Интервю

Басът Ивайло Джуров: На камерна сцена музикантът се чувства като поет

Песните от “Зимен път” на Шуберт ще бъдат изпълнени премиерно за Варна на 31 януари в Градската художествена галерия

 

Песенният цикъл “Зимен път” на един от великите композитори от епохата на романтизма Франц Шуберт ще прозвучи в своята цялост за пръв път във Варна на 31 януари в Градската художествена галерия в рамките на проекта “Нова музикална сцена”. Очакваме проникновеното изпълнение на баса Ивайло Джуров, солист на Държавна опера Стара Загора, признат познавач и блестящ интерпретатор на камерната вокална лирика, доказал своя талант както в България, така и на международния концертен подиум. Негов партньор на сцената ще бъде пианистката Деница Петрова.

С Ивайло Джуров дни преди концерта разговаря Нина Локмаджиева:

– Във Варна Ви очакваме с цикъла “Зимен път” - творба на Шуберт, великия майстор на песните. Какво е да си интерпретатор на този колос на романтизма? И как се случи Вашето потапяне в песните от цикъла?

Първият ми досег с няколко песни от цикъла “Зимен път” беше през 1995 г., когато, след завършването на моето образование “Камерно пеене” в Консерваторията в Хага, попаднах на майсторски клас при един от най-великите интерпретатори на ХХ век на песните на Шуберт - Дитрих Фишер-Дискау. Тогава се осмелих на прослушването да изпея една от песните от цикъла “Ветропоказателят” - втората песен. Той прие много радушно моето изпълнение и ме окуражи - каза ми, че имам поетичното усещане към текста и бих могъл във времето да го свържа и с музиката. Това беше много важен съвет за мен. Така започна моето приключение с този цикъл, а през 2021 г. за първи път го изпълних в Операта в Стара Загора. Това мое пътуване през поезията и музиката на “Зимен път” отне повече от 25 години. През цялото време, докато съм се занимавал с песните, съм се опитвал да бъда колкото отдаден в подготовката, толкова и да разбера за себе си и музиката, и стиховете, да ги приема в себе си и след това да мога да ги изразя, което за мен е най-важното. Знам, че в камерната музика текстът и музиката са неделимо преплетени и нито едното, нито другото не трябва да доминира в общата картина. И според самия композитор те трябва да бъдат едно цяло.

– Още по-специално е отношението Ви към “Зимен път” и защото влизате и в ролята на преводач на стиховете на Вилхелм Мюлер. Какво беше предизвикателството в този превод?

През 2020 г. реших да преведа на български стиховете, по които са писани песните от цикъла - доста смело начинание. Те са на великия немски поет Вилхелм Мюлер, който е съвременник на Франц Шуберт. Двамата не са се познавали и никога не са се срещали. Аз, понеже години наред съм ги възприемал повече на немски език, отколкото на български, реших да вложа моето поетично усещане и да се опитам да ги преведа в рима донякъде, като естествено съм се придържал към немския текст. Но все пак при поетичния превод произведението се променя в другия език. Има издадена книга с трите цикъла “Хубавата мелничарка”, “Лебедови песни” и “Зимен път” мисля, че през 2007 г., с преводач Христо Маринов. Но това произведение така и не можа да ми попадне в ръцете, защото явно е с изчерпан тираж. Попаднаха ми някои песни, които бяха прекрасно преведени, но преводите им не съвпаднаха с моето отношение към песните. Може би, изхождайки от музикалната фраза на Шуберт, изключително впита вече в мен, се осмелих да посегна към превеждането на този цикъл от стихове. Защото от малък имам поетично усещане и за музиката, и за текста и ценя моментите, когато поезията се превръща в музика. Шуберт не е познавал Вилхелм Мюлер, нямал е никаква представа за него, тези песни му попадат чак в началото на 1827 г., когато е бил много болен, изключително клет, нещастен. Тогава чете 12 песни от цикъла, който всъщност Мюлер пише под заглавието “Пътуването на странстващия валдхорнист”. Това е джобна книжка, която вероятно е видял у приятели, защото самият Шуберт не е имал пари да си купи дори една книжка. Знаем, че е бил в изключително тежко финансово състояние. Той получава от приятел 12-те стихотворения от Мюлер и само по тях успява по гениален начин да наложи текста върху музиката, която извира от него. Това е последният вокален цикъл на Шуберт - най-тъжен и показващ неговото битие и душа през последната година от живота му.

– Предполагам, че ще посветите в историята на тази забележителна творба учениците от Пета езикова гимназия във Варна, с които ще имате среща преди концерта?

