Тодор Игнатов - 40 от 95

В 95-годишния юбилеен творчески сезон на Варненския драматичен театър, сценографът Тодор Игнатов отбелязва 40-годишния си творчески път на неговата сцена и своята 65-годишнина. Толкова юбилеи на едно място, в един театър - във Варненския театър, който е немислим без своя художник! Затова на 12 март 2016 г., рождения ден на театъра, изложбата живопис, сценография и костюми на Тодор Игнатов е един от основите акценти на празника.

Завърших сценография в Художествената академия "Николай Павлович" в София. Бях разпределен по мое желание във Варна. Имах възможност да избирам между много сцени, но исках да съм на море. По това време в Бургас нямаше свободно място за сценограф. В същото време професорите Гриша Островски и Желчо Мандаджиев тъкмо започваха работа във Варненския театър и вземаха със себе си млади хора от своя клас, така че аз избрах Варна.

Когато дойдох във Варна, проф. Мандажиев ми каза, че имал нужда от зрял художник, но аз му възразих, че в Художествената гимназия и в Академията съм се обучавал общо 10 години, което е повече от четирите години на актьорите във ВИТИЗ, така че моят опит всъщност не е малък.

- Самочувствието на началото...

- Самочувствието е важно във всеки етап от живота. Моето начало във Варненския драматичен театър бе с „Нашият град” от Торнтън Уайлдър на режисьора Андрей Калудов, която бе поставяна във ВИТИЗ, а ние я възстановихме, но по по-различен начин.
Следващата ми постановка беше „Честна мускетарска” от Валери Петров. Месеци преди това, тя бе поставяна във Военния театър. Колкото и нескромно да звучи, нашата постановка излезе поне с 3 нива по-добра от тази на Военния театър. За нея получих суперлативи, подкрепени с бутилка уиски, от големия театрален сценограф Николай Сърчаджиев, който в същото време беше завършил "Моята прекрасна лейди" във Варненския театър и беше на премиерата на „Честна мускетарска”. Имах и посвещение от автора Валери Петров, което гласеше: "На четвъртия мускетар с четка".

Докато стигна до окончателното решение, поднесох около 25 сценографски варианта на Гришата. Работех по цял ден, даже спях в театъра, тайно от пожарникарската охрана. Тъкмо преди Нова година, когато вече всички бяха излезли във ваканция за празниците, ми хрумна нова идея, веднага започнах да правя макета, до вечерта приключих и хванах влака за София. Гришата ме посрещна на гарата, отидохме у тях и аз му разказах какво съм намислил.

Тъй като Валери Петров е написал по-скоро сценарий за филм, в който действието се развива много динамично, ми хрумна да представя мускетарите като донкихотовци, които се бият с вятърни мелници. Това ни беше и решението - всъщност животът около тях представлява сегменти от витла от вятърни мелници. Всяка картина беше като крило от мелница и когато се насложат всички картини, мелничното колело се завърта. Когато демонстрирах макета, Гришата ме потупа по рамото и ми каза: „Приятелю, твоята сценография е направо за „Ковънт гардън”, но не и за България.”

Дълго обмисляхме възможна ли е въобще реализация на сцената на филиала. Техническият директор на Сатирата ни помогна с груби изчисления, от които се разбра, че конструкцията ще тежи тонове, дори и да се изработи от дуралуминий.  Пълен абсурд, още повече, че цялото построение трябваше да се вдига във въздуха, а височината на сцената не го позволяваше. Въодушевлението ми се стопи, заляха ме сякаш със студена вода. Тогава Гришата, няма да забравя, ми каза: „Не се отчайвай, млади човече, най-хубавите неща са простите неща. Идеята ти е страхотна и ние ще я осъществим, но по друг, по-театрален начин. Така се получи лекотата, която аз исках.

- Като в „Ковънт гардън”...

