Интервю

Мартин Антонов: "Родна песен" е пример за кауза, изпълнена със смисъл и красота!

Той е диригент, композитор, оркестратор, който се надява в края на творческия си път да е изпълнил със съдържание значението на тези думи

Мартин Антонов: "Родна песен" е пример за кауза, изпълнена със смисъл и красота!

 

- Здравейте. Бихте ли се представили с няколко думи за тези наши читатели, които не Ви познават?

- Здравейте! Казвам се Мартин Антонов – диригент, композитор, оркестратор, който се надява в края на творческия си път да е изпълнил със съдържание значението на тези думи. Обичам хора, книги и филми със смисъл. Владея руски, английски и немски език. Не харесвам додекафоничната система. Имам афинитет към ретро автомобили. ЦСКА-р съм. Мразя несправедливостта. Бунтар. Понякога – главоболието на семейството...

- Роден сте в София, но професионалният Ви път е изпълнен с ангажименти в различни градове. Къде Ви намираме сега?

- Днес и утре съм в София, после – в Хасково, а другата седмица – във Враца.

- Още като студент сте част от специализираното предаване за хорова музика на БНР. Как започна всичко? Бихте ли ни разказали малко повече?

- Бях във втори курс в Консерваторията, когато моят преподавател по хорово дирижиране, на когото дължа страшно много – проф. д-р. Теодора Павлович, ме попита дали имам интерес към ефира. Тя самата дълги години е била сътрудник към същото предаване и в разговор със създателя и водещ на предаването – Мануела Манчева, е станало въпрос, че е необходим човек с музикално образование, афинитет към хоровата музика, радиофоничен глас и т.н. Изключително ме поласка това, че проф. Павлович предложи точно на мен и че и тя, и Мануела, и Ръководството на дирекцията на Радиото видяха нужните качества у мен, за да заема позицията „Музикален редактор и Ко-водещ“... Поначало съм доста самокритичен и ми беше трудно да повярвам, че гласът ми е радиофоничен, което често подхранваше страха от микрофона. Винаги, когато съм се слушал, съм асоциирал тембъра си със звук от бетонопробивна машина, но в крайна сметка се успокоявах с преценката на всички тези хора, че съм подходящ за тази работа.

- Завършили сте НМА „Проф. Панчо Владигеров“ със специалност „Хорово дирижиране“. Освен това, работите като композитор, оркестратор, аранжор, музикален продуцент и учите за диригент на оркестър. Къде се чувствате най на мястото си? Ако не е тайна, защо точно там?

- Всички тези аспекти всъщност са едно цяло, подчинено на вътрешен порив да кажеш нещо на хората, да съпреживяваш заедно с тях момента, в който тоновете се подреждат в мелодия и раждат емоция. Просто начините са различни. Комфортно се чувствам там, където в дадения момент мога най-точно да комуникирам с публиката чрез изкуството. Да не говорим, че всичките тези музикални разклонения, така да ги наречем, всъщност те поставят в различни ъгли, от които да видиш общата картина, подтикват към изследване на същността им, което пък от своя страна те обогатява и професионално, и духовно, и нравствено, и социално, което пък те кара да търсиш начин за контакт с хората, различен от стандартния. Така изкуството с едно движение изпълнява физичната идея за Perpetuum mobile. Готино е!

- От една година сте диригент на Смесен хор „Родна песен“ при хасковското читалище „Заря“. Как постъпихте тук? Има ли някой, на когото да дължите тази чест? Спомняте ли си първата си среща с хористите си? Какво си казахте? Какво им обещахте?

- Цял живот ще помня датата Девети януари. До преди 2020 година тя беше само името на едно от най-любимите ми произведения от Дмитрий Шостакович, но вече е и дата, която приемам по-лично и от рождения си ден. Тогава за първи път влязох в залата на читалището и се изправих пред хор „Родна песен“ като негов диригент. На кого дължа тази чест ли – на изключителния млад диригент и човек Цанислав Петков, който ми отвори пътя за там, на всички онези себеотдадени хора, които 90 години са изграждали и развивали състава, на всички онези, които са искали да оставят след себе си нещо красиво и стойностно, нещо, което да олицетворява безсмъртието. Какво сме си казали точно – не помня, понеже сърцето ми беше слязло в петите, а мозъкът беше отишъл да го търси...

