Борис Панкин: Варна е българската столица на мюзикъла

За пръв път в България Варненската опера поставя легендарния мюзикъл "Да пееш под дъжда" ("Singin`in the Rain") с предпремиера във Великденския музикален фестивал на 4 и 5 април 2018 г. и премиера на 20 юни 2018 г. в ММФ „Варненско лято“ и Опера в Летния театър.

Режисьорът Борис Панкин за звездите в мюзикъла „Да пееш под дъжда“ Орлин Горанов и Мариан Бачев, ансамбъла от солисти, мястото на мюзикъла до операта и театъра, връзката между режисьора и екипа и защо Варна e българската столица на мюзикъла:

- Какво място заема „Да пееш под дъжда“ в сърцето на Борис Панкин, благодарение на който този мюзикъл се поставя във Варна?

- Първо място. Винаги на първо място в сърцето ми е това заглавие, което поставям в момента. За мен е чест да работя за пръв път с Варненската опера върху мюзикъла „Да пееш под дъжда“, още повече, че преди Великден излизаме за пръв път пред публика. Във Варна, където сценичните изкуства се радват на силна традиция – над 90 години за театъра и над 70 за операта.

Смятам, че заслугата за първата постановка в България на точно тази версия на „Да пееш под дъжда“ не е моя, а на продуцента - Театрално-музикален продуцентски център Варна и г-жа Даниела Димова, като негов директор. Нашият екип се чувства призван да занимава хората с красивите неща в живота и с музиката, която е най-висшето от всички изкуства. Не може да не признаем, че са достатъчни само 4 такта, за да попаднем в друго измерение. Затова в „Да пееш под дъжда“ нямам усещането за някаква пионерска работа, която вършим, а по-скоро се чувствам като част от своеобразен арт командос, чиято цел е да достави радост на публиката.

- Въодушевлението около този мюзикъл цари още от самото начало на репетиционния процес и обхваща всички – от диригента до артиста с най-малката роля. Как събрахте екипа?

- Първия ентусиаст, когото срещнах във Варненската опера, бе портиерът - един висок възрастен господин, който ме посрещна с мелодията на „Да пееш под дъжда“, при това в българския превод. Много мило, не можех да не го споделя.

При събирането на екипа не се сблъсках с никакви трудности. Тъкмо обратното. Да започнем от звездите Орлин Горанов и Мариан Бачев. С Мариан се познавам още от ВИТИЗ, когато правих „Уестсайдска история“ в Младежкия театър. Той пееше в суинговата група и му беше дадена една единствена реплика: „И аз“. Оттогава досега, вече 20 години, той играе почти винаги главни роли в моите постановки и аз градя около него репертоара, който предлагам. Мариан е от малкото телевизионни звезди, които с еднакъв успех разделят своите усилия между телевизията и сцената.

Орлин Горанов дойде да ме поздрави за моя спектакъл „Ах, този джаз“ в Народния театър и така се запознахме. Оттогава досега той участва в мои мюзикъли, работих с него и в драмата. Може би не знаете, че най-напред Орлин е искал да стане драматичен актьор. Не го приели на последния кръг във ВИТИЗ, затова пък влязъл в Консерваторията. Знам даже кой професор го е скъсал във ВИТИЗ, но няма да го издам (смее се). Орлин също е прекрасен певец и артист, има и своите кино образи.

- Много му отиваше ролята на Президента в „Мисия Лондон“.

- О, да. С Мариан и Орлин работим заедно вече седма година, като мюзикълът „Да пееш под дъжда“ е нашият общ пети проект след „Човекът от Ла Манча“ в Пловдив и Русе, "Операцията" в Сатиричния театър, „Апокалипсис сега“ и други. Държа обаче да подчертая, че Варна е българската столица на мюзикъла. За да го установиш, е достатъчно само да погледнеш афиша на Варненската опера.

- Приятна констатация. Извън Орлин и Мариан, как премина кастингът?

- За кастинга направихме прослушване с Маестро Страцимир Павлов. От явилите се 30-ина души диригентът, когото аз принципно смятам за водещият в мюзикъла, избра 18 и те бяха приети от работодателя ни, г-жа Димова, без никакви уговорки. Да не пропусна също, че за постановката не са жалени средства и бюджетът ни е точно такъв, какъвто би трябвало да бъде.

В момента разполагаме с ансамбъл от солисти. Така ги наричам, защото те всички са солисти в ансамбъл, т.е. точно това, което е специфично за мюзикъла. Добавям и балета на Варненската опера, от който ние - аз и хореографът Боряна Сечанова сме възхитени, както и Марияна Крънчева, вторият хореограф. Всички артисти бързо влязоха в стила на мюзикъла и това прави нещата да изглеждат почти като някаква идилия, някаква обетована земя, която другаде не съществува у нас. А „Фактите са най-упоритото нещо на този свят“, както казва Булгаков.

- Не са малко и младите участници в мюзикъла.

- Участва момче от 10-и клас, пораснало с филма „Да пееш под дъжда“, който бил любим на баба му. Група тийнейджъри на 17-18 години дойдоха при нас, защото се интересуват от театър, музика и танц и имат опит от Варненската детско-юношеска опера. Варна въобще е известна със своите силни любителски театрални, музикални и танцувални школи. Ето как в нашия състав влязоха артисти от различни поколения – от тийнейджърите до доайена Пламен Георгиев, с когото се срещам може би след 15-16 години отново. Радвам се, че той прие да изпълни ролята на продуцент от Холивуд. За пръв път работя с носител на „Кристална лира“, какъвто е Нейчо Петров-Реджи и въобще съм обграден от една много приятна професионална среда.