- Хм... (усмихва се). Спомням си, че техническият директор, като видя макета, също спомена нещо за „Ковънт гардън” и тази повторна асоциация нямаше как да не ме поласкае. Двамата, режисьорът и техническият директор, със своя опит ми подсказаха, че може по друг начин да се постигне същия ефект. Това беше първият ми урок, първото ми кръщение - театърът е магия. И колкото си по-голям професионалист, толкова по-големи магии може да правиш. Но преди да стане магията, трябва да натрупаш опит.

- Сценографията е първата среща на зрителя с постановката, първото впечатление, а то – знаем, е най-важното. Мислиш ли за това, когато пристъпваш към новия проект?

- Театърът е синтетично изкуство, но основно той въздейства със своята сценография и костюм. Преди да въздейства на зрителите, сценографията въздейства на самите актьори. Още по време на репетициите сценографията ги предразполага за театралната игра, настройва сетивата им, отключва въображението им. Актьорите са като децата и ако обстановката около тях е адекватна, те започват да си вярват и това им помага да влязат в образ, който е обмислен от режисьора и художника. Ако сценографията е стерилна, тя няма да въздейства нито на актьорите, нито на публиката. Истинската сценография не трябва да се изживява самостоятелно. Тя не е самоцел, а обслужва идеята на спектакъла. Тя не трябва да се налага - не трябва да пречи на спектакъла. Това е като дишането на човека - то е естествено и не пречи. Добрата сценография се усеща чрез актьорите.

- Какво е мнението ти за светлинния дизайн, който в съвременния театър може и съвсем да измести традиционната сценография? Гледах наскоро една такава постановка на „Мадам Бътерфлай” в Опера „Бастий” в Париж, в която с изключение на два дребни детайла, всички сценографски решения бяха изведени последователно само със средствата на светлинния дизайн.

- Много предизвикателно. Би ми се работело нещо такова, но за съжаление в България нямаме технологичната готовност за подобно нещо

- В своите 40 сценографски години кои са онези принципи, които никога не са те подлъгвали...

- Да, имам такива принципи. Никога не се придържам към ремарките. Обичам да търся неочакваното, особеното, експресивното. Стремя се да открия друга среда, различна от тази на драматурга. И винаги се съобразявам с идеята на режисьора за спектакъла.

- Що за тандем са режисьорът и сценографът?

- Цял живот съм се страхувал дали съм на висотата на режисьора. Той отдавна си е намислил нещата, прочел е пиесата, носи разпределението в съзнанието си, може би години живее с идеята за постановката, а аз изведнъж трябва да го настигна. Ето така стана със Стоян Камбарев и неговата емблематична постановка на „Черна дупка” от Горан Стефановски. Пиесата не ми хареса при първото четене, после я прочетох още няколко пъти, стори ми се абсурдна... и чак след четвъртия прочит осъзнах качествата й. Това, за което разказваше „Черна дупка”, се случи по-късно при югославските събития едно към едно. Сънувах сценографското решение – салонът на филиала като черна дупка, която ни засмуква.

Пространството на филиала просто плачеше за тази пиеса. На Стоян Камбарев страшно му допадна идеята, но каза, че има проблем, защото спектакълът беше предвиден да се играе на голямата сцена в другата сграда. Моята идея ни обедини и започнахме да работим за осъществяването на спектакъла във филиала. Но с това не свършиха проблемите. Трябваше да се убедим, че кръгът ще издържи на натоварването на публиката, тъй като предложението ми беше публиката да е на кръга и въртейки се да й поднесем съответната картина от спектакъла. Сцените бяха подредени около кръга и чрез въртенето ние определяхме какво да вижда публиката. Оказа се, че кръгът издържа натоварването и ние започнахме работа. Самата постановка остана една от емблемите на нашия театър, играхме я при препълнени зали в София и Москва.

Подобен успех пожъна и „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси на Станчо Станчев. Игра се три сезона във Варна, може би щеше да продължи повече, но изпълнителят на главната роля Веско Цанев отиде в София. Представихме спектакъла в Сатирата и в "Сълза и смях", където вървеше тяхна версия на същата пиеса. Нашият спектакъл направи такова впечатление, че накрая главните изпълнители бяха понесени на ръце от актьорите на "Сълза и смях".

