Интервю
Кольо Георгиев: Без словото човекът е това, което не може да бъде
Размисли за познанието, оптимизма и бъдещето...
◊ СЪБИТИЕТО
На 22 декември 2006 г. известният писател и драматург Кольо Георгиев навършва 80 години.
По случай юбилея си Кольо Георгиев е предложен от Академията за европейска култура “Орфеева лира” за награждаване с орден “Стара планина”. През есента той взе участие в Четвъртата Балканска среща на писателите в Кърджали.
◊ ВИЗИТКА
Кольо Георгиев е роден в с. Голямо Ново, Разградско. Завършва икономика и планиране на промишлеността в Ленинград. Занимавал се е с журналистика, бил е директор на театър “София”, драматург в Народния театър за младежта и във филмовата студия “Бояна”. Председателствал е и СБП. Автор е на двайсетина белетристични книги и пиеси. Едни от най-популярните са: “Съдии на самите себе си”, “Време за любов”, “Синьо-белият скреж”. Успехът им се крие в тясното преплитане на смешното и трагичното, в острата гражданска и морална чувствителност и в умело изградения сценичен диалог.
◊ ИНТЕРВЮ
Г-н Георгиев, вие единствен от участниците в писателската среща проявихте известен скепсис по отношение реализирането на човешките замисли за по-добро бъдеще. Защо?
Аз по принцип съм оптимист, но когато става въпрос за смисъла на битието, вече се появяват някои минорни звуци и тонове. Мисля, че имам достатъчно основания за тези мои съмнения. Нищо, че на пръв поглед, като се следи развитието на познанието и науката днес, изглежда, че няма цел, която да не се постигне. Днес навсякъде се вижда една самонадеяност и безотговорност и въпреки тревожните екологични, морални и етични проблеми, става ясно, че едва ли ще има достатъчно време да се промени животът към по-добро. Затова моята оптимистична теория е малко песимистична.
Лоша услуга ни направи и теоретичното очакване за постигането на всякакви цели. Това намали и принизи бдителността на обществото като цяло и на човека като единица. Пък и водещите сега икономически интереси допускат много човешки компромоси.
Но това не е от вчера, дори и вие сам цитирахте с известна тъга любимия си мислител Андре Малро, който е казал, че "човекът е това, което не може да бъде".
Много неща не може да бъде човекът. И то най-вече заради това, че не е сложил в началото словото. Тоест там, където му е мястото. Това е най-важното. Словото е най-важният знак, най-звучната камбана за сърцето и ума. Ако звучи точно и вярно в цялата си полифоничност от най-тънки емоционални нюанси, съдържащи се в него, създава необходимата реалност. Словото е в основата на всичко. То твори битието.
А пък общуването с поетични думи създава на сетивата най-възвишеното удоволствие и най-голямата наслада. Поетическото общуване е не просто думи, а една богата хармония от допълващи се емоционално-смислови знаци. И ако не използваме тези сили за облагородяване, все повече неща няма да можем да бъдем.
Но това едва ли ще бъде възможно, ако човекът не е предварително подготвен да борави с тези сили?
Естествено, че за това е необходим един навреме поставен базис. А той се създава още с първите букви в най-ранните години на човека. И трябва да стои като най-важният приоритет в обучението на децата. После пак трябва да се предава като най-важната азбучна истина. Но не суховато, без сърце, а вдъхновено, с ентусиазъм и от най-добре подготвени учители. Иначе не би се стигнало до силата и смисъла на художественото обучение. Та нали и музиката на Моцарт не може да направи много добро впечатление, ако се изпълнява от бездарни музиканти.
А къде виждате мястото на творците в този всеобщ процес?
Тяхната основна задача е да не престават да го осъществяват. Те непрекъснато трябва да озвучават пространството с многозвучни, богато нюансирани думи и текстове, с такива, които не могат да бъдат пренебрегнати. Но затова се изискват думи, които съблазняват, привличат, задържат вниманието. В това е майсторството. А в нашия сакрално-изящен език се съдържат много такива възможности. Затова той може да преодолява преградите между хората, неприемането, омразата. Може да пречиства и да прави хората праведни като деца.
Това вероятно, е и гаранцията за дълговечността на словото изобщо?
По отношение на това, че словото, литературата, изкуството не са застрашени от изчезване съм по-голям оптимист. Светът е невъзможен без словото, без книгите. Новите технологии, които се опитват да го изместят, също не могат без него.
Изчезне ли словото, ще изчезне цивилизацията.
Автор:
Интервю на Лияна Фероли
Публикация:
18.12.2006 г. 12:04
Етикети:
Посетено:
1209
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/3235-kolyo-georgiev-bez-slovoto-chovekat-e-tova-koeto-ne-mozhe-da-bade