Надя Руменин: „Моята съдба в балета беше щастлива...”

Надя Руменин. Родена е преди 80 години в  Кюстендил, но израства в София. Баща ѝ е офицер, а майка ѝ – сопран в Хоровата капела. Осемгодишна постъпва в балетната школа на Крум Янков в столицата и това определя  пътя ѝ. В Балетното училище учи в класа на голямата Нина Кираджиева. Завършва с отличие през 1959 г. и е приета за стажантка в Националната опера. Поверяват и  малки роли и сола, сред тях е и  Фея Нежност от „Спящата красавица” в паметната постановка на Фея Балабина. На следващата година е разпределена с група свои съученици в Русенската опера, която по онова време е водеща след Софийската.

– Имах шанса да дойда в дунавската ни столица, отначало за малко, а след това останах за цял живот в този прекрасен град и не съжалявам! Да, в Русе, този наистина европейски и много красив български град, имаше  прекрасни условия и климат за работа, за истинско творчество.  Веднага искам да кажа, че бях посрещната  много добре от колегите си тук.  Колективът на русенския балет винаги е бил чудесен. Мога да кажа, че се реализирах. Русенската опера ми даде всичко!

– Имали сте щастието да работите с прекрасни партньори и с големия наш балетен режисьор Асен Манолов...

– Да, но преди това бих искала да  спомена партньорите си от Русе : Тодор Тодоров, един академично подготвен артист, рядко артистичният Димо Врубел, с Асен Гаврилов,  една невероятна личност, стабилният и всеотдаен  Димитър Гайдаров, препълненият от идеи Стоян Георгиев, още: Михаил Дамянов, Стоян Габровски, Любен Борисов... С голямо удоволствие танцувах и с гастрольорите Людмил Буббов, Бисер Деянов, Иван Цанов...

– Да си спомним  сега за големи градител на русенския и на българския балет Асен Манолов. Той все още не е достатъчно оценен и признат, въпреки огромните си заслуги... дано да не го забравим и да го направим по достоен за големия му, принос към българския балет, начин...

– Асен Манолов беше  голяма, изключителна личност. Рядко надарен, знаещ, истински ерудит. При това с огромна фантазия. Бих казала, че музиката минаваше пред него, за да се сътвори нужното за  драматургичния момент сценично движение. За мен,  младата и неопитна  балерина тогава, това бе истинско щастие, че се срещнах с Асен Манолов, това ми остана за цял живот. Той не повтаряше и не цитираше никого,  правеше свои оригинални авторски редакции на високата класика: „Жизел”, „Лебедово езеро”, „Лешникотрошачката”. При това поставени за първи път извън столицата. Тези спектакли имаха дълъг живот, бяха  истинска, голяма школа за нас, младите артисти от русенския балет, бяха и празници за  публиката. В „Жизел” играх Мирта и Жизел, в „Лебедово езеро”- бях Одета- Одилия, а в „Лешникотрошачката” -  Принцесата / ролята на Маша беше разделена между малка и голяма балерина/. Танцувах с много амбиция и ентусиазъм.

– Какво мислите за бинома „техника - актьорско майсторство” в балета?

– Те са взаимно свързани, но бих предпочела балерината да не прави огромен брой фуетета, а танцьорът – огромни, главозамайващи скокове, а да изграждат истински, автентични образи, да живеят на сцената. Винаги ме е вълнувала актьорската страна на ролята. Стремила съм се да живея живота на своята героиня, да вляза в кожата й, да постигна истинското превъплъщение.

– Но през Вашата дълга и плодотворна кариера Вие срещнахте и други забележителни творци: Петър Луканов, Маргарита Арнаудова, Богдан Ковачев...

– На второ място ще спомена проф. Петър Луканов. Беше първо  артист в русенския балет. Беше чудесен като Шута в „Лебедово езеро”. Още като студент по режисура - във втори курс - в Съюза,  през 1965 г. той  беше поканен от директора Георги Чендов да направи спектакъл с нас.  Постави три  едноактни балета: „Франческа Да Римини” (Чайковски), „Карнавал в Куба” (Гершуин) и „Чудният мандарин” (Барток). Играх Франческа, партнирана от Тошко Тодоров (Паоло) и Мишо Дамянов (Ланчото). Получи се нещо много хубаво и така се откри серията спектакли на Пепи Луканов по музика на Стравински („Целувката на феята”), Прокофиев  (”Блудният син”), Гершуин (”Един американец в Париж”).  Луканов внесе нещо ново в българския балет, беше майстор на малката форма, много модерен, рефлективен за времето.

– А Манолов още не беше напуснал Русе, нали?

– Не, той направи още няколко силни спектакъла: „Мадарският конник” от Сагаев (за първи път у нас), „Нова Одисея” от Виктор Брунс (много силна постановка на един модерен немски балет, също за първи път) и  може би най- хубавата постановка на „Хайдушка песен” от Александър Райчев.