Тази постановка постигна във всяко едно отношение уникална висота. Сценографското решение представляваше една преградна стена с фаянсови плочки във формата на паралелепипед, който завършваше с наблюдателна кула в единия край, както в концлагерите. Над нея висеше една плетеница от тръби, които бяха оцветени с ултравиолетови бои - синьо, жълто, червено и в промените, когато се притъмняваше сцената, те светеха като неон. Будеха асоциация за неврони и наподобяваха туптенето на мозъка. А стената навяваше асоциации за нещо средно между болнична стерилност и кланица. Когато застанеше фронтално стената със своите реквизити, отзад се зареждаше друга картина и така непрекъснато се сменяха картини. Гениалното, което се получи, според мен, е този срез на деня на душевноболните хор, тъй като по ремарки действието се развиваше само в една болнична стая. А Станчо направи така, че без да имаме образци като филма на Милош Форман или книгата в превод (те излязоха по-късно), той показа живота на тези хора през целия ден – в занималнята, в тоалетната, във всекидневната и в операционната, като при това всяка картина, всяка сцена се въртеше, под звуците на страхотна музика.

- Тези, а и други твои великолепни сценографски решения са се разминали с награди, само защото тогава все още не са били учредени големи театрални отличия. Затова пък за „Къща” от Антон Страшимиров, режисьор Бойко Богданов, си взел Награда от Националния преглед на българската драма и театър.

- Да. Може да се каже, че за някои от най-удачните си сценографии съм бил както ощастливен от съдбата, защото съм имал късмета да ги направя, така и ощетен, защото не съм получил някакво официално признание за тях. Но първото за мен е същественото, пък и не мога да се оплача от липса на награди. А „Къща” също си имаше своята предълга и интересна история. Предложих на режисьора около 25 различни сценографски концепции – къщата наляво, къщата надясно и в какви ли не ракурси. Бойко все не беше доволен, докато накрая аз изохках и му казах, дай да тръгнем най-сетне в една посока, за да знаем какво правим. Защото може и така, и така, и така. Търсихме символики, минахме през какво ли не, докато намерим най-точното решение - скелет на един покрив на къща, гредоред, който заема най-различни положения спрямо осветителните тела. Къщата имаше основа, същевременно можеше да се оприличи и на остров или на боксов ринг, където се случваха събитията, откъснат в неутрална среда, в който актьорите влизат и излизат. Качвайки се на тази малка сцена, актьорите играят своите персонажи, те са героите, а слизайки долу, те стават обикновени граждани с друго поведение. Постановката говореше много за тогавашната ситуация в България и в онзи момент някои ключови реплики звучаха едва ли не страшно.

- Още за кои твои сценографски проекти емоцията е толкова жива?

- Много са, но нека спомена „Лорензачо” от Алфред дьо Мюсе на Руси Карабалиев и „Томас Бекет” от Жан Ануи на Борислав Чакринов.

Работил съм със страшно много режисьори, разбирал съм се с всички, но с Крикор Азарян в „Пътят към Мека” от Атол Фугард бяхме истински тандем.

Той четеше пиесата като приказка, обсъждахме всяка картина, какво и как бихме направили, минавахме към следващата картина, мечтаехме какво може да се включи допълнително, после се връщахме и така, докато картина по картина, измислим нашата нова приказка. Много творчески и много увлекателен процес, в който ние виждахме как пъзелът от различни неща постепенно се сглобява и придобива все по-завършен вид. Обмисляхме, променяхме, правехме всичко заедно и това ни носеше голямо удовлетворение.

Ако сценографът и режисьорът работят поотделно - сценографът заявява нещо, режисьорът го одобрява или не, пак има моменти на сработване и координация. Но е съвсем друга енергията, когато двамата са един екип, както шофьорът и колата му по време на пилотно състезание. Във всеки случай сценографията не бива да се натрапва, а да обслужва процеса, идеята.

