Интервю
Протестът като грешка на системата или на индивида
Предпремиерно интервю с Петър Денчев, режисьор на „Едноокият цар” от Марк Креует в Драматичен театър „Стоян Бъчваров” - Варна
- Поздравления за първата Ви постановка в родния град, при това в 95-ия юбилеен сезон на Варненския драматичен театър. Защо избрахте „Едноокият цар”?
- Защото пиесата е написана много умно, а аз съм възпитан да мисля, че пиесата трябва да е по-умна от мен. Тя умело играе с различни политически и социални реалности и открива твърде интересни перспективи пред личните фабули на персонажите. Освен това отговаря на едно силно условие - да бъде много актуална по отношение на политическата и социална проблематика. Става дума за Западна Европа, колкото и условно да става това понятие, у нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот, тук нивото е различно.
Пиесата дава гласност на това как социалните и политически убеждения проникват в интимния семеен живот на героите, а двама от тях в крайна сметка се оказват не толкова праволинейни в своите убеждения, колкото си мислят и са разобличени като политически позьори. Това е много важен и съществен момент, защото ако едно убеждение не е интегрирано на лично ниво, то остава на нивото на абстрактните намерения.
- Откъде идват различията с България?
- В българското общество няма ясно изразени класи и социални слоеве, поради което политическите убеждения и социалните намерения са резултат на семейна среда, възпитание, дори на недостиг на информация и нещата остават размити и непоследователни.
- Въпрос на гражданска култура...
- Да, но тя не може да съществува без гражданственост, без наличието на активен граждански живот. Българското общество, без да искам да обиждам някого, е някак все още феодално и селско-класово, така че ако се появят някакви социално-политически възгласи за справедливост и истина, те са по-скоро народняшки. На Балканите има по-люти народи от нас и ние не сме пример за подражание за никого наоколо през последните години.
Пиесата впечатлява с още много други качества, като липсата на какъвто и да е театрален патос. Тя разобличава театралността като такава и разчита на живото отношение на перонажите/актьорите към случващото се. То трябва да бъде техният истински център и в тази посока насочваме нашите усилия. Допада ми фантасмагоричното отлепване от тази специална тема и то най вече, защото авторът кара героите да се огъват под натиска да проветрят своите разбирания, за да постигнат личните си цели.
- Героите очевидно имат много за мислене...
- Имат много за мислене, но нямат времето за това. Решенията трябва да се вземат бързо и светкавично, което налага опростяване на проблемите. Тяхното свеждане до утилитарни ползи и опростенчески подходи.
- Как актьорите приемат режисьорския Ви прочит?
- Дълго говорихме за това какви са героите, каква е логиката и гледната точка, от която изхождат и така стигнахме до същината – всеки един от героите е ограничен в своя светоглед. Всички те се определят от принципа – това, което съм си намислил, че съм, е равно на това, което съм. Поради нестабилната идентичност на съвременния човек, той я утвърждава твърде силно, търси своята публика за това. Намисля си някакви неща за себе си, които ако не успее да интегрира в личността си, влизат в остро противоречие с определени аспекти на социалния живот – той става неприемлив от някои гледни точки. Всъщност това е основният проблем на съвременния човек, той поддържа двойствена самоличност - една виртуална и една реална. Така и в света на модерните комуникации една протестна акция съдържа момент както на демократичност, така и на театралност, съдържа в себе си “представена действителност”, заприличва донякъде на хепънинг и затова е проблемно да различиш сдвояването между тези две идентичности. Отправна точка на конкретната история е семейна вечеря у полицая Давид, чиято съпруга е поканила на гости приятелката си от младостта с нейния съпруг. Той е загубил едното си око по време на протест, а виновник за инцидента се оказва домакинът... Съдбоносна среща, която преобръща гледните точки и самите герои.
- Жанрът клони към политическа и социална сатира...
- Не само. Пиесата стартира в един непознат за България жанр – Observational comedy, комедия на наблюдението. Жанрът води началото си от комедийните stand up-актьори, които избират банална или несъществена тема, върху която да концентрират вниманието си и върху която да реализират обобщения. Марк Креует прави точно това. Той избира едни страничен и неглобален проблем, една травма с извадено око, по-скоро частен случай, за да конфронтира своите персонажи и да ги вкара в лабиринт от действия, в който те са длъжни да отстъпят от своите убеждения или поне да се огънат. Оттам нататък жанрът се отклонява от политическата сатира и стига до черна комедия.
Аз много се радвам, че у нас вече е възможно да се говори за тези проблеми и то по директен начин. Защото пиесата не съдържа нито грам метафоричност, тя е един абсолютно реалистичен сюжет, който изисква откровено говорене, без каквато и да било знаковост, крайно реалистично и натурално.
- Протестът като грешка на системата или на индивида – това ли е провокацията на „Едноокият цар”?
- Протестната култура на запад има дълга традиция – като тръгнем от 60-те години, с протестите в Париж и Пражката пролет, протестите срещу Франко в Испания и т.н. Политическата чувствителност е изострена още от трите следвоенни десетилетия, така че радикализмът в Западна Европа има силна традиция, докато у нас това е непознато явление. Ние сме живели в строй, който не позволяваше протест срещу системата.
Но и днес протестът у нас не се състоява истински. Да вземем отношението на държавата към изкуството. Основна грешка е, че изкуството се възприема не като територия на свободата, а като територия на принудата. Това, което стагнира системата, е страхът и срамът от грешки, а изкуството е територия, в която трябва да грешиш, за да израстваш. И когато една система започне да величае себе си, произвеждайки само приходи, това означава минимализиране на грешките. Оттам територията на експеримента и на новаторството остава някъде в неизвестното. Това е твърде отчайващо, защото никой не е тръгнал в тази професия с идеята да продуцира клишета и да върви в коловози. Изкуството трябва да разширява хоризонти, да прави хората по-добри, а не да ги поставя в невъзможност да избират.
* * *
„Едноокият цар” от Марк Креует
Превод Нева Мичева, художник Теодора Лазарова, композитор Христо Намлиев, мултимедия Елена Шопова, фотография Тони Перец.
Режисьор Петър Денчев
Действащи лица и изпълнители: Полицаят Давид - Симеон Лютаков; Лидия, негова съпруга - Милена Кънева; Сандра - Биляна Стоева; Игназий - Пламен Димитров; Политикът – Николай Божков.
Премиера 25 и 27 февруари 2016 г.