Хари Драганов открива в България висше училище за духовна музика

Благо, одухотворено лице и школуван оперен глас, щом запее – това е първото впечатление, което оставя бас-баритонът Хари Драганов. Такова усещане създаде той и у зрителите на няколко телевизионни канала, които в новогодишната нощ излъчиха молитвата „На многая лета“ в негово изпълнение. В стихар, белите одежди на иподякон, какъвто сан има от православната ни църква, той засне в Кремиковския манастир и дари клипа с песнопението за безвъзмездно излъчване на медиите.

След историческия запис на великия му предшественик Борис Христов от 1976 г. със смесен хор в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ са известни още няколко изпълнения на многолетието на Дмитрий Бортнянски през последните десетилетия, в това число и от оперни певци, но те са регистрирани само на аудио записи. За първи път се появява професионално заснет видеоклип.

Подобно на считания за бас на басите на ХХ век Христов, и Хари Драганов в младежките си години пее в различни хорове, сред които най-трайна следа за него оставя времето в „Славяни“ с диригент проф. Мирослав Попсавов.

Тайните на оперното пеене той започва да изучава в Държавната консерватория в София, а впоследствие продължава обучението си и завършва парижката École normale de musique - училището, в което през 20-те години на миналото столетие е учил големият ни композитор Любомир Пипков. Драганов се дипломира в Париж като концертиращ изпълнител, оперен артист и режисьор-постановчик. Кариерата му, започнала на сцени в чужбина, в продължение на 34 години протича във Франция и в Женевската опера.

Пял е един-единствен път в България - в благотворителен концерт в подкрепа на алпиниста Боян Петров през 2016 г. в БАН. Ето защо Хари Драганов е непознато име за българската публика. Но за него през всичките години, прекарани зад граница, Родината винаги е била на първо място. Изненадващо за колегите и донякъде за близките, но напълно логично за него, през 2022 г. решава да се завърне в България и да се посвети изцяло на основаното и оглавено от него година по-рано Сдружение „Духовна музика“. Тази музика Хари Драганов определя като своя мисия, без да прави обичайното разграничение между православното и католическото пеене. Смята, че музиката в прослава на Бог е езикът, на който разговаряме с Него като потомци на митичния Орфей. А също и че неслучайно по нашите земи постоянно се раждат много оперни таланти.

Хари Драганов с удоволствие говори за мисията на своя живот и за решението му да вложи всички усилия, енергия и контакти, за да привлича съмишленици за идеята си да създаде именно в България първото в Европа училище за духовна музика:

– Това е една мечта, която имам доста отдавна, защото по време на моя творчески път имах щастието да се запозная и с църковнославянската, и с католическата музика и смея да твърдя, че съм сред малцината, признати и от двете църкви. Учил съм и двете, така че знам за какво става дума когато изпълнявам тази музика. Срещнах толкова много мои колеги, толкова много студенти, ученици които желаят, имат огромна нужда да могат да изпълняват църковна музика или както аз я наричам, духовна музика, във всичките ѝ стилове - католически, протестантски, църковнославянски. Но тези хора не знаеха накъде да се насочат, за да научат това. Оттам още навремето възникна идеята ми да събера желаещите да учат духовна музика, на едно място. Да обединя желаещите и да им предоставя възможност да се обучават. Къде би могло да има такова място, освен в България? Ние сме българи, ние сме наследници на Орфей. Заветът духовност чрез музика идва от него. Няма никакви съмнения относно ролята на Орфей. И затова за мен също така е несъмнено къде да бъде едно такова училище. Тук му е мястото и хората, които искат да се запознаят с духовна музика, са добре дошли!

Затова взех решението да се завърна в България, за да осъществя тази своя мечта. Да възвърна първо на българската публика усещането за духовност чрез музиката, посветена на Бог, която е и католическа, и православна – няма никакво значение. И точно това искам да покажа със следващите си концерти, които предстоят - в началото за българската публика, а след това и за всички, които желаят да се докоснат до това изящество, че какъвто и да е начинът и стилът на изразяване в духовната музика, тя влияе еднакво силно върху душите на слушателите.

– Преди да стигнеш до това решение, имаш изключително богата биография, занимавал си се с какво ли не. Но към музиката се насочваш още от твърде ранна възраст...

– Така е, от рано започнах да докосвам клавишите на пианото, защото 2-3-годишен - това все още не би могло да се нарече свирене. Налучквах мелодийки, на 4-5 години започнах да вземам уроци по пиано. По-късно свирих на фагот, но почти винаги съм пеел в някакви формации – отначало детски, по-късно - в любителски хорове и винаги ми е било много интересно. Но не съм и помислял това да се превърне в моя професия. Всъщност, в семейството ми не се говори за музиката по този начин, тя по подразбиране е част от задължителното фамилно образование.