Да, ще споделя това с ученици от немските паралелки от Пета езикова гимназия във Варна, мисля да им цитирам някои откъси на немски език, за да представя в оригинал определени части от песните като текст. Вярвам, че за тях не само музиката ще бъде интересна, но и самият текст. Ще открият Вилхелм Мюлер като поет, а Шуберт ще го чуят, когато дойдат на концерта. Да се обяснява музиката на Шуберт е просто абсурд.

– Какво е за един музикант да бъде интерпретатор на Шуберт?

Колкото и човек да се опитва да се подготви за изпълнението на такъв цикъл, знаем, че музиката тече, тя е динамичен процес, както и артистизмът. Докато в текста всичко е определено и не можем да бъдем толкова свободни. В музиката аз поне съм се стремил през цялото време да търся свободата в съзнанието си докато я изпълнявам, да мисля повече за характера на текста, отколкото за самата музика, която в един момент се превръща в  подсъзнателен процес. Може да звучи странно в контекста на съвременната интерпретация  на музика, макар и да не обичам тази дума.

Една велика пианистка обясняваше, че няма такова нещо като интерпретация, а има търсене. И че интерпретацията поставя едни рамки едва ли не на замръзналост в дадено произведение и всъщност, когато човек свърши работата си с произведението, сам или - както е в случая - с пианиста, трябва може би дотам да доведе нещата, че всичко да дойде от подсъзнанието. До такава степен да освободи съзнанието си, за да успее да изрази и собственото си усещане. Защото музиката не може да не бъде динамичен процес. Аз изпълних цикъла два пъти и двата пъти бяха за мен с абсолютно различно усещане, абсолютно различно отношение. Мястото на изпълнение, залата също има огромно значение и за усещането, и за свободата. Затова очаквам с вълнение да изляза на сцената на ценената от изпълнителите концертна зала в Градската художествена галерия на Варна.

– Има ли място за романтизъм в днешно време, достигат ли посланията на тази възвишена епоха в изкуството до днешните млади? Как Вие достигате до младите публики?

 – Аз мисля, че и хората, и младите, повече от 200 години след тази епоха, имат същото душевно, музикално и поетично усещане. Въпросът не е дали човек го притежава - със сигурност и днешните млади хора го имат - въпросът е къде и как да го намерим, как да се обърнем към него. Аз общувам с млади хора, колеги, особено в музикалните среди, и мисля, че има хора, които усещат, желаят и се стремят към това отношение между хората. Защото, ако трябва да цитирам Шуберт, той като един романтик не е получил  от хората отношението, което е желал. На 31 януари 1824 г., за 27-ия си рожден ден, той написва в дневника си, който е запазен и до ден днешен, че никой не разбира болката и радостта на другите, че хората мислят, че отиват един към друг, но накрая застават един до друг. И това ме навежда на мисълта как ние заставаме един до друг, много рядко един в друг от духовна гледна точка. Този романтизъм, тази музика и тези стихове са породени точно от липсата на проникновеност между хората. Цялата епоха е породена може би точно от това. Мислейки за сегашната епоха, не ви ли се струва, че и тя е същата. Сменят се строеве, идеологии, но не се сменя същността на човека, тя няма различен път.  

Пътят е винаги един към друг, но някои хора успяват да влязат един в друг духовно, други - не. Същото е и с младите хора. Някои успяват да бъдат духовно свързани, други - не. А романтизмът, като погледнем всички произведения и целия период в изкуството, всъщност е един стремеж точно към духовно сливане между хората. И сега има такива хора и няма такива хора. И тогава ги е имало, и тогава ги е нямало, такава е човешката същност. Не мисля, че има разлика във времето. Не бих обвинил младите хора, че нямат духовно усещане. Аз имам син на 15 години и наблюдавам неговите усещания и не виждам някаква огромна разлика между него и това, което съм бил аз на 15. Естествено, той върви по различен път, с различни занимания, но този стремеж един към друг в духовно отношение си го има пак. 

– Вие се изявявате успешно и в камерната, и в оперната, и в кантатно-ораториалната музика, работите с големи диригенти и оркестри. Каква е за Вас разликата между трите вида музициране и към кой от тях имате по-голямо пристрастие?

