Интервю
Интервю с Калин Илиев
Писателят Калин Илиев: “Романа си “Последният пощальон” посвещавам на моя роден град Габрово”
◊ СЪБИТИЕТО
Наскоро престижното пловдивска издателство “Жанет 45” пусна на книжния пазар романа на габровеца Калин Илиев "Последният пощальон".
Официалната му премиера се състоя в рамките на Панаира на книгата. Представиха го литературният критик Йордан Ефтимов и актьорът Веселин Мезеклиев.
◊ ЗА АВТОРА
Калин Илиев е роден на 8 ноември 1956 година. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Съучредител и председател на Национална фондация за българска литература, председател на УС на сдружение “Високотехнологичен бизнес инкубатор” – Габрово, член на УС на Национален фонд “Култура”.
Автор е на повече от 10 пиеси за куклен и драматичен театър. Пиесите са представяни в България, Македония, Германия, Словакия, Словения, Румъния, Австрия. Предстоят постановки в Украйна, Чехия и Австрия.
◊ ИНТЕРВЮ С КАЛИН ИЛИЕВ
Какви са сюжетът и посланието на романа ти?
Първият ми външен рецензент – Виктор Самуилов определя романа като типичен плутовски роман с характерните за тези романи “премеждия по пътя”. А аз лично за себе си, опитвайки се да естетизирам това, което съм постигнал по силата на интуицията си, казах, че се опитвам да възкреся по един модерен начин прекъснатата нишка на диаболичната литература – най-вече на автори от типа на Светослав Минков. Смятам, че това е една модерна и несправедливо прекъсната нишка в българската литература. Тя тръгва от богомилите и адамитите, прекъсва през турското робство, по-късно навлиза в по-опростените форми на баладата и епоса, след което имаме една много активна литература, която се докосва до богатството на диаболизма, до езотеричността и индиректното, приказното внушение. Ако погледнем модерната световна литература, тя се крепи на приказното, метафоричното - вземете един Пауло Куелю, например. Това са, според мен, вечните текстове. Ако се “приземи” романът, ако отиде в една публицистика, той бързо отмира.
Та, сюжетът ми е приказен, става дума за един “екшън”, който започва от поетичната парадигма. С две думи: сюжетът е за пощальон, който трябва да занесе телеграма, във време, когато вече телеграми не съществуват, но нейният смисъл е дълбоко поетичен. Носейки тази телеграма, той отива до една зелена къща, но не знае на кого да я занесе, защото е пропуснато името на получателя, има само адрес. Търсейки адресата по трите етажа с девет апартамента, той прави социален разрез на обществото. В крайна сметка, пощальонът не занася телеграмата, но преминава през различни катаклизми и стига в края до дълбоко вътрешно просветление. Затова и основното послание на романа е, че винаги има надежда и че не е необходимо да си я представяме само на земята и в този си живот.
Спомена “зелена къща” – явно става дума за къщата на "Отворено общество" в Габрово. Кои са другите препратки към реалния живот в твоя - иначе приказен роман?
В тази “зелена къща” в моя роман е капсулиран минерален извор – това съм го взел от Чифлика, където писах романа в базата на фирма “Димас”. В същото време има и други неща от Габрово: описал съм хълма, на който живея, една специална бреза, която растеше на покрива на сградата срещу прозореца на моя офис, описал съм обстановката в Габрово, разбира се, в един приказен контекст. И най-вече, описал съм душевността на балканджиите. Дано не звучи нескромно, ако кажа, че Габрово не е получавало до сега такова описание, такъв подарък. Защото много неща са писани за Габрово, но те тръгват, да речем от детското стихотворение и стигат до “тежката артилерия” на социалогическите изследвания на д-р Цончев, партизански романи е имало... Но специално такъв метафоричен, приказен роман не е писан и аз съм щастлив, че вътрешно съм имал предизвикателството да го посветя на този град, който заслужава.
Габрово си остава голямата ти любов и в същото време ти си космополит в творчеството си. Разкажи за международните си проекти!