– Начин на живот, може би?

– Точно така. Всички са свирили на някакъв инструмент или са пели някъде и умеят да четат музика – това е нещо нормално за нас. Но аз го превърнах и в професия. Винаги съм обичал музиката, винаги съм обичал да пея. Майка ми пази едно писмо от мен, което съм ѝ написал в младежките си години. Това писмо завършва с: „Разбери, мамо, пее ми се!“ И това може би обяснява всичко, защото е дошло от дъното на душата ми.

Помня периода, в който музиката започна да ме влече повече от другите ми занимания и то до такава степен, че си казах: (било е вероятно през април, изпитите в Консерваторията бяха юни) „Ще вляза в Консерваторията, само за да покажа, че мога“. Така се и случи, само с два месеца подготовка, никога преди това не бях пял професионално, но успях, и оттам започна всичко. Този период ми позволи да направя завой в живота си и да поема по пътя на музиката.

– Приеха те оперно пеене?

– Да, само че изкарах едва няколко месеца и отидох да уча в Париж.  Семейството ми е смесено – имам и френски, и български корени, и роднините ми по френска линия ме склониха да замина за там. Едно турне с наш хор във Франция ми помогна много да видя на място и да усетя музикалния живот отвътре в тази страна и това също бе сред факторите за решението ми да пожелая да уча там. 

– Как стигна до училището, което е завършил Любомир Пипков?

– Съвсем случайно, близките ми казаха, че това е най-доброто училище за музика в Париж, кандидатствах и ме приеха направо в четвърта година. В това училище учих продължително време, защото след първото си образование, взех и две допълнителни дипломи.

– Помниш ли кога и кой откри певческия ти талант?

– Бог ме е надарил с широк гласов диапазон, за което съм му безкрайно благодарен. Що се отнася до таланта, не мога да назова човек, който го е открил, тъй като винаги съм пеел. В гимназията дори имахме група за политически песни, „Ален мак“.

– В онези години в България много се пееше и неслучайно имаше цяло хорово движение.

– Така е, но то не съществува днес и този факт ме натъжава. В разговори представители на нашата Православна църква са ми споделяли, че няма кой да пее в църквите. А най-фрапиращото за мен беше да науча, че в Семинарията вече не се преподава музика. Това е невероятен шок, навремето пеехме едва ли не навсякъде.

– Започваш заниманията си с музика отрано, но преди да ги продължиш с професионално образование, влизаш да учиш в Софийския университет и животът ти за известно време поема в друга посока. Но и през този период продължаваш да пееш в хор „Славяни“ на Мирослав Попсавов.

– Така е, той е човекът, който пръв откри за мен православната музика, показа ми пътя, по който да я усетя, начинът, по който тя влияе на душата на човек. Той ми го демонстрира с начина си на работа, с невероятно дълбоките си познания по темата. Изобщо, за мен той е личността, капацитетът и знаещият за тази музика в България и аз съм му безкрайно благодарен.

– Неподготвеният слушател може ли да оцени дълбочината и истинския духовен смисъл на тази музика?

– Абсолютно съм убеден, че всеки човек, особено от нас, българите, който чуе църковнославянската музика, православната музика, тя го докосва. По същия начин, когато слушаме народна музика, тя ни докосва. Това е написано в кръвта ни.

– Биографията ти разказва, че след завършването на образованието си в Париж си започнал да участваш в концерти в катедрали из цяла Франция, а по-късно и в Европа. Веднага ли се ориентира към този тип музика?

– Може би не веднага, във всеки случай успоредно с първите ми рецитали и концерти в оперни театри. Имах щастието да имам преподавателка, чийто съпруг беше капелмайстор в една от най-известните френски катедрали – „Сен Жермен Л’Оксероа“, намира се точно срещу Лувъра и те ме поканиха да се включа и да помагам на квартета, който всяка неделя пееше в месите. Отидох първата неделя, а на следващата седмица ми казаха, че в събота вечер трябва да водя месата сам с капелмайстора, което това няма да го забравя никога. Появявам се в събота вечер пред капелмайстора и питам какво ще правим. Той изважда малка тетрадка, в която с грегориански ноти е записана цялата меса. Дотогава не бях виждал такива ноти и това се случва минути преди началото на месата, на която присъстват 1300 души и които знаят повече от мен какво трябва да се пее. В католическите катедрали хората пеят, певецът отпред само подава началото. Тоест, в онзи момент аз знам много по-малко от хората, които ще ми пригласят. Няма да забравя как след края изглеждах олекнал с няколко килограма от изпотяване и от вълнение.

– Това не беше ли доста безразсъдно решение – неподготвен да се заемеш с една толкова отговорна материя?