- Сценографията никога не е пречела на творчеството ти като художник, ти със завидна последователност съграждаш тези две паралелни вселени и те са неразделима част от твоето амплоа на човек на изкуството. 168 постановки, 8 сценографски и 17 самостоятелни изложби живопис говорят за това. Какво се случва обаче, когато вселените на сценографа и художника се пресекат?

- Наистина съществува това влияние. Имам картини, вдъхновени от сценографски визии и обратно - настроение от мои картини се усеща в сценографски решения, особено в началото. Установих го наскоро, когато си преглеждах архива.  

Как се раждат твоите картини, тръгваш от идеята, цвета, вълнението или нещо друго?

- Винаги тръгвам от идеята, иначе ми е невъзможно.

- Което си е сценографски подход...

- Така излиза. Едни от хубавите си идеи съм почерпил от пленерите, в които съм участвал.

Например в Кьонигсберг (Калининград) ме е вдъхновявал старинния град с многобройните му канали, наричан някога Западната Венеция, запазил все още частица от духа на родените там Имануел Кант и Е.Т.А. Хофман – философът и писателят, оказали огромно влияние върху световната култура. Около града има селища, в които всички къщи са разположени сред дървета, като в приказките, пазят ги като деца. Когато строят къща, за да не наранят дърветата около нея, ги увиват с дюшеци; немислимо е някой да отсече дърво, сградите и пътеките го заобикалят и това правило се приема от всички.

Веднъж ме привлече красива готическа църква отпреди войната, в която имало орган. Понечих да вляза, но едни едри мъжаги безцеремонно ме избутаха още на портата на двора. Оказа се, че църквата била „присвоена” от композитор-депутат, който забранил обществения достъп до нея, за да си пише необезпокояван органова музика. На другия ден разпънах статива си отвъд оградата. В това време случайно мина екип на местната телевизия, спря се при мен и аз разказах, че не съм срещал другаде такъв „съвременен феодал”, който да се разпорежда с църква като със собствено имение. Телевизията излъчи репортажа, а на следващия ден „феодалът”, заедно с охранителите си, изчезна и хората отново престъпиха прага на Божия храм. Кметът лично ми благодари, покани ме в кабинета си и аз изведнъж станах знаменитост.

Сдобих се дори с прозвището Българина или Художника-талисман на градчето Светлогорск. Непрекъснато ми засвидетелстваха внимание, носейки ми чаша чай или палачинки, докато рисувам и тези трогателни жестове се повтаряха всяка година. А за музея на пленера ми взеха дори широкополата шапка, с която никога не се разделях...

- Освен пейзажа, те интересува портретът и особено клоунът. За твоите колекционери е въпрос на чест да имат, наред с други твои творби, непременно и един Арлекин...

- Tемата за клоуна ми е скъпа, защото е свързана с театъра, с цирка, защото дава свобода на въображението, позволява по-голяма цветност, тя е  повод за костюм, който е близо до театралния костюм. Носи ми настроение, а и съдбата на клоуна ми е позната и близка. Самият аз съм се чувствал така, всеки творец облича тази дреха понякога. Когато не му се смее, но трябва да се смее и това е смях през сълзи или обратно... Това е чекмеджето, от което трябва да извадиш себе си, като в онази великолепна книга на Леон Даниел "Чекмеджето на режисьора". Това е преходността на актьорската игра, която умира с края на спектакъла, после трябва да се възроди отново и пак да умре. Как да го нарисуваш...

 Toдор Игнатов-Тони

Роден на 11.02.1951 г. През 1970 г. завършва Художествената гимназия в София, а през 1976 г. и Художествената академия, специалност  сценография при проф. Асен Стойчев. Още същата година е приет за член на АМХ. От 1977 г. работи като главен художник- проектант на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” - Варна. От 1977 г. е член на Съюза на артистите в България. От 1985 г. до 1997 г. е член на ръководството на секция сценография към Съюза на артистите в България. През 1982 г. става редовен член на Съюза на българските художници, а в периода 1983-1996 е член на ръководството на секция сценография към СБХ, от 1995 г. до 2000 г. - член на Управителния съвет на СБХ. От 1999 г. до 2005 г. е председател на СБХ – група Варна.

