Интервю

По пътя с Кирил Матеев

Интервю с художника Кирил Матеев преди откриването на изложбата му в столичната галерия „Нюанс“, 5-18 април 2017 г.

По пътя с Кирил Матеев


Броени дни преди откриването на изложбата „По пътя...“ се намирам в ателието на Кирил Матеев, където наред с творби създадени през годините, той ми показва скулптурите за настоящата му изложба. Повече за тях и нещата по пътя ви представям в интервюто с автора.

Роден е през 1954 в Шабла. През 1981 завършва специалност „Скулптура“ в Националната художествена академия при проф. Д. Даскалов. А от 1993 преподава в катедра „Метал“. Негови скулптури са притежание на наши и чужди галерии: Германия, Русия, Франция, Швеция, Белгия, Гърция, Украйна, Аржентина, както и на много частни колекции.


- Как се насочи към скулптурата?

- Всеки, който иска да стане художник, си представя живописеца с баретата, четката, палитрата, с брадата. Никой не си представя, че ще бъде резбар или скулптор…  Е, може би някои, но аз специално никога не съм мислел, че ще правя скулптура или графика, а живопис. Но даже до 2-ри курс, когато бях в гимназията, ми беше неприятно да пипам глина – мазна, мокра, мека, кал. Докато не дойде един учител – Данчо Гаврилов, който от целия ни курс направи скулптори. Всъщност той така сладко, толкова увлекателно разказваше за скулптурата и ни показваше сравнително модерни работи, не съветска класика, а Бурдел и Роден. И покрай тези негови приказки аз неусетно взех да харесвам да се цапам с глина, да мачкам глината, да моделирам, да правя нещо. А пък той успя да ни убеди, че скулптурата е все едно да направиш една рисунка, ама от 360 места да я нарисуваш. И постепенно започнах да заобичвам скулптурата, пластиката въобще, защото едно, че е по-трудно да го направиш убедително от всяка една гледна точка, но и някак си е по-мъжка работа. А и самият аз установих, че нямам усет към цветовете. Мисля, че за да си живописец, трябва да имаш много по-друго отношение, да усещаш нюансите, тоналността, гамите – всичко. Всичките тези неща при мен малко липсваха и аз затова може би подсъзнателно правя повече графика, а не се занимавам толкова с цвят.


- Предстои ти да откриеш изложба в столичната галерия „Нюанс“. Как се роди идеята за нея и защо я озаглави „По пътя…“?

- Идеята…? Адски тривиално звучи, но просто вече беше време да направя някаква изложба. Последната ми самостоятелна изложба беше преди повече от 10 години. За 60-годишнината си не направих изложба, защото мразя годишнините и юбилейните изложби. По някакъв начин ми навяват мисълта за това колко временно е човекът на този свят. Един мой учител казваше, че „скулпторът прави две изложби – една приживе и една посмъртно, не може да прави всяка година.“ А иначе защо е озаглавена „По пътя“... това са неща, чувства и някакви вълнения, които са се родили в мен, точно по този житейски път, който, силно казано, е път на изкуството. „По пътя“ е много случайно заглавие. Имаше и друго, доста по-дълго, което включваше и камъни и препъникамъни и какви ли не неща. Обаче аз в крайна сметка го редуцирах. „По пътя...“, за да може да се тълкува всякак. А когато една картина, пластика или графика може да се тълкува по много начини, тя тогава се разбира от повече хора.


- В експозицията ще покажеш 13 скулптури. Има ли символика в това число?

- 13 са, защото аз много си обичам това число, нищо, че много хора го мразят. Може би съм бил в предишния си живот черна котка и затова 13 ми е любимото число. 13-и номер изтеглих на изпита по рисуване, когато кандидатствах в академията. И още щом изтеглих това номерче, бях сигурен, че ще изкарам изпитите и че ще ме приемат. А тогава кандидатствахме над 200 човека за същия брой места.


- Защо се насочи към библейската тематика?

- Просто така се получи. Започнах на шега една работа, която чисто композиционно и пластически си я търсех. Но разбира се, в главата ми се въртеше точно тази тема за неверието, за съмнението. И всъщност първата пластика беше „Съмнението“. НЕвярата, където Тома бърка в раните на Христос, за да се увери, че това е Бог, който е възкръснал. След нея реших, че мога да направя и още много други скулптури по тази тема и в тази стилистика, да ги събера в изложба, където да стоят като едно цяло. Появиха се „Кръстът“, „Напускането“, „Завръщането“, „Страстта“, „Изкушението“, „Изборът“...

В случая с пластиката „Водачът“ тръгнах от Мойсей, който извежда племето, обаче, за разлика от истинския Мойсей, моят водач не го следват тези след него. А напротив – вървят в обратната посока. Замислих се, че човекът е винаги е самотен, че дори и тези, които го следват, невинаги го разбират. Друга работа е „Тайната вечеря“, но не в онзи, каноничния смисъл с всеизвестните думи на Христос: „Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“. Не това е моята тема, по-скоро показвам: че всеки се бори да е водачът, да води „бащина дружина“, а не толкова кой е предателят. Затова в случая и започва  едно ритане под масата, една суматоха, едно брожение. И тогава естествено се появи „Необходимият грешник“ с Юда. Нали има една поговорка, че човекът е това, което са приятелите му. Но пък на Юда всичките му приятели са светци. Та, дали той не е по светец от тях всъщност? И дали той е грешникът или са те. Надали съм прав, но ето такива въпроси съм си задавал.


