Интервю
България ще бъде за Европа това, което е Тибет за света
Българските творци ще имат голям принос в това предопределение, защото са хора на духа
◊ КАКВО ЗНАЕМ ЗА КИРИЛ МИЛЧЕВ
Един от най-интересните автори, участници в Четвъртата балканска среща на писателите в Кърджали под надслов “Езикът – духът на бъдещето”, беше писателят и теософът Кирил Милчев.
Кирил Милчев е роден на 29 октомври 1963 г. Автор е на над 20 книги, сред които романи, разкази, новели, философски изследвания и есета. Някои от тях са: “Човекът в края на ХХ век” (1995), “Поетика на евангелията” (1997), “За сюжетния размисъл” (1999), ”Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма” (2001), “Притчата на исихастите” (2003), “Битие и букви” (2004), новелите “Н2О”, романът-трилогия “Балкански сказания” – “Вълшебният град на дамаскинарите”, “Третият завет / притча на исихастите” и “Македонката”.
Тази година излезе от печат и неговата нова теологическа книга “Градинарят на душевни сигнатури”.
Навсякъде в книгите му прозира отношението му към езика, към словото, като към Божия искра, която се саморазкрива, саморазказва. Която върви пред историята и не е просто терминологично богатство, а насъщен сюжет, самоначало, чист и ясен категориален синтез, езиково-богословска културна карта. Езикът, според него, преминава през Патриарх-Евтимиевото “плетение словес”, през своето преобръщане, през своите метаморфози, в които търси сам себе си, своята езотерика и философия. Нашият език, казва Кирил Милчев, също преминава през своя аутизъм, през своето притихване, притулване, за да стигне днес до своето пред-паисиево време. До своята вкоренена в съзнанието ни езикова българщина, до своя синтез, в който словото става плът.
Наскоро Кирил Милчев получи наградата на Полиграфическия институт да посети и представи творчеството си на ежегодния Панаир на книгата във Франкфурт.
Един от най-интересните автори, участници в Четвъртата балканска среща на писателите в Кърджали под надслов “Езикът – духът на бъдещето”, беше писателят и теософът Кирил Милчев.
Кирил Милчев е роден на 29 октомври 1963 г. Автор е на над 20 книги, сред които романи, разкази, новели, философски изследвания и есета. Някои от тях са: “Човекът в края на ХХ век” (1995), “Поетика на евангелията” (1997), “За сюжетния размисъл” (1999), ”Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма” (2001), “Притчата на исихастите” (2003), “Битие и букви” (2004), новелите “Н2О”, романът-трилогия “Балкански сказания” – “Вълшебният град на дамаскинарите”, “Третият завет / притча на исихастите” и “Македонката”.
Тази година излезе от печат и неговата нова теологическа книга “Градинарят на душевни сигнатури”.
Навсякъде в книгите му прозира отношението му към езика, към словото, като към Божия искра, която се саморазкрива, саморазказва. Която върви пред историята и не е просто терминологично богатство, а насъщен сюжет, самоначало, чист и ясен категориален синтез, езиково-богословска културна карта. Езикът, според него, преминава през Патриарх-Евтимиевото “плетение словес”, през своето преобръщане, през своите метаморфози, в които търси сам себе си, своята езотерика и философия. Нашият език, казва Кирил Милчев, също преминава през своя аутизъм, през своето притихване, притулване, за да стигне днес до своето пред-паисиево време. До своята вкоренена в съзнанието ни езикова българщина, до своя синтез, в който словото става плът.
Наскоро Кирил Милчев получи наградата на Полиграфическия институт да посети и представи творчеството си на ежегодния Панаир на книгата във Франкфурт.
◊ ИНТЕРВЮ С АВТОРА
С какво Панаирът ви впечатли най-вече, г-н Милчев?
С неговата мащабност, панаирът на книгата се разпростира върху 200 дк площ, и с това, че показва литературите на всички страни. Най-високият небостъргач там също е на Панаира на книгата.
Как се вписват в тези мащаби нашите творци и нашите книги?
Трудно. Но след 1 януари другата година това ще става все по-лесно. По отношение качеството и съдържанието на нашите книги не отстъпваме на западняците, но трябва да имаме държавна политика, която да представя нашите автори пред света на основните европейски езици, за да могат да стигнат по-бързо до европейските пазари. Но засега ние с малките си тиражи на книгите сме на последно място по отношение на обвързването на труда с неговото заплащане.
Затова пък винаги за сметка на материалното свиване се получава духовно разкрепостяване, разширяване.
Вярно е, че са възможни подобни и всякакви други метаморфози, но все пак си има определени световни пропорции, към които трябва да се придържаме. Вярно е също, че ние сме прекалено малка страна и още нямаме държавна политика по отношение на българските творци, но с влизането си в ЕС и това ще се промени, защото ще влезем поне в европейските стандарти, които от своя страна дават по-големи възможности. Затова авторите вече трябва да се пренастройват за тази промяна.
И все пак на каква вълна и честота?
Най-вече на тази, която ще ги реализира най-добре. А това е свързано с преводните възможности и разпространението на книгите, които трябва да придобият по-добра инфраструктура. Иначе се оказва, че книгите ни са съсредоточени най-вече в София и много рядко в провинцията. Хубавото поне е, че в България няма периферия на духа, дори напротив, духът идва извън столицата и я зарежда винаги с нещо ново.
Много трудно обаче разбираме тази сила. Дали още за дълго?
