Интервю

Николай Стефанов: „Нека оставим Америка да се оправя сама и обърнем поглед към себе си“

С българския писател разговаря Владимир Шумелов

Николай Стефанов: „Нека оставим Америка да се оправя сама и обърнем поглед към себе си“

 

Николай Стефанов е български писател, поет, актьор, сценарист, преподавател. Роден на 17.04.1978 г. във Велико Търново. Завършва Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град (1997). Следва философия две години във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“; продължава образованието си в Чикаго, САЩ, през 1999 г., където завършва социология. Работи в Трайтън Колидж (Triton College) в Чикаго, като до 2010 г. води и часове по творческо писане там. Член на Съюза на българските журналисти. Зам.-председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, Илинойс, САЩ (до 2019 г.). Участник в четири филма. На Фестивала за късометражни филми през 2015 в Ню Йорк през 2015 г. е отличен за най-добър актьор в категорията „Поддържаща роля“ участието му във филма „Стъпки в пясъка – римейк“, която е първа награда на българин в този фестивал.

Автор на книгите: „До Чикаго и отЗАД: из аналите на една млада емиграция“ (2011, ч. I), книгата е филмирана в САЩ (реж. Емилия Узунова, премиера на 10.05.2013 г. в Patio Theater в Чикаго; през 2013 г. излиза ч. II на „До Чикаго и отЗАД“; книгата е етикирана като „скандална“, героите й, няколко поколения емигранти, са събирателни образи, но историите и разговорите са реални); „Стефанова поезия в изблици“ (2011); „Капсъзин“ (2012); „Кулинарна поезия“ (2014); „Криворазбраната емиграция“ (2015); „Изповеди на поет“ (2016); „Шункаха“ (2016); „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ (2019).

 

– Добре дошъл в родния град, Николай. В България се прибираш поне два пъти в годината, сега за Коледа и Нова година. Причината?

– Добре заварил. Този път не съм в България заради културно събитие или творческа изява. Тук съм по лични дела, но пък ми се удаде възможност да прекарам празниците на родна земя.

20 години си в САЩ. Малко или много са? Как те промениха Щатите през тези години?

– Разбира се, че не са малко. По-голяма част от съзнателния ми живот е преминал там. Но пък като дете и юноша времето като че ли минава много по-бавно, така е устроена психиката на човека. Немалко неща преживях и на немалко събития бях свидетел навън. САЩ ми разшири кръгозора на виждане твърде много, направи ме по-мъдър и съзерцателен. В същото време ми отне някои неща. Нищо не идва без цена на този свят.

– Ти си преподавател, писател, поет, режисьор, сценарист. Завършил си Езиковата гимназия във В. Търново, учил си философия във Великотърновския университет, завършил си социология в Чикаго; работиш в Трайтън Колидж там, водиш часове по творческо писане. Какво любопитно още изпускам?

– Не съм привърженик на полиматизма, тоест да се изреждат след името на човек хиляда таланта и професии. Бил съм и все още съм музикант с три-четири албума зад гърба си, бил съм професионален шофьор... Завършил съм философия и социология, но не се считам нито за философ, нито за социолог. От мен става прекрасен преподавател, научен работник, дори кулинар, но зрялата личност според мен трябва да намери истинското си призвание и да се легитимира чрез него. Моето е художествената литература, макар че не изкарвам изцяло прехраната си с нея. Поне на този етап. Повечето хора ме идентифицират по същия начин, като много ме наричат Писателя, а не Преподавателя, Музиканта, Певеца, Философа, Сценариста, Продуцента, Актьора... Да, оценявам се и като много добър актьор, но не се представям за такъв.

– Нещо за филмите в САЩ, към които имаш отношение и участие.

– Безспорно най-мащабната и най-високобюджетна продукция бе екранизацията на дебютния ми роман „До Чикаго и ОтЗАД: Из аналите на една млада емиграция“. Снимахме през лятото на 2012 г., отне ни два месеца и половина, после още шест месеца прекарахме в постпродукция. Участвах в поддържаща роля, играх босненец, съответно наложи ми се да тренирам босненски акцент на английски, което изобщо не беше лесно, при положение че аз намирам за трудно да имитирам дори типичен български акцент на английски, защото собственият ми се разминава и не е такъв, но като цяло мисля, че се справих много добре. Имах участие и в саундтрака на филма, както и в сценария, разбира се. Трудностите и спънките, пред които бяхме изправени по време на снимките, ме калиха като личност и характер. Освен това за пореден път се убедих, че има много лоши и злобни хора, притежаващи силен разрушителен порив.

– От какъв характер бяха тези трудности?

