Интервю

Литературата носи по-особена памет от историята

Интервю с Дияна Боева, автор на романа „Писма за оригами”, който предстои да излезе в издателство „Ерго”

Литературата носи по-особена памет от историята


Дияна Иванова Боева
е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Има публикации в различни литературни вестници и сборници. Нейни са вторите места, от първото и петото (в съавторство) издание в конкурса за кратка проза на LiterNet и eRunsMagazine. Автор е на сборник с разкази. Нейният проект "The Literature Blog: “Зона за четене и писане" получава първа награда на осмото издание на конкурса (2011) на Департамента за усъвършенстване на учители - София (СУ "Св. Климент Охридски"), за иновации в образованието. През 2013 година получава наградата на Столичната библиотека за курса си за творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Участва като гост-редактор в проект на Министерството на културата за оперативна критика. Един от водещите е на рубриката "Нещо за четене" (2012-2013) по "Дарик" радио. По различни проекти води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. Сътрудник на plovdiv-online. Харесва Северното Черноморие - по-голяма част от свободното си време прекарва в гр. Балчик. „Писма за оригами” е първият й роман, който ще бъде издаден от издателство „Ерго”.



- Какво представлява романът „Писма за оригами”?

- Романът представя два сюжетни плана на действие. Първият се развива през 80-те години на миналия век и представя живота на едно семейство – Богомил и Ирена и техните деца. Това е малко преди падането на Берлинската стена. Действието се развива през 1989 г. – от януари до октомври. В един зимен ден Богомил излиза на улицата, нещо стяга душата му и той замръзва. Вероятно натрупвани травми и неосъщественост... След като се връща от болницата, Богомил започва да чете дневниците на Ели Хаджидимитрова – майката на жена си Ирена. През 50-те Ели е била изселена в комунистически лагер в село Р. Там се сблъсква с един друг свят – светът на лагерите, светът на сталинистките правила. Четенето на дневниците, не изяснява нещата в живота на Богомил, а още повече го обърква. Заради миналото на майката на жена си Богомил не може да стане член на БКП, оттам не може и да израства в професията си... И други такива конюнктурни неща, които до ден-днешен ни владеят.

Имате ли прототипи?

Да, имам прототипи, но понеже са свързани с моето семейство, с роднини на мама, не мога да кажа всичко докрай. Някои като срещнат името на героя – Русанов, ще си спомнят, че в Добруджа някъде в края на 50-те, е имало такъв човек – изселен в близко село до границата. Начинът, по който изграждам Александър Русанов – няма нищо общо с онзи човек, който е бил наоколо и се е различавал от останалите. Само името е същото. Всъщност Ели Хаджидимитрова среща Александър Русанов в комунистическия лагер в село Р. Той е ченгето разузнавач, в когото тя се влюбва. Любовта може да дойде навсякъде, дори и в лагера.

- Откъде идва заглавието?


- „Писма за оригами”. Писмото, като нещо, което можеш да прочетеш и да превърнеш в оригама. В комунистическия лагер Ели работи като учител, но е принудена всеки ден след работа да отива при партийната на село Р. и да описва деня си, да доносничи, да представя живота на останалите. Естествено, аз засилвам този момент – вечното дебнене, вечната стагнация над онези, които са различни и не влизат в общата рамка. На Ели й се иска да превърне листите, върху които пише за родителита на децата и колегите си, в оригами. В лагера Ели среща интересни хора – сред изселниците има професор по литература, медицинска сестра, приятел на Дан Колов и пр.

Този момент с оригамите го пренасям и през 80-те. При героите има един чисто символичен момент, в който те държат салфетки, самолетни и автобусни билети и правят оригами, завързват и засукват хартията. Вадят напрежението от себе си. Може би, оригамите са спасение или бягство. Идеята, че нещата в нашия живот, дори днес и сега, могат да се случват по по-различен начин. Та, оригамата е метафора, която една колежка прие така: правиш птиче с криле и после някой ти го смачква. Край на полета – няма го птичето. А човекът? Всеки би могъл да открие символа за себе си.

- Защо роман? Това е голяма отговорност, струва ми се.

