Копнежът на театъра да надмогне себе си

- Екипът на ДТ „Стоян Бъчваров“ е щастлив, че именно Никола Вандов пише летописа за 100-годишния му юбилей. Няма друг български театровед, съхранил в толкова летописи историята на българския театър, колко издания станаха вече?

 - Участвал съм в направата на доста летописи, обикновено в сътрудничество с други хора. Имам летописи за Народния театър, Столичния куклен театър, Сатиричния театър, Младежкия театър, Театър 199, сега съм дал за печат летописите за Театър Българска армия и Театрална работилница Сфумато. Освен всички държавни театри в София, без общинските, подготвих също летописите на Сливенския театър, Кукления театър в Пловдив и Пазарджишкия театър. В момента работя върху летописите на драматичните театри във Варна, Пловдив и Враца, след което мисля да приключа с това трудоемко занимание.

- Едва ли читателят може да си представи обемния материал от архиви – текстове, снимки, плакати, програми, отзиви, които трябва да прехвърли авторът на един летопис, докато стигне до истината за дадено театрално събитие.

- Толкова горчив опит съм натрупал в правенето на подобни издания, че няма да ни стигне времето да говорим за това. Въпросът обаче не е в това какви усилия ти коства, за да стигнеш до истината за нещо, а нарастващото съзнание, че не можеш да стигнеш до истината (усмихва се).

Има няколко положения за появата на непълноти и грешки. При всеки автор, писал текст за театър, се натъквам на повторения. Всеки следващ автор повтаря казаното от предходните автори и това може да се счита за нормално. Но ако първият автор се е позовал на неверни данни, то неговата грешка се мултиплицира от всички автори във веригата след него. И аз съм в положение, в което виждайки противоречия в данните на различни автори, не знам кой от тях е прав и ми се налага да ставам арбитър. Натъквам се например на премиерни представления от далечното минало с различни дати и ето това се оказва подобен проблем. Също се случва автори, които събират обобщаващи данни за даден сезон или период, да се разминават в броя на посочените от тях нови постановки и това несъмнено създава притеснения. Така че по принцип съществува релативност в работата на летописеца, той борави с материя, която е течаща.

Старите периоди създават най-големите проблеми, още повече, че тогавашната практика е била доста по-различна от сегашната. Поставят нещо, играят го, най-много 20 пъти, а на следващата година правят нова постановка на същото заглавие със старите декори. Използвали типови декори за столова, за градина и т.н. При Николай Фол като директор на Варненския театър, мисля, се договарят, на всеки 2 седмици да излиза премиера, преди това пък всяка събота играли нов спектакъл.

- В първия сезон на първата професионална варненска театрална трупа 1921-1922 Стоян Бъчваров поставя 48 постановки, което днес е немислимо. Исак Даниел, който поема директорския пост след Стоян Бъчваров, критикува неговия максимализъм, определяйки го като „репертоарно наводнение“. Той вероятно има право, но от друга страна, може би трябва да разберем и ентусиазма на онези първи театрални години.

- В театъра, за жалост, винаги съществува тази дилема – публиката ли да се удовлетвори или да се възцари духът на изкуството на сцената. Тези неща много рядко вървят в синхрон, обикновено са в противоречие помежду си. Ако ти правиш „Силата на мрака“ и „Хамлет“, може да изнесеш няколко представления, но това няма да те нахрани. Така че понякога се правят компромиси и се играят предимно комедии, без да подценявам самия жанр, разбира се.

- Театърът, както и всички ние, всъщност, плащаме дан на модните тенденции. Ето първата пиеса, играна на варненска сцена, е „Инстинктът“ от Анри Кестмекер, един напълно непознат днес автор.

 - Да, но тогава Анри Кестмекер е бил актуален, масово са играни негови пиеси, срещал съм много добри отзиви за него. Днес не е ли същото, всички играем Ерик Еманюел Шмит, Жорди Галсеран и т.н. Това са съвсем прилични автори, какъвто впрочем е бил и Кестмекер, за който днес знаем, че е отпаднал от голямата театрална история.

И така, източниците и времената си противоречат. Няма ясна стратегия кои заглавия ще напълнят салоните. Ако една комедия събере много зрители, втората също, то зрителите очакват третата постановка да бъде същата и това не възвисява зрителя, нито помага за израстването на театъра. От друга страна не може да поднасяш на зрителя само „Хамлет“ и да го държиш дълго време на тази висота, защото той сам ще падне оттам.

- Вечният въпрос за репертоарната политика, особено на държавните театри...

- Неизбежният въпрос, който тегне над всяко театрално ръководство. Дали да правиш заглавия за публиката или да си позволиш експерименти, няма универсален отговор. И все пак, репертоарния театър би трябвало да се стреми стъпка по стъпка да извисява публиката, да я повдига до най-високите театрални нива. Ако си ощетил този стремеж, вместо да го поощриш, значи не те бива в стратегическите планове.

За чест на Варна, това разковниче, тази искра, този инстинкт или късмет, както искаш го наречи, Варненският театър го носи в по-голяма или по-малка степен през годините. И неслучайно е един от водещите български театри, още в първите си години дори. Варненският театър не е просто един от многото театри, а театър, който се откроява със своите постижения. Това се забелязва и съвсем закономерно Варненският театър, също Пловдивският, по-късно и Бургаският, получават статут на държавни театри, съгласно Закона за театрите от 1942 г.