– Би могло и така да се погледне на случилото се. Но с присъщата на младия човек лекота, с която той се носи в живота, не си давах сметка колко сериозно нещо е това, с което съм се захванал - да се появя в една от най-престижните катедрали без да знам какво правя наистина! Слава Богу, получи се, успях да прочета нотите, които по-късно и научих. Истински се уплаших час и половина след края на месата, когато разбрах какво съм изживял и какво всъщност се е случило. Помня как като се прибирах към вкъщи стисках много здраво волана, понеже ръцете ми трепереха.

Много благодарен съм и на тази случка, и на целия период от около три години, който прекарах в компанията на капелмайстора и на всички мои колеги, с които направихме квартети и с които участвахме в живота на тази църква. От това приключение обогатих невероятно и професионалния си живот, а и в личен план – от начина, по който във Франция музиката се предава като Божи език.

– Кръстосал си надлъж и нашир Франция. Когато започна да пееш в много повече катедрали, не започна ли да гледаш на това като на някаква мисия?

– Когато бях 35-36-годишен си дадох сметка за пътя, който съм изминал, и си зададох въпроса „Защо?“ И действително отговорът е: определено е мисия. Горд съм, че навреме осъзнах тази мисия, която вярвам, че Бог ми е дал и ми е позволил да осъществявам, защото гласа, който имам, е дар Божи. Това всъщност е моята задача: чрез таланта, който имам, да разпространявам Божията мисъл.

– А какво се случи с другата линия на развитие, тъй като ти се записа да изучаваш оперно пеене, продължавайки обучението си от България?

– Водих ги паралелно, защото музикалният живот във Франция позволява да водя тези две линии на интерпретация паралелно. Никога не съм преставал да пея по големите сцени, особено в Париж, но и в страната. Отивам примерно в град като Анже, в който имам участие в операта и докато тече периодът, за който съм ангажиран, правя да кажем и два концерта в катедралата.

– Къде беше първото ти оперно участие и в коя роля?

– За първи път на парижка сцена пях в поливалентната зала „Берси“ и бях ангажиран за участие от „Театр дьо Шатле“ като Вагнер от „Фауст“. Пял съм и в хор многократно и в „Опера Бастий“, и в Парижкото радио. Имах успоредна кариера – опитвал съм и искам да опитвам от всичко. Правил съм мои камерни състави, квартети, солистични групи, и акапелно пеене, и и с църковнославянска музика в Женева по-късно. Не мога да кажа, че искам да се огранича като изпълнител до нещо специфично. Опитвам се и искам да пробвам от всичко. Пял съм и джаз по клубовете на Париж.

– 24 години от твоята биография са свързани с един театър, Женевската опера. Това е дълъг период от време за всеки артист.

– Навремето, когато кандидатствах и ме приеха в трупата, мога да си призная, че си казах: отивам там за две години, малко да си почина от тежкия, пренатоварен и стресиращ, парижки живот. „Почивайки“ си в Женевската опера, годините станаха 24. Но всичко това, което наричаме работа в театъра, никога не съм го възприемал по този начин. Бог ме е дарил с невероятното щастие да правя нещо, което ми е приятно и за което да ми плащат.

– По време на кариерата си срещаш двама от най-големите ни изпълнители на световната оперна сцена – Гена Димитрова и Николай Гяуров. Какви спомени пазиш от тези срещи?

– Най-напред срещнах с Гяуров в Париж. Случката, която имах с него на сцената, е твърде показателна и много ми помогна за моята кариера и за усещането ми за музиката и за техниката на изпълнение. На една репетиция Гяуров пееше, бях до него, но вместо глас, дочувах само някакво бучене. Попитах го какво се случва, защо чувам само „ву-ву-ву“. Той отвърна с характерния си плътен тембър: „Отиди в залата, моето момче“. Седнах на последния ред и когато той отново запя, гласът му буквално ме „събори“. Той имаше такова звукоизвличане, което на 30-35 метра е в апогея си като сила. Винаги съм се стремял и се стремя да звукоизвличам по този начин.

– Това е част от високото вокално майсторство в операта.

– Така е. Мирела Френи пееше по същия начин. На нея има посветено специално научно изследване - за силата на гласа ѝ спрямо оркестъра, който е пред нея. В пианисимо и във фортисимо гласът ѝ преминава над оркестъра по всички параметри. Това е наистина забележително и за нашата професия е много важно да бъде овладяно.

С Гена Димитрова се срещнах на фестивала в Аванш, Швейцария. Малко контактувах с нея, но в спомените ми тя е останала като един невероятно красив човек - като душа, контакт, излъчване. И не си представям как би могло да бъде другояче след като пееше по начина, който ни е познат.

– Оказа ли се оперната сцена твърде тясна рамка за твоя талант и за интересите ти?