- Имам награди за кратка проза и знам, че прозата е предизвикателство – особено по-дългото повествуване. Там има навързана интрига, сюжет, който може да достигне същината на разказването – интересната история. Кратките разкази са вид упражнение по писане – в тях не можеш да развиеш сюжет и характер, да приложиш различни техники на писане.

За мен беше предизвикателство да видя как другите съвременни европейски автори пишат. С учудване открих, че в българската литература няма жена в комунистически лагер. Може би имаме някакви герои тук-там по темата, но нямаме традиция. Такава, която да задвижва социалните механизми, паметта и фикцията, а не публицистиката. Нямаме „Един ден на Иван Денисович” на Солженицин, в наш български вариант. Нямаме Херта Мюлер, Петер Надаш... Не виждам отскок към Гросман и Оруел. Изобщо, тези дистопични, утопични и антиутопични светове са избягвани. Много странно, едно такова скатаване на българските писатели по темата, конюнктурност, дори. Аз не казвам, че правя кой знае какво – опазена съм от буквализъм и посредственост. Опитвам се да вменя емоция, плът и фикционална достоверност на тема, която у нас се подменя чрез... мълчание.

Естествено, имам много добри редактори, рецензенти и приятели, които ми помогнаха. Романът ми е писан повече от три години. Искам да благодаря на Антон Баев, Вихрен Чернокожев, Радослав Радев и редакторът ми Веселин Веселинов (емигрант в Канада). Доста изнесе на гърба си и съпругът ми Христо Боев (преводач от румънски и английски), който безпощадно чистеше текста ми, помагаше ми да подбирам и задължителните автори, които трябваше да чета. Веселин ми помогна много за автентичността на текста. Литературата има това право – да увлича в разказването.

- Романът е готов. За кого е обаче? Големият Увалиев казваше, че няма общо за всички. Той е насочен към една аудитория и трябва да достигне до нея. Учениците Ви дали ще четат романа?

- Аз се постарах, като всички съвременни писатели, да го напиша много просто, с много ясен език. Второто нещо, което е по-сложно, но се постарах да го направя, е да напиша роман на нива. Човек като започне да чете, може да проследи любовната история, ако желае дистопичния свят на Р. от 50-те, консумацията и инерцията от 80-те в град К. Да чете дневника на Ели, който е в първо лице, или да го затвори, ако не издържа... Да усети морето, защото К. е морски град и морето присъства и навлиза отвсякъде. Изключително много се изтощих, влизайки в кожата на Ели, когато изграждах образа й. Прегледах и много свидетелски разкази за 50-те, натоварих се и се възмутих – това време ми се видя зловещо и се амбицирах още повече. Трябваше да разкажа интересно историята на моите герои! Осемдесетте и част от деветдесетте си ги спомням като ученичка. Учениците ми пък могат да се докоснат до емоционалната нишка в романа или до времето на своите родители от 80-те... Една по-сериозна аудитория може да открие нивата в текста, които поставям, моментната „снимка” и недоизказаното, защото в случая  аз не съм публицист и не съдя героите си, оставям ги сами да говорят.

Изследвайки периода, разбрах нещо важно чисто в човешки план – не бива да се забравя. И пак не бива – това е начинът да се върви напред, без „замитане”, с ясно съзнание какво е било и как искаме да бъде. По-сериозната аудитория може да види по-особената памет, която носи литературата и да установи начина, по който литературното поставя проблеми. Историята не може така, защото настоява за достоверност – литературата не държи на това, „измисля си” и в същото време звучи автентично. Интересни са механизмите, по които функционира литературния свят.

Ели Хаджидимитрова попада в лагера в село Р., защото не е била на една снимка с колежките си пред паметника на Сталин. Не е била, защото е снимала. Какъв ужас, не се намирам на снимка пред паметника на Сталин! Нито аз, нито моите ученици в езиковата гимназия, можем да разберем това. Търсех неща, които да хващат въображението и душата в един мислен сюжет...

- Кога можем да очакваме представянето на книгата пред публика?


- Книгата в момента се странира. Издателството е „Ерго”. В началото на другата година книгата ще излезе от печат. Представянето ще е съобразно с времето и обстоятелствата.


Автор: Севдалина Сарандева, Информационна агенция „Добруджа”
04.11.2015 г. 16:44
Посетено: 858
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/22280-literaturata-nosi-po-osobena-pamet-ot-istoriyata