– Опити да бъдем провалени, постоянно забиване на нож в гърба. Бяхме принудени да правим много промени в движение, да бъдем нащрек във всеки един момент и да очакваме поредния удар.

– Кой се опитваше да ви провали?

– О, много хора. Индивиди от гилдията възприемаха филма като развращаване на изкуството им, местни обществени емигрантски организации целяха всячески да се провалим, защото бяхме на път да представим грозната истина за общността ни навън, да повдигнем лъжливото було и да покажем неподправеното лице на емиграцията ни. Имаше и индивидуалности, които пречеха от лична ненавист на принципа „на Вуте да му е зле“ или правейки възстановка на вица за българския казан в Ада. В крайна сметка стиснахме зъби, издържахме на всичко и успяхме да реализираме филма.

– Филмът имаше премиера...

– Да, прожектирахме в историческо за Чикаго кино, дойдоха много хора, въпреки че имаше силни призиви за бойкот. Оригиналният вариант беше дълъг два часа и 25 минути, бях седнал най-отзад и преброих само двама души да напуснат седалката си за кратко, за да отидат до тоалетна. Беше грабващ и интересен за емигрантската ни общност филм от първата до последната минута. Вариантът на DVD-то впоследствие бе съкратен до час и 45 минути, което означава, че 40 минути отидоха в коша в интерес на по-добрата динамика. За съжаление някои много добри актьори с епизодични роли трябваше също да изчезнат изцяло от лентата.

– С две думи за другите ти роли.

– В сътрудничество с режисьора на „До Чикаго и отзад“ Емилия Узунова направихме фестивален тип филм със заглавие Akin, доста импресионистичен, като се засягат познати за днешното време проблеми: меланхолия, холеризъм, депресия, алкохолизъм, наркомания... Аз играх в главната роля. След това участвах в къс римейк на „Стъпки в пясъка“, режисиран от Иван Ангелов – много добър актьор, който също е емигрант от доста години. Ролята беше епизодична, но с реплики. За нея спечелих награда от фестивал в Ню Йорк.

– Все пак и аз мисля, че в литературата имаш най-голям успех. Разбира се, не говорим за комерсия, а за лично отношение и професионална подготовка. През лятото на 2019-а, когато отново беше във В. Търново, пристигнаха и сигналните екземпляри на последната ти книга „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“. Какви „гяури“, каква „Търновска Коледа“? Една книга в края на второто десетилетие на новото хилядолетие, преди Коледа, тематично свързана с Търново…

– Заглавията на книгите ми често правят паралел с известни класики, но не за да се правя на интересен. Паралелите са неизбежни, защото времето е циклично и мисля, че като общество минаваме през идентични трансформации като малко преди и след Освобождението. Разликата е в конкретиката, технологиите и незначителните подробности. Били сме гяури в една империя тогава, сега аналогично отново сме един вид гяури в един глобален свят. Дали ние сами се поставяме в такова положение? Дали ни се налага отвън? Това са въпроси, на които се търси отговор, проследяват се гангстерските войни отпреди 20 години, продължаващи досега. И всичко това на фона на Търново и България като цяло. Главната героиня е завърнал се емигрант от Вегас, който в себе си задава и търси отговор на тези въпроси. Естествено, лично тя също е свързана с тези войни и промени в обществото ни по време на Прехода.

Писането ти интерпретира изключително емигрантската тема, но това, да направим необходимото и задължително уточнение, не е емигрантска литература. Писал съм за този роман и поставен в контекста на останалите ти книги има някои особености и разлики. Какви са те, ако визираме „Криворазбраната емиграция“ например? Както каза, заглавията ти често са реплика на български класики…

– Това не е емигрантски роман, въпреки че главната героиня заминава за САЩ и се връща след 20 години. Сюжетът не проследява живота й отвъд Океана. Просто се дава перспективата на един едновременно инсайдер и аутсайдер. Книгата ми „Изповеди на поет“ също не е емигрантска, но тя разказва една лична история. Класиците ни, чиито заглавия репликирам, са се опитвали да изобразят възможно най-достоверно духа на своето време, затова днес се обръщаме към тях и като към исторически извори. Аз правя същото. Опитвам се да предам духа на нашето време и да оставя за поколенията един реалистичен поглед, от който да черпят информация. За съжаление много брилянтни съвременни автори се впускат да описват едно отминало време, за което нямат реалистичен поглед и го изопачават малко или много. Те не са достоверни източници. Други пък се опитват да описват съвремието ни едностранчиво и според днешното преобладаващо мнение, което ги прави конюнктурни писатели. Аз предавам различните гледни точки и като автор стоя отстрани и се опитвам да не давам голям наклон в едната или другата посока. Това е трудно, защото и аз си имам мнение като всеки друг, но рядко го споделям в повествованието си. Може да проникне в някои от героите ми, но не забравям да представя и антитезите чрез мислите и действията на други герои. Не ми се иска да оставя на бъдещи автори след 50 или 100 години да описват нашето време само защото ние сме забравили да си свършим работата.