Във Варна се създава онова, заради което въобще има смисъл да съществува театърът. Варненският театър е бил поощряван от обществото и често е съумявал да намира този баланс между интереса на публиката и високото изкуство, за който говорим. На варненска сцена са правени много хубави неща, които са намирали отзвук сред културната общественост и пресата. Чувствителни към неговите тежнения, те са усещали копнежа на театъра да надмогне себе си. Имало е времена, когато дори в Народния театър не са играни толкова добри постановки, колкото във Варна. Николай Масалитинов например гледа във Варна постановка, за която казва, че е по-добра от постановката в Народния театър, не си спомням сега заглавието. Неслучайно тук идват големи актьори, било на гастрол или в щата на театъра. През Варненския театър минават забележителни личности и това оставя следи.

- Инстинктът да останеш верен на театъра. Може пък да не случаен и изборът на първата пиеса със същото заглавие, поставила началото на театралното летоброене във Варна. Варненци много си обичат историята около построяването на новата театрална сграда, застъпничеството на кмета Иван Церов, чиято статуя сега стои пред театъра и най-вече благотворителната кампания, с която всеки варненски гражданин дарявал за довършване на строежа по един лев, тогава златен, към всеки закупен от него хляб, билет за кино, концерт, вечеринка и т.н.

- Да, това е разбираемо, хората се гордеят с направеното от тях добро. В онези времена благотворителността е била по-често явление, отколкото сега. Не се намират вече такива богати хора като братята Евлоги и Христо Георгиеви, които даряват на България Софийския университет. Сега най-много някой да направи църквичка, защото се чувства греховен. Варна очевидно още тогава е разбрала, че духът е важен, затова и си цени това свое начинание, в което с въодушевление участват и бедни, и богати. Това е голям обществен жест.

- Кои периоди или режисьори в 100-годишната история на театъра би откроил?

- Ако вземем Стоян Бъчваров, то неговият варненски период обхваща общо някъде към 4 години във времето от 1921 до 1935 година. Поради различни причини, общинското ръководство няколко пъти го назначава и отстранява от длъжността директор-режисьор. Но във Варна идват и много млади хора като Йордан Черкезов и Николай Фол, които по-късно стават големи имена.

Един театрален период се характеризира с доминирането на определен тип театър, като изразни средства. Такъв е Театърът на Станчо Станчев например. И не само защото е бил и художествен ръководител, а защото завещава свой знак за подход към театъра. Любен Гройс, Гриша Островски и Желчо Мандаджиев също създават големи постановки на варненска сцена. Големите личности правят театъра и ако се задържат по-дълго в един театър, те оставят трайни следи в неговата история.

- Но Стоян Камбарев е направил във Варна само 2 постановки, които обаче променят коренно виждането за театър и оказват огромно влияние върху актьорите.

- В началото на 90-те години на миналия век никой няма такива значими, бих казал, гениални постановки като Стоян Камбарев. В този смисъл може да се говори за Театъра на Станчо Станчев и Театъра на Стоян Камбарев. Жалко, че загубихме толкова рано Стоян Камбарев, едно истинско театрално избухване. Тъжно е да си иде човек, който и да е той, но не всеки оставя след себе си такива занци като Стоян Камбарев. И добре, че по-късно се появи Явор Гърдев, който се изгради като режисьор именно във Варна.

- Да споменем и някои от големите актьори на Варненския театър.

- С рядко единодушие в архивите пишат за Венета Славчева, Надя Станиславска, Илия Пенев, Димитър Хаджиянев, Христо Динев, Анна Феликсова, Катя Динева, Грациела Бъчварова, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Свилен Стоянов, няма как да изброя всички.

- В своя 100-годишен юбилей какво трябва да знае Варненският театър за себе си?

- Малко театри разполагат с архив като вашия - два летописа за 50- и 85-годишнината на театъра, както и архивна библиотека, поддържана с различно усърдие в годините. Всеки театър трябва да събира материали за своята дейност и да ги предава за съхранение в Държавния архив. Това е важно за историята на театъра, а не за бъдещия летописец.

100-годишнината е празник, с който не всеки театър може да се похвали. Но тази дата не бива да се превръща в някакъв фетиш, просто тя е километричен камък по големия път на театъра. По-важното е какви приключения се случват при преминаването по този вече дълъг път.

Варненският театър с пълно право може да се гордее с историята си. Ровейки в архивите и то отпреди 50-60 години, виждам, че още тогава в съзнанието на пишещите за театър, Варненският театър седи непосредствено след Народния театър в София и ако някой системно го конкурира за това престижно второ място, това в някои периоди е Пловдивският театър.

Варненският театър е успял с много любов и ласка да отгледа своя публика и тя го подкрепя през годините не само с обилни ръкопляскания, но и с грижа за битието на този театър. Феноменален е примерът с построяването на великолепната сграда, станало в голяма степен с волните пожертвования на варненци. Ето нещо, което Пловдив не е постигнал.

Варненският театър има периоди, и мисля, че такива периоди предстоят и занапред, които са определяли нивото на театрално мислене в България. Не мога да дам по-висока оценка за един театър. Без да се откъсва от публиката си, с редица свои спектакли Варненският театър се подрежда в авангарда на театралния процес у нас. Мога само да му пожелая да не се успокоява и да продължава страстно да търси свои пътеки в изкуството.

- Летописът ще бъде готов за 100-тния рожден ден на театъра на 12 март 2021 година, нали?

- Да, правя последни проучвания и довършвам вече ръкописа, който ще бъде публикуван от издателство "Валентин Траянов".