Интервю с Хари Арабян за изложбата му в галерия „Нюанс“, София

Хари Арабян представя скулптури от стъкло и метал в столичната галерия „Нюанс“. Достатъчен е първият досег с изяществото и финеса на творбите – скулптирани обекти от стъкло (глава, фигура, торс, вази, чаши, свещници), за да се разбере, че изложбата дава на посетителя възможност за среща с един оригинален творец, който третира материала по особен начин. Далеч от шум и показност, избягал от всякаква суета, Хари Арабян се оттегля в с. Ичера, Сливенско, където живее и твори. Непрестанно експериментиращ с материала, той притежава свободата да подходи към работата със стъкло със съзнанието и емоцията на скулптора.

Повече за интерпретацията на материала, стъклото и формата може да прочетете в следното интервю:

- Как се насочи към скулптурата?

- Като дете, в 4. клас, по рисуване имахме за задача да нарисуваме катеричка. Тогава за първи път усетих работата с форма и обем и подсъзнателно ми хареса много. Моята стана най-хубавата, може би защото това усещане за обем при мен е било по-засилено, отколкото при останалите. Така се започна… След това с Клуба на младия художник с пет-шест човека правехме ежегодно изложби в профсъюзни или пионерски домове. Тогава такива бяха формите. В Бургас проблемът беше, че имаше само трима или четирима скулптори. Постоянно обикалях руските книжарници, разглеждах и купувах каталози, работата на Величко Минеков в Бургас, в Градската галерия… това ми бяха първите учители. И приятелите също, за щастие. Аз бях тогава най-малкият сред тях, трима-четирима бяха в английската гимназия в Бургас, тя беше на много високо ниво с достъп до информация. Озовах се сред приятели, с които и след 40-50 години още поддържаме връзка. В тази група повече се дискутираше за музика, книги, театрални постановки, не толкова се рисуваше. След това дойдох в София. Бях на 18 години. Тогава бяха такива времена, че веднъж в годината се правеше обща художествена изложба. Същата година се организираше ОХИ, в която участвах. Тогава пробих за първи път. Явно в очите на другите съм бил абсолютен хлапак, а същевременно и с някакви качества, имах и откупка. На 18 години се заразих с тази мания – скулптурата, и след това ми беше някак трудно да се откажа от кандидатстване в Академията, което продължи достатъчно дълго. На 26 години ме приеха в Националната художествена академия.

В Бургас нямаше подготовка за изпити за академията. Дойдох в София. Бях при един художник, който много ми допадаше – Борис Андреев – Реджо. Рисувах в неговото ателие и тогава казах: „Баща ми има пари, аз искам да ти помагам без пари“, и така две години изкарах в ателието му нелегално, защото беше невъзможно местожителството в онези години. Правихме керамични пана за Девин, на гара Елин Пелин, за училище в Люлин, в Смолян и т.н. За мен това си беше някаква школа и сега си мисля, че както и в ателието на Крум Дамянов, човек в действителност трябва да чиракува, за да разбере боравенето с различни материали, да започне от А и Б, защото докато не ти мине през ръцете и не го видиш от някой с по-добър опит от теб, няма как да се научиш, да разбереш, не става с гледане. А и диалозите, средата, проблемите, всичко това е школовка, която според мен е много важна. Особено за скулптурата, където много неща са свързани със занаята, с изказа, защото той е много по-тромав, не е като в музиката или в живописта, има много етапи, през които трябва да се премине, много дисциплина. Докато материализираш една идея минава много време и нещата в това отношение са дълъг процес. Поне в класическата скулптура, която третира камък, дърво, бронз, керамика. За всяко нещо си има стриктна последователност, при която няма как да прескачаш етапи.

- Имаш ли предпочитан материал? Забелязва се, че експериментираш с материала, нямаш ограничения. В настоящата ти изложба в галерия „Нюанс“ представяш скулптури от стъкло и метал. Кога започна да работиш със стъкло?