Не мога да кажа, че към някой от трите жанра имам пристрастие, може би все пак повече съм обърнат към камерната музика, но бих казал, че операта ми дава на мен лично една артистична свобода, която само сцената може да даде. В операта като че ли човек освобождава повече себе си като артист, а в камерния жанр, ако мога така да се изразя, като поет. Защото всеки от нас, когато изпълнява поетично произведение само с пиано, например, се превръща в изразител на поета. И това ми дава една интимност, от която имам нужда понякога, за да открия друга част от себе си. А кантатно-ораториалната музика е свързана повече с религията и с църквата. При нея човек не е толкова освободен в музикално отношение, защото тя е доста сложна като музикална фактура, музикалната свобода не може да бъде изразена така, както в камерната музика и в операта, защото се придържа към усещането за Бог. Защото тя носи една светлина, едно извисяване, което например в песните не може да бъде усетено до такава степен. В песните, специално в цикъла “Зимен път”, човек понякога се принизява, а не се възвисява. Принизява се до най-омерзителните си усещания, до болката, до омразата, ако щете даже, до копнежа по любов, до страданието, мъката. Докато  кантатно-оротариалните произведения извисяват човека - към Бог, към светлината. Така го усещам аз, а те са ансамблови произведения, които зависят от много хора.

– След Варна какво Ви предстои?

Предстои ми дебют в операта “Фауст” на Шарл Гуно в ролята на Мефистофел, която не съм изпълнявал досега. А в по-дългосрочен план ми предстоят участия в опери на Моцарт - “Дон Жуан”, която роля също не съм изпълнявал, и в “Севилският бръснар” на сцената на Държавна опера в Стара Загора.

Разговаря Нина Локмаджиева

 

Началото на концерта е в 19:00 на 31 януари 2023. Цена на билетите - 15 лв. Билети от Билетния център на Фестивален и конгресен център Варна и онлайн: https://fccvarna.bg

 

Ивайло Джуров е роден в Русе. На 6-годишна възраст започва да свири на пиано, а по-късно и на контрабас. На 16 години е първият му досег с класическото пеене. Ако има нещо, което слага траен отпечатък върху музикалното му и емоционално усещане, това е камерният жанр. През 1994 г. завършва Кралската консерватория в Хага, Нидерландия, където изучава камерно пеене и немска фонетика при доц. Рина Корнелисенс. Черпи опит и вдъхновение от прочутия немски баритон Дитрих Фишер Дискау, чийто майсторски клас във Виена посещава през 1995 г. От 1995 до 1997 г. работи с Александрина Милчева. Бил е солист на Симфоничния оркестър и хора на БНР, с които участва в множество концерти и записи, както на класическа, така и на църковно славянска музика. През 2000 г. Ивайло Джуров дебютира на оперна сцена с Камерен бароков ансанмбъл Гент с диригент Йакоб Свендаал в ролите на Фигаро от “Сватбата на Фигаро” и Дон Жуан и Лепорело от “Дон Жуан” на В. А. Моцарт в Белгия и Холандия. Репертоарът на певеца включва ролите на Рамфис от “Аида”, Филип Втори от “Дон Карлос”, Захария от “Набуко”, Ферандо от “Трубадур” на Верди, Ескамилио от “Кармен” на Бизе, Тимур от “Турандот”, Колин от “Бохеми” на Пучини и др., както и солистичните партии в редица кантатно-ораториални и симфонични произведения. През 2002 г. участва в изпълнението на “Магнификат” от Бах с Orchestra of The Age of Enlightenment под диригентството на Рене Якобс в Лайпциг, а през 2008 г. изпълнява басовата партия в Девета симфония на Бетовен с Chamber Orchestra of Europe в Люцерн под палката на Клаудио Абадо. Гастролирал е в Австрия, Германия, Холандия, Швейцария, Белгия, Франция, Испания, Русия, САЩ.

* * *

Проектът “Нова музикална сцена” се реализира от „Елит Проджектс Мениджмънт” с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” (https://ncf.bg) по “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации” и с партньорството на ММФ “Варненско лято”, МФ “Мартенски музикални дни”, Фестивал на оперното и балетно изкуство - Стара Загора, Община Велико Търново, Община Шумен, Община Добрич, Къща-музей “Панчо Владигеров” - София, НУИ “Добри Христов” Варна, ГПЧЕ “Йоан Екзарх” - Варна. Медийни партньори са БНТ - Варна, БНР - Радио Варна, Impressio.bg, Moreto.net, ArtVarna.bg.

Снимки личен архив

 

 

Автор:
Нина Локмаджиева
Публикация:
27.01.2023 г. 15:58
Посетено:
796
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/36265-basat-ivaylo-dzhurov-na-kamerna-stsena-muzikantat-se-chuvstva-kato-poet