено. Цвят, мирис, истории и звуци на всяко място са това, което помага на хората да изпитват чувството за принадлежност, на богата идентичност. Това задвижва страстта и усещането за общност, независимо дали го осъзнаваме или не.

– Обичате да разказвате истории, свързани с митове, с фолклор и дори с мистерии чрез физическо движение. Има ли тайни при трансформирането на движението в разказ?

При мен процесът на трансформиране на движението в история никога не е един и същ. Всяко творение има свой живот, затова избягвам повторението на процеси. Например, когато направих танца за участието ми с „Мистерията на българските гласове“, избрах „Майстор Манол“. Звукът, меланхоличното настроение на нейната мелодия ме привлече. Впоследствие проучих музикалната структура и историята на песента. Бях толкова развълнувана от драмата на мита, че се опитах да се почувствам сякаш аз съм жената, чието тяло е заградено от любимия с тухли и която е пожертвала себе си и детето си заради лошата слава на манастира. Мислех, че е важно движението да говори за силата в нейната саможертва. Героинята минава през бури, изкачвайки планини, за да достигне до любовта си. Но след това се подчинява на съдбата на една прокълната структура и се превръща в икона за своята земя. Опитах се да въплътя тази драма в движението, така че хората да почувстват емоцията, независимо дали разбират езика или не.

– Възприемате ли се като разказвач на истории?

– Обичам да споделям истории, най-вече от фантазията и от митовете. Това по някакъв начин премахва границите между раси и култури и достига до същината на това какво означава да си човек. Откриваме себе си в историите, те ни напомнят, че не сме сами в света и могат да ни послужат като вдъхновение да постигнем нещо, което никога не сме вярвали, че е възможно да се случи.

________________

Image credits:  
Misael Herrera
Personal archive
Robbie Shaw
Marcos Bontempo

[i] Колаборацията на Дженифър Роуз и "Мистерията на българските гласове" се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура, Програма „Едногодишен грант“.