Има 17 самостоятелни живописни изложби и 8 самостоятелни сценографски изложби. Реализирал е 168 театрални постановки, има над 200 участия в национални и международни изложби, много пленери, 9 телевизионни постановки, 6 телевизионни новели, детски тв предавания, 6 естрадни концерта, 9 концерта народна и класическа музика, 8 кафе-театри, 5 опери, 2 балета, 14 детски опери и множество тв концерти, 5 дизайнерски решения за музейни експозиции и др. Художникът се представя успешно със свои самостоятелни изложби - маслена живопис и сценография в Италия, Москва, Виена. От 1972 г. до 2007 г. участва във всички издания на Световното квадриенале по сценография в Прага, както и в над 120 изложби ОХИ – живопис и сценография и в много други специализирани и неспециализирани изложби у нас и в чужбина, организирани от СБХ и други организации. Макетите на Тодор Игнатов от пиесите „Лорензачо” на Алфред дьо Мюсе и „Процесът срещу богомилите” от Стефан Цанев се намират в Музея на приложните изкуства. Негови живописни творби са собственост на частни и корпоративни колекции във Франция – Париж, Страсбург, Англия – Лондон, Канада, Финландия, Норвегия, САЩ, Турция – Анкара, Истанбул, Италия, Германия и др.

Творецът полага началото на много културни традиции във Варна: първи Телевизионен театър, заснет в тв студио във Варна; първи Кафе театър в ДКС; първи Кафе театър в х. „Черно море”; първи спектакъл на открито в „Римски терми”; първи боди арт в ДКС; първа постановка, в която актьори и зрители са заедно на сцена („Черна дупка” на режисьора Стоян Камбарев).

Тодор Игнатов-Тони е отличен с 5 награди за сценография от 5 участия в Националния преглед на българската драма и театър. На VII Национален преглед на българската драма и театър – 1984 г. му е присъдена втора награда за Сценография на пиесата „Предпоследно сбогом” от Калин Донков, с режисьор Симеон Димитров. Получава Първа награда от III Национален преглед на камерните театрални постановки „Враца ’86” за сценографията в „Пътят към Мека” от Атол Фугард, постановка на проф. Крикор Азарян. На VIII Национален преглед на българската драма и театър – 1989 г. му е присъдена трета награда за сценография в постановката „Къща” от Антон Страшимиров, с режисьор Бойко Богданов, а екипът на постановката е носител на специалната награда за най-добро представяне. През 1998 г. има номинация на САБ за постановките „Бизнес с бизон” от Дейвид Мамет, с режисьор проф. Пламен Марков и „Томас Бекет” от Жан Ануи, с режисьор Борислав Чакъров. През 2003 г. получава Диплом с присъждане на почетно звание „Лауреат шестой артиады народов России” от Национальный артийский комитет России – 2001 г.

През 2000 г. получава наградата „Изключителни художници и дизайнери” за „Забележителен принос в областта на театъра и пластичните изкуства” от International Biographical Centre, Cambridge, England и е включен в сборника “2000 Outstanding artist and designers of the 20th century” („2000 изключителни художници и дизайнери на XX век”).

Носител е на 3 награди ВАРНА за изключителни постижения в сферата на културата и театъра: през 1998 г. за творческия екип на „Томас Бекет” от Жан Ануи, с режисьор Б. Чакъров, през 2001 г. за сценографията на „Милионерът” от Йовков, „Женско царство” от Ст. Л. Костов и „Рибарски свади” от К. Голдони и през 2003 г. - за сценографията на операта „Дон Карлос” от Джузепе Верди. През 2011 г. е отличен с Наградата на кмета на Община Варна и Наградата на „Отворено Общество”.