- Завърших академията през 1992 г. Тогава участвах и в Есенния салон в Париж, надъхан, със самочувствие. Вече беше пазарна икономика, но нямаше ОХИ-та, поле за изява, камо ли откупки и живеене като художник на свободна практика. Отдавна имах интерес към галванизацията. Това за мен е техника, която има минуси, разбира се, като всяка друга, но има и много плюсове и един от най-големите, който много ме привличаше, е, че всичко е в ателието ти, всичко зависи от теб, от твоя режим на живеене и тва, че следиш процеса и можеш да се намесваш постоянно в него, да коригираш, ако трябва, да правиш наново. Тогава започнах да съчетавам стъкло и метал. А и по онова време още работеха заводите за стъкло, прескачах до Сливен, правех вази, връщах се тук, покривах ги с метал, мед, злато, сребро, съчетавах с камъни, седефи. В началото си мислех, че една седмица ще работя приложни неща и една седмица скулптура, което най-много искам, но не успях да го излъжа този живот! Това продължи много дълго. Слава Богу, тази работа ми осигуряваше комфорта да живея нормално и ми даваше някаква свобода да бъда независим. Оттогава малко по малко това стъкло ми влезе в кръвта. Стъклото за мен е разкошен материал, защото той позволява колкото детайл, толкова и общи планове, колкото някаква крехкост в обработката, толкова и някаква плътност в полировката. Прекрасен материал, който е и с цвят, а със своята плътност дава много възможности. Аз се опитвам да го работя ту като камък – слепвам стъкла, изчуквам ги буквално с отбивача, с шила, където трябва шлайфам, където трябва оставям фактура или го лея като бронз. Просто стъклото е материал, който предполага богат език, фактура, подобна на базалт, на оникс. Другото любопитство е, че в България няма традиции в това отношение и така се чувстваш като пред празно платно и започваш да работиш сам, а тогава свободата ти е съвсем друга. Хубавото е, или поне така си мисля, че нямам образование „Силикатни форми“ и влизам в работата със стъклото като скулптор. Нямам тези предубеждения за материала, защото много колеги, които работят стъкло, разчитат на оптиката на стъклото, докато аз по-скоро го гледам като материал, съпоставим с камъка, бронза, керамиката и търся в него други ефекти, друг език, който колегите ми в този бранш не знаят или пренебрегват, или не искат да влизат в него. Така че пак си оставам в едно поле, което е сравнително свободно и не ме ограничава в търсенията.

Стъклото за мен остава предпочитания материал. А и в България няма много разнообразие на камъни. Обикалял съм много кариерите. Почти не останаха такива, в които да се добива качествен материал за скулптура. Говоря не за русенския варовик или санданския мрамор, а за едни камъни със ситен кристал, които дават възможност за хубава полировка и да не се раздробява обемът от едри кристали. Стъклото е много капризно. Особено когато се прави плътна скулптура, то си иска режим на темпериране, поддържане на температури в продължение на денонощия. Ако пропука нещо, хвърляш го. Не е като бронза да го изтървеш, да го вдигнеш и да го добавиш. Не е като дървото да забиеш клин и да го шлайфаш след това. Стъклото наистина те държи в напрежение до последно, че и след това. Може да се спука дори след години, тъй като е много лош топлообменник, задържа напрежения в себе си, но пък и това му е красивото, че те държи на нокти до последно.

- В изложбата впечатляващи са торсовете с тези малки фини стъклени тръбички с галванизирана повърхност. Не съм виждала друг скулптор, който да работи със стъкло в тази насока. Сподели нещо повече за техниката и технологията, за процеса на работа.

- Всъщност аз тръгвам към материала без предубеждение.