Първият беше преди няколко години с пиесата ми “Приказка за края”, който реализирахме в Румъния, Македония и България – в пловдивския театър режисьор беше Любиша Георгиевски. Пиесата “Ъф границата”, която под заглавие “Една конска сила” Любиша Георгиевски постави в театър “София”, ще бъде реализирана след три месеца в Македония, пак от Георгиевски. Интересното е, че двете основни роли ще играят македонец и албанка, а този, който ще се превъплъти в останалите второстепенни, ще ги изпълнява на сръбски, македонски, албански и български. Очаква се нещо твърде любопитно в най-широк смисъл на думата.
Така ще докажете, че Балканите не са буре с барут, а вече нещо друго...
Опитваме се. Любиша е политик от класа. Факт е, че ще поставя в Албанския национален театър и вътре ще кани македонски актьори.
Разбирам, че творчеството ти “прескача” Балканите и се насочва към Австрия...
За първи път българска драматургия ще бъде представена на най-високо ниво чрез австрийската организация “Културконтакт”, която подготвя сборник с пиеси, в който сме включени шестима български драматурзи. Кастингът е бил сред 20 пиеси. След издаването на сборника в един голям тираж, пиесите ще бъдат разпратени в немскоезичните театри не само в Австрия. Дай Боже, пиесите да имат добър живот в тях!
Да не пропуснем и заявките за романа ти...
Да, има интерес за преводи в три страни – Украйна, Чехия и Гърция.
Преди години, когато сме си говорили с теб, беше ми казал, че най-голямата ти мечта е да напишеш романа “Последният пощальон”. Накъде след нея?
Ще продължа втората част, защото след като пощальонът не можа да занесе телеграмата, той ще отиде напред – любопитно ми е накъде – аз не мога да спра, докато не задоволя любопитството си. Междувременно, синът му ще порасте. Така че знам как ще изглежда третата част на моята трилогия: тя ще се казва “Синът на пощальона”, но каква ще е втората, не знам. Засега имам нужда от почивка.
Успех на книгата!
Официалната му премиера се състоя в рамките на Панаира на книгата. Представиха го литературният критик Йордан Ефтимов и актьорът Веселин Мезеклиев.
◊ ЗА АВТОРА
Калин Илиев е роден на 8 ноември 1956 година. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Съучредител и председател на Национална фондация за българска литература, председател на УС на сдружение “Високотехнологичен бизнес инкубатор” – Габрово, член на УС на Национален фонд “Култура”.
Автор е на повече от 10 пиеси за куклен и драматичен театър. Пиесите са представяни в България, Македония, Германия, Словакия, Словения, Румъния, Австрия. Предстоят постановки в Украйна, Чехия и Австрия.
◊ ИНТЕРВЮ С КАЛИН ИЛИЕВ
Какви са сюжетът и посланието на романа ти?
Първият ми външен рецензент – Виктор Самуилов определя романа като типичен плутовски роман с характерните за тези романи “премеждия по пътя”. А аз лично за себе си, опитвайки се да естетизирам това, което съм постигнал по силата на интуицията си, казах, че се опитвам да възкреся по един модерен начин прекъснатата нишка на диаболичната литература – най-вече на автори от типа на Светослав Минков. Смятам, че това е една модерна и несправедливо прекъсната нишка в българската литература. Тя тръгва от богомилите и адамитите, прекъсва през турското робство, по-късно навлиза в по-опростените форми на баладата и епоса, след което имаме една много активна литература, която се докосва до богатството на диаболизма, до езотеричността и индиректното, приказното внушение. Ако погледнем модерната световна литература, тя се крепи на приказното, метафоричното - вземете един Пауло Куелю, например. Това са, според мен, вечните текстове. Ако се “приземи” романът, ако отиде в една публицистика, той бързо отмира.
