Цвета Христофору: Музиката е театър, целият живот е театър

„Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел. Либрето Н. Тейт. Съвместна продукция на Държавна опера Варна с Оперна организация Кипър. Диригент Стефан Бояджиев. Режисьор Цвета Христофору. Хореография Мария Захариу Карапита. Сценография Андреа Параскева. Костюми Катя Лозанова. В ролите: ДИДОНА - Даниела Димова; ЕНЕЙ - Мариос Андреу, Свилен Николов; БЕЛИНДА - Тасула Ворка, Мария Павлова; МАГЬОСНИЦА – Цвета Христофору; ПЪРВА ВЕЩИЦА - Стилияна Стоянова; ВТОРА ВЕЩИЦА - Вяра Железова; ВТОРА ЖЕНА - Благовеста Статева; МАТРОС – Христо Ганевски, ДУХ - Лиляна Кондова. Пиано Жанета Бенун. Оркестър на Държавна опера Варна. Премиера 8, 16 юли, 21.00 ч., Театър Римски терми – Варна 2019

- Поздравления за постановката на „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел, чиято премиера предстои на 8 и 16 юли в тазгодишното издание на Театър Римски терми – Варна 2019. Как премина премиерата в Кипър, която предшестваше варненската?

- Премиерата в Кипър мина при небивал успех. Имаме покана за 18 октомври тази година в Никозия, а през май 2020 г. ще представим „Дидона и Еней“ в Ларнака, Лимасол и Пафос.

- Навсякъде по света летните спектакли на открито привличат публиката и в това като че ли предварително е заложен успехът на представлението.

- Несъмнено в спектаклите на открито има неописуема магия, чар и мистичност, това всеки без колебание ще признае - от организаторите и участниците до самата публика. Може би тези усещания се крият далече във времената при възникването на античния театър. Старогръцката култура, наричана още „култура на празника“, е известна със своите мистериални празници от неелински произход. Привнесени в Гърция от културата на древните балкански народи, тези празници целят преобразяване на действителността, откъсване от делника и доближаване до отвъдния, нематериалния свят. Те изразяват и една носталгия по времето, когато некомерсиализиран театърът е изпълнявал основните си функции - да възпитава и лекува чрез κάθαρσης (от гр. катарзис, пречистване), в случая чрез съпреживяване, т.е. чрез състрадание и страх душата да се пречисти и да стигне до духовно изцеление. Раждането на античния театър изконно е свързано с траките и орфизма.

- Може ли да се прецени в каква степен тези атавистични възприятия са останали в съзнанието на съвременния човек?

- Ние живеем в затвора на нашите възприятия - човек чува вибрации в диапазон от около 16-20 000 Hz и вижда в честота от 400-790 Hz. Всичко извън тези честоти е тъма, която се опитваме да опознаем със спектрограф и то пак в рамките на научно-техническото ни развитие. Попаднали под звездите в съприкосновение с Божествения космос, ние може би интуитивно усещаме тайнството, съхранено в космогонията на нашите праотци – траките. Така ставаме участници в ритуал, чрез който всеки звук създава материя и нова вселена, ритуал, в който дори и непосветените усещат сливането с природните сили на сътворението и съзнават, че могат да разрушат затвора на собствените си възприятия.

- Защо избра да режисираш именно „Дидона и Еней“ от Пърсел? С какво свързваш това свое творческо решение?

- Когато един творец взема решения, той винаги има отправни точки, критерии. За мен Античният театър с двата си основни принципа: да възпитава и чрез процеса катарзис да изгражда ментално здраво общество, е еталон при вземането на творчески решения.

Изборът ми да поставя барокова опера до голяма степен е свързан именно със стремежа на бароковите оперни композитори за възраждане на изгубените антични традиции. Оперите на Пери „Дафне“ и „Евридика“, които се опитват да възродят класическата древногръцка драма, както и ораторията на Кавалиери “Представление за душата и тялото“ очертават мелодраматичната реформа от 1600 г., която бележи рязък поврат и проправя пътя на нов стил, утвърждаващ във всичко максимата "Музиката е театър, целият свят е театър".

Този стил се вписва в бароковата естетика (1600-1750), вселена на промени, на движение и представления. Изкуство на илюзията, барокът разкрива света, не в неговата обективна действителност, а като нещо видяно. В този смисъл, цялото бароково творчество носи в себе си представлението и театъра. В своята „Поетика” Аристотел казва, че всеки вид поезия (епическа, трагическа, комедийна, дитирамбическа и др.) е вид подражание (от гр. mimesis), като различните видове подражание се различават по това, на какво подражават, по средствата, с които подражават и по начина, по който подражават. Самата трагедия Аристотел описва като „подражание на действие, сериозно и завършено“. Трагедията, казва той, е подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх тя извършва очистване от подобни чувства.

- Как тези естетически принципи се транспонират в музиката на барока?

- Бароковото изкуство изисква от музиката ново измерение - изобразяване и изразяване. И тъй като в природата на барока е заложено да представя света като театър, музиката ще трябва също да показва нещата не в тяхната природа, а такива, каквито те изглеждат. Внушението на привидното чрез музиката минава през изключително тънки умения, родени от търсенето на мощна експресивност на звуковия език. Исторически бароковата естетика намира своя пълен разцвет в големите драматически форми опера, оратория, мотет и кантата. Може да се каже, че операта е истинският бароков жанр: „Тя е посветена на големи теми (любов, живот, смърт) и на сцената се появяват герои в обстановка на силна екзалтация. Желанието за изразност задейства всички музикални средства - дисонанси, хроматика, смели модулации, подчертаващи страстта и болката” (Д. Патиер, „Музиката на барока“).

Именно силното желание за изразност ражда новите музикални барокови средства - basso continuo (инструментална партия в баса, съпровождаща задължително и непрекъснато горните партии) и речитатива – „точната среда между декламацията на трагедията и музикалния рисунък” (Л. дьо ла Вивил). Basso continuo и речитативът са двете завоевания на XVII век, които са истинска революция, една от най-значимите в цялата история на музикалния език.

- И в операта „Дидона и Еней“ от Пърсел тези характеристики се разпознават...

След толкова прочетени митове между всичките общи неща неизменно присъства Горе - светът на боговете и Долу - подземният свят, светът на страданията, на сенките, светът на демоните и мъртвите. И земята - или както се нарича в българския епос, белият свят. На нас се пада най-тежката задача. Ние сме пазителите на равновесието и хармонията между другите два свята. Равновесието между Горе и Долу! Един човек може да бъде за някого лош, за другиго - много добър, зависи в какъв момент от живота му са го срещнали. Затова, въпреки че по либрето и по Вергилиевата „Енеида“ Дидона се самоубива, заедно с нея ще умре и злото (Магьосницата). Архимагьосницата ще бъде огледален образ на Дидона, сянка приела σάρκα (от гр. плът) - живот роден от страховете, неувереността и негативните мисли на Дидона. Водещи постоянна борба, двете сили, смирени и равностойни в смъртта, се сливат и спират старото си съществуване. Със смъртта идва освобождението от дуалистичното възприятие на създаваната от човека реалност и героите, надхвърлили понятията за добро и зло, съблекли старите си обвивки, ще са готови за живот, окъпан в цветовете на дъгата. Ритуал на равновесието и трансформацията в нова форма на живот.