Вече имаме едно преимущество, което още не е достатъчно осъзнато. Именно това, че вкарването на всеки нов език в ЕС е събитие за самия ЕС, както, да кажем, езикът и графичната система на гръцкия алфабет е обогатил Съюза, така след 1 януари ще стане и с нашата кирилица. Защото тя е не просто външен, а същностен белег, символът на нашата култура. И ние трябва да помислим как той да намери своето достойно място в обединена Европа. За нея това ще бъде извънредно интересно, стига да го поднесем добре и разбираемо.
Само така ли ще достигне до Запада и приноса на нашата мистична история, която стои в центъра на вашите изследвания?
Освен че България влиза в ЕС с една социална и теоретична инфраструктура, тя влиза и с една определена мистична насоченост.
И именно това е интересното, защото нашата страна ще бъде в рамките на Европа това, което е Тибет в рамките на света. Тепърва ние ще бъдем свидетели на целия този подтекст, който идва от страна на България. И това е духовният подтекст на тракийския пласт на Родопите, на духовността в нейните ритуални, теологични и теургични измерения.
Този поглед, който внасят България и другите православни страни обаче, трябва да намери своя превод, своя път към другите европейци. И то така, че ценностите на една дълговечна култура, създала идентичността на страната ни, да станат ясни и изказани на един рационален език.
Вероятно и творецът ще има специално място в този процес?
Така е, защото творецът е един търсач на духа, а духът не е нещо, което е сложено някъде и човек може да отиде при него. И тъй като той е навсякъде, трябва да бъде открит и събран. Така мидата на духа ще се отвори и хората ще видят изяществото, красотата на бисера. Затова творецът е призван да прави точно това, да събира духа и да го представя в един вид, който е въздействащ и емоционално, и рационално. Вярвам, че нашите творци имат сили и могат да го направят, защото са творци в името на духа и защото не са комерсиални, с изключение на един-двама, въпреки че и в това, творецът да печели от труда си, няма нищо лошо, особено ако е намерил баланса между духовното и материалното.
С неговата мащабност, панаирът на книгата се разпростира върху 200 дк площ, и с това, че показва литературите на всички страни. Най-високият небостъргач там също е на Панаира на книгата.
Как се вписват в тези мащаби нашите творци и нашите книги?
Трудно. Но след 1 януари другата година това ще става все по-лесно. По отношение качеството и съдържанието на нашите книги не отстъпваме на западняците, но трябва да имаме държавна политика, която да представя нашите автори пред света на основните европейски езици, за да могат да стигнат по-бързо до европейските пазари. Но засега ние с малките си тиражи на книгите сме на последно място по отношение на обвързването на труда с неговото заплащане.
Затова пък винаги за сметка на материалното свиване се получава духовно разкрепостяване, разширяване.
Вярно е, че са възможни подобни и всякакви други метаморфози, но все пак си има определени световни пропорции, към които трябва да се придържаме. Вярно е също, че ние сме прекалено малка страна и още нямаме държавна политика по отношение на българските творци, но с влизането си в ЕС и това ще се промени, защото ще влезем поне в европейските стандарти, които от своя страна дават по-големи възможности. Затова авторите вече трябва да се пренастройват за тази промяна.
И все пак на каква вълна и честота?
Най-вече на тази, която ще ги реализира най-добре. А това е свързано с преводните възможности и разпространението на книгите, които трябва да придобият по-добра инфраструктура. Иначе се оказва, че книгите ни са съсредоточени най-вече в София и много рядко в провинцията. Хубавото поне е, че в България няма периферия на духа, дори напротив, духът идва извън столицата и я зарежда винаги с нещо ново.
Много трудно обаче разбираме тази сила. Дали още за дълго?
Вече имаме едно преимущество, което още не е достатъчно осъзнато. Именно това, че вкарването на всеки нов език в ЕС е събитие за самия ЕС, както, да кажем, езикът и графичната система на гръцкия алфабет е обогатил Съюза, така след 1 януари ще стане и с нашата кирилица. Защото тя е не просто външен, а същностен белег, символът на нашата култура. И ние трябва да помислим как той да намери своето достойно място в обединена Европа. За нея това ще бъде извънредно интересно, стига да го поднесем добре и разбираемо.
Само така ли ще достигне до Запада и приноса на нашата мистична история, която стои в центъра на вашите изследвания?
Освен че България влиза в ЕС с една социална и теоретична инфраструктура, тя влиза и с една определена мистична насоченост.
И именно това е интересното, защото нашата страна ще бъде в рамките на Европа това, което е Тибет в рамките на света. Тепърва ние ще бъдем свидетели на целия този подтекст, който идва от страна на България. И това е духовният подтекст на тракийския пласт на Родопите, на духовността в нейните ритуални, теологични и теургични измерения.
Този поглед, който внасят България и другите православни страни обаче, трябва да намери своя превод, своя път към другите европейци. И то така, че ценностите на една дълговечна култура, създала идентичността на страната ни, да станат ясни и изказани на един рационален език.
Вероятно и творецът ще има специално място в този процес?
Така е, защото творецът е един търсач на духа, а духът не е нещо, което е сложено някъде и човек може да отиде при него. И тъй като той е навсякъде, трябва да бъде открит и събран. Така мидата на духа ще се отвори и хората ще видят изяществото, красотата на бисера. Затова творецът е призван да прави точно това, да събира духа и да го представя в един вид, който е въздействащ и емоционално, и рационално. Вярвам, че нашите творци имат сили и могат да го направят, защото са творци в името на духа и защото не са комерсиални, с изключение на един-двама, въпреки че и в това, творецът да печели от труда си, няма нищо лошо, особено ако е намерил баланса между духовното и материалното.
Автор:
Интервюто взе: Лияна Фероли
Публикация:
23.10.2006 г. 13:09