– В „Хайдушка песен“, този класически български балет, се представихте блестящо и в трите постановки в ролята на Румяна…

– Обичам тази роля и заедно с Демна от "Нестинарка” е най-любимата ми българска героиня. Моята учителка беше първата Демна и аз се радвам, че направих и тази роля. Жалко, че българските балети по принцип са малко и вече не се играят, а сега съвсем ги няма по нашите сцени. А както се казва: няма национален театър без национална драматургия, нали?!

– Така е. Но това важи и за операта. Къде са сега прекрасните опери на Владигеров, Пипков, Веселин Стоянов и особено на Парашкев Хаджиев. Дори и Националната опера ги забрави, а тя трябва най-много да ги представя.

Сега да си спомним за незабравимата Маргарита Арнаудова. Като драматург на Русенската опера през 70-те години и аз имах удоволствието да общувам с тази чаровна и талантлива  жена...

– С Маргарита бяхме съученички. Танцуваше чудесно, беше надарена за сцената. Заедно с нея  танцувахме в „Жар птица” на Стравински. Аз бях Принцесата, а тя Жар птица. Стана и забележителна режисьорка, достигна големи и недостигнати досега върхове в „Арабеск”.

– В Русе тя постави „Пепеляшка” на Прокофиев за първи път у нас, също за първи път и един великолепен украински балет – „Дон Жуан или Каменният гост” по Леся Украинка, музика Виталий Губаренко (1977). Вие  бяхте забележителна Донна Анна. Това бе в годините на Вашия апогей като балерина и артистка.

– Благодаря Ви. Имах чудесна роля, доста сложна за изграждане, нелека технически, и особено натоварена емоционално. Партньорите ми бяха от висока  класа – Юрий Зубарев (Дон Жуан), за съжаление почина в разцвета на силите си, и Стоян Георгиев (Командора), също в най-добрата си форма.

– Получи се едно голямо представление, бих казал – един от върховете на русенския балет, напомнящ за златните години на Русенската опера. Тогава вървеше поговорката: „И Миланската Скала не е в Рим!”. Но да не забравяме и Вашата Пепеляшка от 1967 г. Това е единствената Ваша голяма роля, която не успях да видя, но знам, че е била очарователна и  критиката я е оценила високо, по достойнство.

– С Маргарита се работеше чудесно, с лекота и удоволствие. Тя знаеше какво иска и какво може да постигне във всеки момент.

– А имахте ли образци, артисти, от които се възхищавахте и учихте?

– Разбира се. Моята учителка Нина Кираджиева беше за мен еталон на сцената. Но трябва да ѝ благодаря  за това, че ме подготвяше и за живота, тя ни учеше как да се  държим с хората, на кои да вярваме и на кои – не. Изобщо много съм ѝ задължена. От световните балерини се възхищавам от Алисия Алонсо и Галина Уланова. По време на специализацията си в Петербург през сезон 1968/1969 година имах  щастието да видя на живо най- добрите руски  балетни артисти от това време.

– Кои от ролите си оценявате най-високо?

– Не са много и не би трябвало аз да го правя, но ще спомена:  Жизел, Донна Анна, Солвейг в „Пер Гинт”, Франческа Да Римини, Демна, Румяна...

– Имахте ли неосъществена роля? Роля мечта?

– Сега ми е трудно да кажа. Преди години отговорих в едно интервю за Теодор Попов, че мечтая за Есмералда от балета на Пуни, но не я изиграх, защото не беше поставена в Русе.

– Да, професор Петър Луканов искаше да постави Есмералда с Вас, но от балета на Мишел Жар, а не на Пуни. Авторското право не можа да се заплати и проектът просто пропадна.

– Един артист не може да направи всички роли, които счита, че са за него. Но моята съдба беше щастлива. Играх доста и при все че съм  героиня и лиричка по природа, докоснах се и до други роли – по-драматични и характерни, и дори комични: Кармен, Арлезианката, Любовна магия, Панаир в София и др.

Освен това и в много голям брой опери и оперети от репертоара в Русе, който беше изключително богат – до 25-30 различни заглавия на сезон, като се започне от Моцарт и Чимароза и се стигне до Прокофиев и Шостакович. Тук ще подчертая, че в Русе имахме много добри директори със специално отношение към балета: Георги Чендов, Коста Крушовенски, Михаил Кътев, Стефан Трифонов, които обичаха не само операта, но и нашето изкуство и не го подценяваха, грижеха се много за нас.

– След като слязохте от сцената, при това в  добра форма, Вие станахте преподавател по класически танци в Националното училище по изкуствата в Русе.

– Доста години бях там. Тази работа ми донесе много радост и удовлетворение.

Обичах да работя с децата, да виждам резултата от своя труд и усилия. Децата, които учат балет, са трудолюбиви и жадни за знания и труд. А балетът иска много труд, нали? Никога не отсъстваха от часовете с мен, стараеха се да постигнат много. Дано всички те да имат шанс за реализация като нашето щастливо  поколение.

______________

На снимките:

1 - Надя Руменин и Димитър Гайдаров в „Пепеляшка“ на Прокофиев, 1967

2 - Надя Руменин (Румяна) и Тодор Тодоров (Чавдар) в „Хайдушка песен“ от Ал. Райчев, 1969