- 2020 беше доста тежка за хората от всички сфери на културния ни живот. Успяхте ли да работите заедно, осъществихте ли концерти и задгранични пътувания, или това тепърва предстои?

- Светът е познал и по-тежки времена. Старая се да не гледам тази година от негативната ѝ страна. Ето, Господ, съдбата, животът, също са имали да ни казват нещо. Вярно, начинът, по който избраха да го направят, е меко казано тежък за нашите разбирания, но мнението ни няма да промени нищо. Важното е какво научихме, какво разбрахме за себе си, света и мястото ни в него, къде са ни границите, има ли ги изобщо, дори и да звучи клиширано. Гордея се с „Родна песен“. Казах го и на хористите – те за мен са герои, за които съставът е кауза – отличник в житейските изпити. Те надвиха страха си от вируса, изтърпяха всички наложени неудобства – неизвестност, маски, разстояние, всякакви рестрикции, смяна на репертоара според възможността за място и време за сценична изява, страха – дали пък някой няма да се откаже, а след него друг и това да доведе до края на състава. Страхове, които и аз имах, но заедно успяхме... Ако си спомняте, призивът в началото на пандемията беше точно този: „Заедно ще успеем“. Не надвихме вируса, но запазихме „Родна песен“. Разбира се, имаше и хора, които се отказаха, но въпреки всичко, още сме заедно и чертаем планове, чиято реализация се надяваме през новата година да се случи. За 2020 също имахме планове. Много ми беше болно, че не успяхме да ги реализираме, тъй като съставът приемаше с ентусиазъм и работеше със старание върху всяка една програма, която подготвяхме. Усещането – да се попари надеждата и старанието на хора на изкуството, е също като при гледка на изгоряла или изсечена гора. Емоционалността е сърцето на изкуството, а ние бяхме ударени точно там. Но с Бога и Вапцаровата вяра – вървим напред!

- „Родна песен“ е хор с дългогодишна история, който е много скъп на всички хасковлии. Какви са плановете Ви за бъдещото му развитие? Виждате ли самия себе си в Града на Богородица след десет години, например?

- Първо, бих искал да благодаря на всички онези хора, които създадоха, развиха и развиват „Родна песен“ – на всички бивши и настоящи хористи, на диригентите, на публиката, която толкова години се доверява на състава, като му поверява чувствата, очакванията, времето и подкрепата си, на читалище „Заря“ и ръководството му, на доц. д-р Георги Граматиков, който написа чудесна книга за историята на хора! Да благодаря за това, че моето поколение днес има какво да наследи в такова време и то да е издържано със стил и емоционална интелигентност, че е пример за кауза, изпълнена със смисъл и красота! За плановете ми за състава мога да кажа само че са смели до безразсъдство, за чиято реализация разчитам на бойците-герои от „Родна песен“. Не съм сигурен дали бих искал да ги издам, тъй като смятам, че постигнатите резултати са тези, които заслужават вниманието. Надявам се съвсем скоро да мога именно тях да Ви представя! Относно това – дали се виждам в града на Богородица – мога само да се надявам да имам възможността дълги години да допринасям за развитието на хора и културата в града. За мен би било чест!

- И на последно място, но не и по важност… Какво е музиката за Вас?

- Въздухът в дробовете ми, телефонът на Господ, гласът на майка ми!

- Благодаря Ви за този разговор! Желая Ви здраве и още много творчески успехи!

- Аз благодаря! Мирна и успешна нова година на Вас и Вашите читатели!

 

Автор: Антон Атанасов
08.02.2021 г. 15:41
Посетено: 202
Етикети: Хасково, музика, интервю, Смесен хор "Родна песен", Мартин Антонов
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/32296-martin-antonov-rodna-pesen-e-primer-za-kauza-izpalnena-sas-smisal-i-krasota