Музика за птици

Алисия Санча е творец с необикновена история. Дъщеря е на известния художник, сценограф и илюстратор - Хосе Санча, внучка на художника Франсиско Санча (по испанска линия) и на писателя Людмил Стоянов (по българска). Хосе Мария де Санча Падрос - дядо на Хосе Санча, е един от архитектите на пристанището в Малага… Родословното й дърво е голямо и житейската й история също. Поела и тя по пътя на изкуството, Алисия Санча се разкрива пред нас като художник, който не си поставя граници, бариери, за да експериментира с жанра и изразните средства. Дали е живопис, илюстрация или сценографско решение за дадена постановка, при художничката бихме могли да кажем, че се наблюдава желанието й да отрази свят, в който човекът е поставен в епицентъра. Преди година се откри съвместна изложба на Алисия Санча и сина й Бениамин Нахтигал под надслова „Оder die beste aller Welten“ в Грац, Австрия, в която се акцентира за „най-добрия от всички възможни наши светове“ (от немски език). Това е място от новелата „Кандид“ на Волтер, в чието начало той казва, че „Оптимизъм – това е страст да утвърждаваш, че всичко е хубаво, когато в действителност всичко е лошо!“. Тази тема вълнува Алисия Санча от години и художничката счита, че трябва да се стремим да съградим най-добрия ни възможен, собствен свят.

В настоящата й изложба „Музика за птици“ в столичната галерия „Арте“, Алисия Санча представя серия от живописни картини, чрез които не търси отговори, а задава въпроси. Въпроси за Аза, душевния мир, образа и същността на човека, изграждащи се от самия него, пространството като субстанция, реално и недосегаемо.

Повече за самата изложба и за автора ви предоставям в следното интервю:

- Живеете и творите във Виена. Как се насочихте към рисуването?

- Голяма част от моята фамилия – баща ми, дядо ми, вуйчо ми са се занимавали с изкуство и някак си беше разбираемо и аз да поема по този път. А как започнах да рисувам? – Понякога така съм си го обяснявала – ние се преместихме от България в Източен Берлин, когато бях на 9 години и до тогава говорих с баща си на испански, с майка ми на български и след като се преместихме, родителите ми решиха, че ще науча по-бързо немски, ако баща ми спре да говори с мен на испански. Тогава започнах да се занимавам повече с рисуване, защото нямаше комуникация между мен и баща ми. Имаше алтернатива – театър, защото и баща ми е работил в театъра и дядо ми, който е работил с Лорка, вуйчо ми също е правил сценография за театрални постановки - някак си това е характерно за нашата фамилия. Мога да кажа, че до голяма степен съм отраснала в театъра, защото не ходих на детска градина, а придружавах баща си, когато той работеше там. Още от малка се сблъсках с една артистична среда, където бях в пряк контакт с изкуството. Първото нещо, което учих е когато станах асистент на един сценограф в „Theater am Turm“ във Франкфурт. Там имах практика и трупането на опит в тази насока бяха главни за мен. След това отидох в Западен Берлин, където образователната система за тези години се базираше основно на практика преди самата специализация. Отначало мислех да се ориентирам към театъра, но тогава моят професор и баща ми казаха – „Живопис – това е твоята дарба“, и следвах в  университета за изкуствата (Hochschule für bildende kunst) в Берлин. След като завърших се преместих във Франкфурт, после в Лондон и се установих във Виена, където направих и първата си самостоятелна изложба през 1977 г.

- Настоящата Ви изложба е с наименование „Музика за птици“. Защо избрахте това заглавие?

- Една от картините е с това наименование. От няколко години се завръщам в градините. Отчасти има биографична препратка към заглавието. Всички мои роднини живеят на различни места в Европа и Америка и имат градини. Преди 6 години разбрах, че тук в България - Ковачевица, има място – градина по-точно с камъни - част от основите на родната къща на дядо ми Людмил Стоянов и се опитвам в момента да я реконструирам. Градината, която изобразявам е храм, съкровено място за птици, хора и всички живи същества. Разбира се, „Музика за птици“ е и философска тема, тъй като всички ние произлизаме от една градина, а във фигурата на градинаря виждам по някакъв начин паралел с художника, защото и двамата започват своето творение, надявайки се, че ще стане нещо. Ако приемем, че то е идеалистичен труд, можем да се запитаме, всъщност на кого му трябват картини за живота си, освен на нас. Акцентирам върху диалога с природата и със самия себе си, за определяне и откриване на мястото, в което се намира всеки от нас. Дали това е Райската, Версайската, японската или градината като символ на вътрешния свят на човека... Вълнуват ме опозициите вътре – вън, голямо – малко и т.н., които се опитвам да ги сложа едно към друго.  