– Не бих я нарекъл тясна рамка, не. Операта сама по себе си е абсолютно достатъчна за цял един живот, даже не може да запълниш всичко, абсурд. Но аз търся различни неща за изява на това, което Бог ми е дал. Не искам да се ограничавам, в никакъв случай.

– Започнал си с католически меси, продължил си в същия репертоар. Как стигна до църковнославянските песнопения?

– Тръгнах с тях още от хор „Славяни“ и всъщност никога не съм се отделял дори за миг от усещането за тази музика. Изпълнявайки католическа музика, винаги съм имал на заден план усещането от църковнославянската. Така че непрекъснато мога да заимствам двата вида звучене, които са отправени към Бог. То е едно и също, изразните средства единствено ги отличават.

Енергията трябва да е еднаква, тя е това, което слушателят може да почувства. За мен най-важен е живият спектакъл, защото публиката е в състояние да усети това, което изпълнителят отправя като послание, като енергия към хората. Всеки запис може да е много красив, но видео, аудио – всичко това за мен е, съжалявам да го кажа, повече или по-малко застинало, мъртво. Аз съм абсолютен привърженик на живия спектакъл, защото тогава се получава истинският контакт с публиката.

– По време на концерти и участия, имал ли си усещането за сливане, за единение с Всевишния?

– Многократно, Слава Богу, многократно - независимо къде и каква музика съм изпълнявал, ми се е случвало да изпитам възвишено усещане за близост с Бог и нямам никакво съмнение в това. Има моменти – може да са секунди, може да са минути, може да е цяла една вечер като усещане. Различно е, но се случва и благодаря на Бога за това, защото всъщност това е моята награда.

– В България имаш знаменит родственик – Софроний Врачански. Каква е връзката ти с него?

– Още в ранните си години разбрах за тази връзка, защото във фамилията имаше хора историци, научни работници, които са изследвали родословното дърво на рода ни и това беше описано в един от трудовете на моя братовчедка. Като на млад човек ми беше много интересно да го науча, запознавайки се с историята на рода ми. Беше впечатляващо тогава, а и до ден днешен, защото се оказа, че родът на Софроний е невероятно богат на известни личности. Родословното ни дърво го има в музея на Софроний в Котел. Там има всички имена, включително и моето. От френска страна също има известни личности в тяхната история и в културния им живот.

– Какво насочи вниманието ти към древните тракийски храмове и да участваш в проекта на проф. Валерия Фол за изучаване на техните акустични особености?

– Това не е нещо, което се е случило изведнъж. Винаги съм се интересувал от история, особено от далечните исторически времена. Запознанството ми с Валерия беше много интересно. Бях в Женева, когато в местен вестник прочетох статия, в която се казваше, че в България се извършват акустични опити в тракийските храмове. Темата ми е много интересна, винаги съм мечтал да участвам в подобни експерименти. Особено когато става дума за нещо близко до моята професия, за акустика. Открих телефонния номер на проф. Фол, която ръководеше опитите. Обадих ѝ се, представих се и казах, че се интересувам какво правят и че бих искал, ако е възможно, по някакъв начин да допринеса и с моето участие. Нейните думи бяха: „Господ Ви праща!“ Оттам тръгна едно сътрудничество и приятелство, което продължава до ден-днешен и с което съм много щастлив. Това е и една много интересна тема. Единственото, което ще кажа, защото то е в духа на всичко, което правя и което продължавам да искам да се случва, е че ние, наследниците на Орфей имаме, бих казал, задължението да продължим тази приемственост, която имаме в наследство от орфеевите мистерии – музика, музикален език, музикални начини чрез глас на възпяване на Бог, които най-напред са прераснали в нашата народна музика и впоследствие - в църковната ни музика. Това, което срещаме като усещане и до ден днешен, според мен е наследство на кръвта във вените ни, която е орфеева. Така че аз се чувствам не само привилегирован, но и задължен да продължа да давам и да показвам на хората това усещане за духовност чрез музиката и чрез гласа.

– Животът на артиста не е цветя и рози, какъвто е в представите на незапознатите хора, които виждат в него единствено спектакъла, сцената, светлините на прожекторите, аплодисментите. Това е красивата страна на нещата, но как изглеждат те всъщност от твоята гледна точка?

– Трябва да призная, че и аз се опитвам да си го направя цветя и рози. Дори и това, което вижда публиката, да изглежда леко и безгрижно, като във всяка професия понякога имаме и трудности, и недотам приятни случки, но в по-голямата част аз се опитвам да си го направя красиво и понеже обичам това, което работя и за мен то е предимно удоволствие, а не работа, гледам наистина да се придържам към тази максима.

____________________

Публикува се със съкращения. Пълния видеозапис на разговора на Димитър Сотиров с Хари Драганов в рубриката #Диалози от дома в Инстаграм можете да гледате тук: https://www.instagram.com/p/CkD-MwMo3BA/