Та, сюжетът ми е приказен, става дума за един “екшън”, който започва от поетичната парадигма. С две думи: сюжетът е за пощальон, който трябва да занесе телеграма, във време, когато вече телеграми не съществуват, но нейният смисъл е дълбоко поетичен. Носейки тази телеграма, той отива до една зелена къща, но не знае на кого да я занесе, защото е пропуснато името на получателя, има само адрес. Търсейки адресата по трите етажа с девет апартамента, той прави социален разрез на обществото. В крайна сметка, пощальонът не занася телеграмата, но преминава през различни катаклизми и стига в края до дълбоко вътрешно просветление. Затова и основното послание на романа е, че винаги има надежда и че не е необходимо да си я представяме само на земята и в този си живот.
Спомена “зелена къща” – явно става дума за къщата на "Отворено общество" в Габрово. Кои са другите препратки към реалния живот в твоя - иначе приказен роман?
В тази “зелена къща” в моя роман е капсулиран минерален извор – това съм го взел от Чифлика, където писах романа в базата на фирма “Димас”. В същото време има и други неща от Габрово: описал съм хълма, на който живея, една специална бреза, която растеше на покрива на сградата срещу прозореца на моя офис, описал съм обстановката в Габрово, разбира се, в един приказен контекст. И най-вече, описал съм душевността на балканджиите. Дано не звучи нескромно, ако кажа, че Габрово не е получавало до сега такова описание, такъв подарък. Защото много неща са писани за Габрово, но те тръгват, да речем от детското стихотворение и стигат до “тежката артилерия” на социалогическите изследвания на д-р Цончев, партизански романи е имало... Но специално такъв метафоричен, приказен роман не е писан и аз съм щастлив, че вътрешно съм имал предизвикателството да го посветя на този град, който заслужава.
Габрово си остава голямата ти любов и в същото време ти си космополит в творчеството си. Разкажи за международните си проекти!
Първият беше преди няколко години с пиесата ми “Приказка за края”, който реализирахме в Румъния, Македония и България – в пловдивския театър режисьор беше Любиша Георгиевски. Пиесата “Ъф границата”, която под заглавие “Една конска сила” Любиша Георгиевски постави в театър “София”, ще бъде реализирана след три месеца в Македония, пак от Георгиевски. Интересното е, че двете основни роли ще играят македонец и албанка, а този, който ще се превъплъти в останалите второстепенни, ще ги изпълнява на сръбски, македонски, албански и български. Очаква се нещо твърде любопитно в най-широк смисъл на думата.
Така ще докажете, че Балканите не са буре с барут, а вече нещо друго...
Опитваме се. Любиша е политик от класа. Факт е, че ще поставя в Албанския национален театър и вътре ще кани македонски актьори.
Разбирам, че творчеството ти “прескача” Балканите и се насочва към Австрия...
За първи път българска драматургия ще бъде представена на най-високо ниво чрез австрийската организация “Културконтакт”, която подготвя сборник с пиеси, в който сме включени шестима български драматурзи. Кастингът е бил сред 20 пиеси. След издаването на сборника в един голям тираж, пиесите ще бъдат разпратени в немскоезичните театри не само в Австрия. Дай Боже, пиесите да имат добър живот в тях!
Да не пропуснем и заявките за романа ти...
Да, има интерес за преводи в три страни – Украйна, Чехия и Гърция.
Преди години, когато сме си говорили с теб, беше ми казал, че най-голямата ти мечта е да напишеш романа “Последният пощальон”. Накъде след нея?
Ще продължа втората част, защото след като пощальонът не можа да занесе телеграмата, той ще отиде напред – любопитно ми е накъде – аз не мога да спра, докато не задоволя любопитството си. Междувременно, синът му ще порасте. Така че знам как ще изглежда третата част на моята трилогия: тя ще се казва “Синът на пощальона”, но каква ще е втората, не знам. Засега имам нужда от почивка.
Успех на книгата!
Автор:
Евелина Пенкова
Публикация:
01.11.2006 г. 07:47
Етикети:
Посетено:
1305
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/2932-intervyu-s-kalin-iliev