- В пейзажите Ви виждаме, че основен обект се явява едно момиче с цигулка или флейта, сред пейзаж – гора, пространства – съкровени места, които граничат едновременно с реалността и я напускат извън параметрите й  – кои са тези места?

- Всички работи са един вид въпроси - къде се намираме, къде и кой е нашият дом, какво ни дава чувството да сме у дома и от една страна градината е пространството, където влизаме, но също го носим като мечта, като представа за нещо красиво, където можем да кажем това е мястото ми – намерих се! Реших да изобразя музикантката с цигулка или флейта, вместо художник с палитра, тъй като ми се стори, че е по-поетично, лирично. Тя свири, а птиците по природа пеят. Ние само можем да се приближим до тях с нашата музика и тя им свири, и все едно това са нейните колеги – птиците, но те може да не се интересуват дори от концерта, който им изнася. Това е като съпоставяне с позицията на художника – той работи, но никога не знае дали някой ще се заинтересува от изкуството му... От тук и връзката със самото заглавие на изложбата „Музика за птици“. Например, другата работа е цитат от един „Капричос“ на Гоя, в който много ми хареса, че жената носи столче на главата си, тръгнала да намери своето място и е успяла – в една вода. Всеки елемент, който използвам в композициите – вода, дървета, стол, птици – всички са символи. Обичам да се заигравам с тях и начина, по който може да повлияят върху подсъзнанието на всеки отделен човек. Една от картините направих по сюжета на филма „Един малък хаос“. Има една сцена, която силно ме докосна – крал Луис Катор седеше на един пейка, усамотил се в зелените простори на своя версай (сред любимите му круши), тъй като наскоро беше загубил жена си, търсейки начин един вид да си поговори с нея, т.е. искам да кажа, че градината е нещо, което ни насочва към нас самите… не е място, където бягаме от реалността, а се допираме до нея. „Градинарката“ е по едно стихотворение на Пабло Неруда, но също така има и ситуация взета от реалността - градината на мои братовчеди в Южна Англия, Девин. Обръщам внимание и наблягам върху фигурата и дейността на градинаря, защото той е могъл да се развива, след като са ни изгонили от Рая, тъй като там всичко е съвършено и няма какво да направиш повече. Само защото сме били прокудени е трябвало да развиваме тези наши характерни умения и всъщност сме създали култура и сме станали хора. Така, че можем да кажем, че е щастие да ни изгонят от там. Има две картини, които съм ги наименувала „Край реката“, тази река се намира в Ковачевица. Но тук по-скоро има препратка към собственото човешко наблюдение на Аза. Човек се потопява в подсъзнанието си и също - реката като символ на нашия живот, път, и персонажът, който сам се взира в себе си – той е прекият извършител и наблюдател. Това е една подобна ситуация, която доразвивам и в следващата работа, където в центъра на композицията се явява един мост. Има една книга на дядо ми „Детство“, в която се описва това, когато бяга с майка си от Ковачевица. В романа се говори за един мост, по който са стигнали в другия свят. Дали точно така изглежда моста, който изобразявам не зная, но тук се опитвам да внеса освен паралел с корените и усещането за откриването на друг свят, поднесено със съвременна интерпретация. Също като импресионистите, които изобразяват това, което виждат и ги заобикаля, и аз рисувам така, но не отразявам точно реалността, а по-скоро искам да предизвикам различни асоциации, които могат да възникнат в съзнанието на всеки един човек, който стои пред живописните ми платна. И ако се конкретизира това място, което съм изобразила, много бързо ще стане ясно, че тази история не се базира само или изцяло на някакви реалии от действителността. Бих искала зрителят да може да разкаже своя собствена история. А как и по какъв начин, всеки сам избира!

- В изложбата виждаме едно смесване на жанровете – пейзаж с натюрморт, интериор и обратното…

- Да, така е… Тези пространства, пейзажи, по някакъв начин интимни, може да се каже, че са интериори на определени светове.

В една от работите съм нарисувала килим, който сам по себе си, изваден от контекста на утилитарната функция, представлява богато орнаментирана картина. Има един вид килими, чийто дизайн символизира градина. За създаването на градината на принц Чарлз, са използвали образец от килим, само, че обръщат пътя на конструирането й. Те са много изящни и дори при направата на персийските килими, знам, че винаги умишлено се прави поне една грешка в тях, за да не се разсърди Господ, защо са толкова перфектни.

- Изобразените птици в картините Ви – символ на какво се явяват?

- В картината „Оригами“ може да се види птица от хартия, която лети, изградена на същия принцип. В нея се опитах да вмъкна от философията и теорията на Лайбниц, относно идеята за това как изглежда и се конкретизира душата. Хареса ми идеята, която се внася чрез хартията и нейното сгъване, събиране, допира на различните слоеве, които образуват птица. Може да я приемете като ангел, дух и т.н...