- Винаги си се занимавал със скулптура. Непрекъснато експериментираш с материала – дърво, камък, керамика, метал. Кое те води при избора на  определен материал за дадената творба?

- По-скоро сменям материала често, защото по този начин даже си почивам. Когато човек работи само с един материал, рано или късно започва да прави едно и също, да се възпроизвежда. Ръцете имат памет. И по тази причина, тъй като всеки материал иска по-различно отношение – и дървото, и камъкът, керамиката искат много по-различно отношение от това към метала, защото всеки материал изисква точно толкова намеса в него, колкото той може да понесе. В метала можеш да направиш някаква плетеница, една страхотна дантела. Това в камъка трудно ще го постигнеш… е, може и да се постигне, но то пък ще унищожи материала като камък. Керамиката пък иска по-друго отношение, защото там остават следите от всички отпечатъци от пръстите, за разлика от метала например не минаваш първо през восък, а директно работиш в материал, той се изпича и както са ти останали отпечатъците, така и излизат. И керамиката е много по-непосредствена като въздействие вече. Аз бих я оприличил на една рисунка. Както се прави една рисунка – много бързо и спонтанно, така и керамиката може да се направи. Дървото, от друга страна, е нещо средно между метала и камъка и самото то е много топло на пипане и когато го докоснеш, е истинско удоволствие, докато камъкът и металът са студени. А дървото наистина топли отвътре. Както и керамиката топли, разбира се. Та така... А иначе аз ги сменям непрекъснато точно по тази причина: едно, че си почивам, друго, че не си позволявам да вляза в някакъв улей, да се преповтарям. Малко или много металът ме кара да бъда различен. А това най-силно  обичам – да бъда различен, не да бъда един и същ. В тази изложба 11 работи са от бронз, „Танцът“ е от дърво, а „Любовта“ от камък. Реших да са тези три материала. Спокойно можех да сложа и керамика и още нещо, но реших да съчетая точно тях. Защото аз ги работех и те се вливаха точно в темата „По пътя...“.  А по пътя понякога човек среща любовта, колкото и да е странно.


- Интересен е подходът ти и към постаментите. Те се явяват и част от композиционното решение?

- Това бяха гранитите, аз си ги бях измислил. Нарочно ги направих тези постаменти, защото и самите композиции са такава. Имах по една широка плоскост – бронзова и каменна и краката на фигурите се явяват в ажура между тях. Само тези крака се движат, извършват действието... Останалото е само рисунка и загадъчност. Даже и затова го оставих камъка по-суров, защото по-хубаво от суровия камък няма. Всяко заглаждане, полиране води към едни други естетики. А няма нищо по-хубаво от суровата истина. Както и суровият камък е точно суровата истина. Затова и така ги оставих, нарочно. Може би на някого ще му се стори странно, но аз отдавна открих тази красота на естествения камък. И много рядко правя постаменти или нещо към композицията с рязан или полиран камък. Случва се само за някой клиент, който изрично иска да направя такова нещо. Но обикновено се мъча да го убедя, че другата естетика е по-хубава. Тъй като съпоставянето на по-изящната метална част и грубостта на камъка носи допълнителна емоция.


- Интерес предизвикват и рисунките. Защо избра колажа?

- Това са рисунки - проекти за самите пластики. А защо колажи? – Защото това ми се правеше в този момент. Просто не бях правил колаж и самите рисунки са си пълен експеримент, но пък какво – аз се забавлявах, наистина.

 

- Ти си преподавател в НХА. Какво би казал на студентите си, които тръгват„по пътя“?

- Аз непрекъснато им повтарям едно също: че оцелява този, който много иска да стане художник. Защото художник не е този, който размахва четката или длетото майсторски. А този, който има куража да се лиши от нещо за сметка на друго. В случая – от материалното за сметка на духовното. Но когато човек много желае нещо, той няма начин да не го постигне, рано или късно. И аз даже си мисля, и напоследък им казвам, че по-добре е по-късно да постигнат успеха, защото ранният разглезва хората и могат да си останат на това ниво, на което са били харесани. А когато нещо се постигне с повече труд (а не трябва да личи, че е с много труд), когато се постигне малко по-късно и когато човек е малко по-зрял, тогава оценява това, което е постигнал и може да се раздаде докрай в работата си. Тук съм много сериозен, между другото. Със студентите си имаме всякакви приказки, но не с всички, защото не всички са за тази академия, за съжаление. Има хора, с които си говорим на професионални теми, а има и такива, с които не говоря, защото няма смисъл. Няма смисъл, когато човек сам не се усъвършенства, сам не потърси нещата; колкото и да го учиш, е все едно да пренасяш вода с пробита кофа. Нищо не остава в нея. Но пък има смисъл точно за тези хора, на които си заслужава да им обърнеш внимание. Защото може да има две зрънца в цялата тази нива, обаче точно заради тях си заслужава да положиш усилия и труд да ги поливаш, да се грижиш за тях, за да израстват и да се разлистят. А с другите вече спрях да си тровя нервите. Едно време много се ядосвах. Защо не искат да учат? Не можех да си го обясня. После разбрах, че има хора и хора... всички сме равни само по раждането си, след това всеки поема по някоя пътека, една е по-бърза, друга е прекалено бавна, а трета – наникъде не те отвежда.


Автор: Наташа Ноева
09.04.2017 г. 13:15
Посетено: 1583
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/25452-po-patya-s-kiril-mateev