"Монтажът на моя филм" - метафора за състоянието на обществото

Режисьорката Деси Шпатова е поканена от Театрално-музикален продуцентски център Варна да постави на сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ „Монтажът на моя филм“ по романа "Наръчник на оптимиста" от Матю Куик. Премиерата предстои на 23, 24 април, 19.00, Сцена Филиал, част от програмата на IX Великденски театрални седмици – Варна 2019. Театрална адаптация по романа „Наръчник на оптимиста“ от Матю Куик. Превод Стела Джелепова. Постановка Деси Шпатова. Сценография и костюми Христина Дякова. Музика Петър Дундаков. Асистент режисьор Ели Пенчева. Действащи лица и изпълнители: Пат - Станислав Кондов, Тифани - Цветина Петрова, Майката - Веселина Михалкова, Бащата - Стоян Радев, Вероника - Полина Недкова, Докторът - Симеон Лютаков, Джейк – Ненчо Костов.

С Деси Шпатова разговаря Виолета Тончева:

- Вие сте един от интересните, смели и радикални режисьори в България, за което свидетелстват наградите, а и поканата да поставите една от театралните премиери на Европейската столица на културата – Пловдив 2019. Предполагам, че веднага след премиерата във Варна на „Монтажът на моя филм“, ще се съсредоточите върху „Медея“...

- През 2017 г. сдружение „Легал арт център“, което е създадено от мен и от Снежина Петрова, печели финансиране по направление FUSE/СЛИВАНЕ с концепция за театрален проект „Медея“, който се развива и в социалната сфера чрез провеждането на поредица от обучения и включване на деца от различни етнически общности в театралния спектакъл „Медея“. Проектът изследва възможностите на съвременния театрален продукт да осъществява интеграционна и образователна роля. Очаквам с особено нетърпение репетиционния период. Премиерата предстои на 28 юни 2019 г. от 21.00 ч. на сцената на Античния театър в Пловдив.

- Заглавието винаги е код за естеството на спектакъла. Защо избрахте заглавието „Монтажът на моя филм“? Може би за да насочите вниманието не толкова върху романа „Наръчник на оптимиста“ от Матю Куик, колкото върху филма по същия роман?

- „Наръчник на оптимиста” е първият роман на Матю Куин, издаден през 2008 г. Матю Куик е роден през 1973 г. Работи като гимназиален учител в Хадонфилд, Ню Джърси в периода 1998-2004 г. Напуска работата си през 2004 г., за да напише първия си роман „Наръчник на оптимиста”. Романът става международен бестселър и е номиниран за различни награди. През 2012 г. е екранизиран в много успешния филм „Наръчник на оптимиста” (Silver Linings Playbook) с участието на Брадли Купър, Дженифър Лорънс (получила Оскар за най-добра женска роля) и Робърт Де Ниро.

„Наръчник на оптимиста“ е история на Пат, разказана в първо лице. След като пребива почти до смърт любовника на съпругата си, Пат прекарва 4 години в психиатрична клиника. Романът разказва завръщането му към живота след този период на лечение на биполярно разстройство. Принуден да заживее отново с родителите си, след като е изгубил съпругата си Ники, работата, къщата и спомените си, той е решен да изгради наново своя живот – „филм, режисиран от Бог“.

В това своеобразно „завръщане у дома“, фиксирано в идеята да върне жена си, Пат намира обратния път и към себе си – път, в който го води новият му психотерапевт, фитнес манията и загадъчна млада жена – Тифани, обсебена от идеята да спечели конкурс по „Танци против депресията“. Проблемът й е липсата на подходящ партньор. В лицето на Пат тя го открива. Тифани предлага да помогне на Пат да осъществи мечтата си – да се събере отново с жена си, но той трябва да се научи да танцува и да стане неин партньор за конкурса. Докато осъществяват тази сделка, помежду им неочаквано се създава силна връзка и зад облаците, надвиснали над живота им, се появява светлина.

Драматургичната адаптация на романа, озаглавена „Монтажът на моя филм“, подзаглавие в самия роман, следва сюжетния ход на романа като поставя във фокус проблема на героя на нашето време – съвременният социопат, страдащ от невъзможността да приеме реалността и да се адаптира към нея, като я замества със своите фикции. В известен смисъл всички герои са версии на този социопат – родители на Пат, самият той, Тифани и техния приятелски кръг. Всеки има изграден свой микросвят, чрез който може да влезе в контакт със средата - футболната страст, фитнес манията, обсесията от танците и психотерапията. Дейности, които заместват общуването, живот, който се случва в паралелни активности – това е парадигмата на днешния човек, чийто връзки с реалността изтъняват. Все пак любовта се оказва възможния изход от клаустрофобичността на нашето его.

- Ако постановката Ви „Психоза 4.48“ изследва неприспособимостта на човека към света, „Монтажът на моя филм“ по „Наръчник на оптимиста“ се занимава тъкмо с обратното - със стремежа на излезлия от психоболница Пат да се адаптира към окръжаващата го среда. С какво Ви изненада тази противоположна гледна точка?

- С еднаквостта на силата на страданието.

- Обичате да казвате, че разглеждате драматургията като партитура, през която театърът трябва да предаде множествеността на текста. В романа историята на Пат изглежда едновременно тъжна и смешна, как умножавате тези внушения в постановката?

- Помня един разговор с Митко Гочев, който казваше - всъщност не знам дали не е цитирал Мюлер, той обожаваше Мюлер, че човекът не е друго, освен своето тяло. Него трябва да слушаме и да му се подчиняваме. Дарбата в изкуството е да реагираш на собственото си тяло и да предаваш своя телесен ритъм в съответния медиен код. Изкуството идва от тялото, а не от отделената от тялото глава. Едва когато един актьор усети текста в краката си и той тръгне оттам нагоре, става театър. Театърът е диалог между тела, а не между глави. Главното е неконтролируемото, разчупването на контрола, непригодността на контрола. Представлението търси собствения си език.

- Какво ново и различно да очакваме в „Монтажът на моя филм“?

- Не мисля за представлението си като за ново и различно, а като за метафора за състоянието на обществото ни.

- За нашия актьор Станислав Кондов Пат е много важна роля, първата му главна роля. Лесно ли направихте разпределението, как въобще работите с варненските актьори, с които се срещате за пръв път.

- Много лесно направих разпределението си. Станислав е прекрасен млад актьор и всичко най-добро тепърва му предстои. Приятно ми е да споделя удоволствието, което ми доставя общуването с актьорите Стоян, Веси, Цвети, Поли, Ненчо, Симеон. Да измисляме неща, да ги променяме, те да се опитват да ги постигат. На репетициите са като деца, които играят. Същественото в детската игра е безотговорността. Но тази безотговорност на детската игра крие в себе си при определени условия и една тъмна връзка със злото. (Сещам се за един пример на Айзенщайн – в един вътрешен двор седи изнемощял старец на пейка и около него група деца между шест и осем годишни му обясняват как от него скоро ще направят лепило, защото е толкова стар. Айзенщай вижда в това влияние от филмите на Чаплин.) Та на това зло гледам с възторг в момента и осъзнавам, че се чувствам напълно наивна, но пък в съзвучие със себе си, без съображения или интелектуални защитни бариери.

- Още нещо за финал...

- Обичам Варна!