Да, малки фини тръбички, галванизирани отгоре, за да ги заздрави. В един такъв торс има около 3 хиляди тръбички. Думата е търпение. Бях ги намерил тези стъклени пръчици и се чудех какво да ги правя. Но в един момент реших да направя пластика от тях, защото те не предполагат детайл, има една обща форма, която трябва да овладееш, и едни малко по-големи дълбочини, за да може да се чете формата. Защото стъклото поема част от светлината и когато е едно към едно, нещата изглеждат плоски, трябва като в готиката една идея да подсилиш, да изразиш формата, да се чете. Въобще стъклото изисква едно третиране в дълбочина, за да се обособят обемите. Не е като при бронза, да разчиташ на патината, да полираш повърхността. При лятото стъкло можеш да се заиграваш като при бронза, защото там можеш да оставиш фактурата в дълбочините и да полираш повърхностите и така да получиш позитив-негатив, това усещане да се засили, докато при стъклото при общите форми трябва да си една идея по-дълбоко, да изразиш по-добре формата. И това са пак експерименти, учиш се от грешките, това са процеси. За мен все още си остава далечен този език на стъклото, защото той е много богат материал и предполага много възможности. Може и малко да се увличам да го търся, защото е важно и какво правиш като идея, като форма, не как точно боравиш с определен материал, а какво ще кажеш с него. Интересно е, а и обичам да експериментирам с материалите, да вървиш малко по ръба на възможностите и все пак да влезеш в едно поле, където няма никой. Това е любопитното. Там, където има някакъв вакуум,  ти да добавиш нещо и от себе си като автор, като професионалист. При стъклото тиражът зависи единствено и само от мен, няма на кого да се уповавам. Не е като при бронза, да дадеш калъпа например в леярната и да кажеш искам 5 или 10. Тук всичко минава през ръцете ти, работата със стъкло е два пъти по-трудна от камъка, тъй като се изискват диамантни инструменти, водна среда, шкурки… всичко е по-различно, целият набор от инструменти е много по-сложен, отколкото при камъка. Иска си своята граматика на обработка, например бронзът можеш да го полираш с пила, при стъклото не можеш.

- Вази, чаши, свещници от стъкло, злато, сребро, седеф, екзотични камъни и всичките те са изящни, прекрасни, приказни…

 - Във вазата с решетката търсех графични елементи, а не само металът да се плъзга по формата, а да влезе такъв графичен елемент, който да бъде като разнообразие, като контрапункт на една форма. Игра е донякъде… и за хубаво или за лошо е и до известен професионализъм, защото когато видиш нещо, знаеш къде и до колко да се намесиш и с какво точно. Тези неща ми дават някаква свобода. Те са по-функционални и пазарът при тях е много по-широк. Те са задължителната програма, с която си осигурявам битието, волната е скулптурата. При чашите с ризницата – отнася се до владеене на материала. Търся разнообразие, естетика, да подчертават някаква функция, защото една такава чаша с ризница, ако я хванеш, стои много по-стабилно в ръката и съответно питието в нея се стопля по-бавно. Много от нещата са свързани и със самата функционалност например едно позлатено столче на чашата – тъй като златото не оксидира, задържа чашата постоянно в едно перфектно състояние. Много от тези неща в приложните неща са функция на ползването им и аз гледам да са грамотни, здрави, балансирани, има си едни физически закони, които трябва да се спазват. Функцията предопределя третирането и в това да вкараш доза естетика е една провокация. Бих искал хората да си ги ползват, защото те са утилитарни, а не да си ги сложат на някоя етажерка и да ги гледат, но в повечето случаи става така.

- Творбата „Гаргойлът“ е от лепено стъкло и впечатлява с майсторството на интерпретация и трактовка на формата…

- Да, тя е с лепени стъкла и след това е работено, все едно обработваш камък. „Гаргойлът“ е от една серия, която осъществих донякъде. Една много амбициозна задача, която си поставих за серия готика. Исках да вляза в тази стилистика на 12.-13. век на застинали тела, където няма движение, всичко е фронтално, оскъдно като пластика, като движение, тъй като имам чувството, че и днес живеем във време, в което не Бог е религията, а парите и консуматорството и някак си това кара хората да седят като хипнотизирани. Нагърбих се със сложна задача, не като нравоучител, а по-скоро като вътрешни усещания, които бих искал да изразя в някоя пластика. Стигнах само до гаргойла, но се надявам, че скоро ще продължа със серията, защото малко или много всеки един художник отразява времето, в което живее и което го вълнува, касае го съзнателно или несъзнателно. От тази гледна точка исках да експериментирам в тази зона, в тази средновековна естетика. 

- А „Разпятието“, каква е неговата история? Скулптурата е много въздействаща с тези вдигнати високо нозе…

- В основата е убеждението ми, че колкото и искаме да надскочим себе, оставаме в нозете на нещо, което е извън нас, на божественото. Човек е плод на природата, на едни неща, които не може да пренебрегне или да надскочи. Според мен вярата е тази, която може да спаси човечеството, но сме лишени от нея, а трябва да имаме респекта, да носим вярата в себе си. Така трябва да възпитаваме децата си, не толкова в религиозен смисъл, по-скоро в любов, хуманност, съпричастност, в тази изконна християнска нравственост.

Разговорът проведе Наташа Ноева