Описваш ситуацията в Търново (една регионална история, но всъщност характерна за всеки български град) от 90-те години. Прави впечатление репродуцирането на една Памет, която както казваме днес, е твърде къса за българина. Но тук присъства отново и миграцията с присъщите й теми за съхраняването или изгубването на идентичността, паметта и емоцията, предизвикани от хората и топосите, посттоталитарните травми, останали в съзнанието на не едно поколение българи.

– Такива травми остават след всеки вид „робство“, през което е минал народът ни. Затова казвам, че работа на писателите е да ги отразяват в творбите си. Медиите също оставят огромна база данни за поколенията, но сами знаем, че журналистиката има и нечист ресор, който ще дезориентира след време, защото ще е трудно да се отсее информацията. Освен това в по-голямата си част публицистиката страда от липса на емоция и личностна метаморфоза.

Главната героиня отново се е „завърнала“ в Лас Вегас, където прави рекапитулация на пътуването си до родината. Спомня си, че неин приятел във Вегас й казва, че „българите, прекарали дълго време извън родината, страдат от синдрома „Шоушенк“. Да го кажем просто – невъзможността на отсъствалите дълго от родината си емигранти да се впишат в свободното общество – както затворниците, пуснати на свобода след много години. Мария Елмазова страда ли от този синдром? Наистина ли в Америка нещата са същите, понякога по-рафинирани и прикрити, но същите както тук? И хората – същите „гяури“ само че от „ново време“.

– Всеки емигрант страда до някаква степен от този синдром. При евентуална възвръщенска вълна някои ще се впишат по-лесно от други в българското общество, трети изобщо няма да се впишат и ще бъдат изплюти по жесток начин. А нещата не са същите в Америка, просто България имитира Америка много стриктно, но със закъснение. Ще цитирам един свой познат, който разделя времето си между Америка и България, но се чувства по-малко зле там. Той обича да казва: „Предпочитам да живея в оригинала, отколкото в имитацията.“

Какви са визиите ти за България в близките години?

– Не е трудно да се предвиди какво ще се случи, след като вървим по отъпкана от други пътека. Стандартът ще се вдига, с него цените и данъците. Изтърканата фраза, че не е важно колко печелиш, а колко ти остава накрая на месеца, ще важи в пълна сила и сега. По-високите стандарти предполагат и по-високи изисквания. Хората все повече ще прекарват време в работа и в изкарване на пари, за да поддържат стандарта си и едва ще смогват. Промяна в политическата линия също не виждам, защото ние реално живеем отново в еднопартийна система, всички в политиката изповядват същите основни „ценности“. Онези с различни такива не са политически представени. Политическите борби, на които ще продължим да сме свидетели, ще са повече продукт на личностни борби, както и на режисиран цирк за пред хората. В Америка е така повече от 200 години, там реално има една партия на политическата класа. Чак сега напоследък набра голяма сила прогресивното крило в Демократическата партия, което проповядва и се стреми към откровен социализъм от болшевишки тип. Съответно то вероятно по същия начин ще се справи и с опозицията си, когато вземе властта. Но нека оставим Америка да се оправя сама и обърнем поглед към себе си.

А за родната ни литература какво мислиш?

– Литературата ни се развива доста тромаво, защото е силно институционализирана. Старите структури все още са силни фактори, които дават насока накъде да се развива тя. Вина имаме и всички ние, писателите. Повечето се стремят да получат професионалното одобрение на гилдията, тъй като на комерсиализма се гледа с много лошо око. Комерсиалното писане също спъва развитието на литературата обаче. Според мен един писател трябва да се стреми да задоволи собствените си критерии и тогава, ако наистина е кадърен, признание отнякъде неминуемо ще дойде, а литературата ни ще започне да се възражда с бързи темпове. Доколко това  ще стане, аз съм умерен песимист.

 

Въпросите зададе Владимир Шумелов

 

 

Автор:
06.01.2020 г. 14:16
Посетено: 1173
Етикети: Владимир Шумелов, интервю, поет, писател, Николай Стефанов
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/30715-nikolay-stefanov-neka-ostavim-amerika-da-se-opravya-sama-i-obarnem-pogled-kam-sebe-si