- Как бихте съотнесли мюзикъла като сраванително младо изкуство спрямо операта и театъра?

- Театърът възниква като своеобразна терапия, операта се ражда на улицата, докато мюзикълът се появява в края на XIX, началото на XX век по време на голямата депресия в Америка, когато хората изпитват необходимост от обновление и търсят начин да изразят по нов начин емоциите си. Мюзикълът неслучайно тръгва от САЩ, където се сливат много националности, носещи тези две изкуства. Италианци, евреи, германци, славяни – всички те се превръщат в създатели на съвременния музикален театър. В Бродуей се пресичат по време и място породените от икономическата ситуация човешки потребности.

Това, което ние правим, е разклонение на оперния театър с по-популярна насоченост. Мюзикълът е нещо като оръжие за масово поразяване, докато операта, независимо от своя генезис, изисква специфично професионално обучение, на което артистите се посвещават от ранна възраст. От друга страна, животът непрекъснато се материализра и се променя по такъв начин, че живите изкуства са подложени на страшна конкуренция. С мобилния си телефон днес във всеки един момент може да идеш навсякъде и да гледаш всичко. Няма нужда да отделяш от времето и от средствата си за да посетиш опера, театър или мюзикъл.

Въпрос на избор и вътрешна хигиена. В случая ние сме държавна институция, усилията ни се финансират от общите данъци, така че макар и да не сме давали Хипократова клетва, отстояваме същата мисия – да лекуваме, да докосваме душите на хората. Колкото повече струни докоснем, толкова по-добре сме изпълнили дълга си. Надяваме се, че ако зрителите харесат даден мюзикъл, това би ги накарало да се поинтересуват и от оперно или театрално заглавие.

- Защо спектаклите на Борис Панкин стават хитови? Заради естествено присъщото му лидерство, умението да заразява другите с идеите, ерудицията и енергията си, да изисква и да получава от тях максимално потапяне в света на изкуството? Може би заради чувството му за хумор... Как мислите?

- Благодаря за оценката. Много опит се изисква, за да разбереш равнопоставеността на 150-200 души в нещо, което видимо на сцената се представя от 30. Това първо. Второ - да обичаш и да не го правиш само за себе си, а да печелиш съмишленици. Ако обичаш една музика, това те сродява с други, които обичат същата музика.

Що се отнася до хумора, българското чувство за хумор обикновено е за сметка на някого другиго. Моето чувство за хумор винаги започва от самия мен и недостатъците, които виждам у себе си.

Но основното нещо е обичта. Amor omnia vincit, Любовта побеждава всичко, гласи латинската сентенция. Аз обиквам тези хора, с които се събирам и не ги приемам като временна връзка или случайни спътници, а именно като съмишленици. Държа да остана близо до тях и след като приключи общата ни работа по спектакъла. Старая се да изградя тази взаимовръзка, тази мрежа от познанства и колаборации.

Има и такива малки, но важни неща, като това да дойдеш усмихнат на репетиция. Нищо не ти пречи да започнеш репетицията с 2 кг мандарини, например. Няма нужда да изближеш торба сол с някого, за да станете приятели, достатъчна е може би само една мандарина.

Отворен съм за хората. Оперният певец Орлин Анастасов, когото много харесвам, беше написал във фейсбук профила си, че завистта е религия на посредствените. Аз не изпитвам завист, опитвам се да създавам радост и затова не срещам завист, а обич. Ако не е обич, поне приятелство и колегиалност, човещина.

- Освен да пее под дъжда, какво друго обича да прави Борис Панкин?

- Обичам заниманията в Американския колеж в София, където работя от 12 години. Колежът е основан от 8 американски лекари като светско училище през 1860-а, 18 години преди освобождението от турско робство. Оттогава колежът съществува на същото място.

- Големият наш журналист Петко Бочаров пише за този колеж в книгата си „Картини от три Българии“.

- Да, той е випуск 1944 година. По-късно колежът е бил затворен, за да отвори отново врати чак през 1996 година, по споразумение между американското и българското правителство. 50% от децата са българи и всички, завършили колежа, продължават образованието си в Америка с пълна стипендия, което достатъчно добре говори за качеството на образованието. Аз съм артистичен директор на колежа, в който водя програмите за английска драма и мюзикъл. Оттам и идеята да предложа на г-жа Димова да поставим във Варна мюзикъла „Да пееш под дъжда“.

Ние работим само с лицензирани заглавия, в партньорствo с „Music Theatre International”, най-гoлямата агенция за прaва за музикален театър в света. Тя поддържа поредицата „Broadway Junior“, която се съфинансира от кабинета на американския президент, независимо как се казва той. Американското правителство стимулира преработването на големите мюзикъли във вариант за младежка аудитория. Версията на „Singing in the Rain Junior“ ще излезе на 8 май в Театър „Сълза и смях“ в София, но за пръв път тя ще бъде показана на 4 и 5 април във Варна.

- Не ми се ще да завършваме този разговор, но трябва да тръгвате за поредната репетиция...

- Ами да не го завършваме, защото тя, музиката, няма край.