Интервю

Рашел Леви: Поезията е философия, облечена в музика

Разговор с поетесата Рашел Леви

Рашел Леви: Поезията е философия, облечена в музика

На снимката: Виолета Цолова и Рашел Леви.


Няколко думи...

Познавам Рашел от много години. Още когато бяхме ученички, тя очароваше със своето задълбочено мислене, с детайлно и сериозно отношение към всичко, което ни вълнуваше. Рашел ни респектираше не само в разговор, но и с това, което пишеше. Беше някак си... една крачка пред нас.

Не се бяхме виждали дълго, докато пътищата ни се пресякоха отново. Винаги е вълнуващо да срещнеш стар другар. Но още по-вълнуващо беше за мен да преоткрия човек, когото особено ценя заради изключителния му талант и интелект. А това е рядка комбинация.

Разказвахме си до безкрайност какво ни се беше случило през всичките тези години. Рашел беше завършила СУ „Кл. Охридски“ и сега работеше като учителка по български език и литература. Но като най-забележителен факт в живота си тя отбелязваше срещата със съпруга си и... раздялата. Тук става дума не просто, че тя е срещнала любовта. Тя се беше обогатила с нещо огромно и безкрайно, което и сега, когато той не е част от видимия свят, продължава да изпълва ежедневието, творчеството и духовното ѝ пространство. Със своята сила, изключителност, ерудиция. С душата си.

За да се докоснете до Рашел Леви, направих това интервю с нея в навечерието на рождения ѝ ден – 7 февруари. Но за да ви завладее напълно, трябва да се оставите да ви омагьоса нейната поезия. Скоро ще излезе от печат най-новата ѝ стихосбирка, подготвяна в момента от издателство „Лъчезар Минчев“.

Виолета Цолова


– За поезията... Банално, но да уточним: за някои поезията е начин на изразяване и поетът е човек, който има нужда да се идентифицира, пишейки стихове. За други – това е един нов свят, който поетът сътворява. А за теб поезията е...?

– Ще трябва може би да повторя думите на един голям човек на изкуството, на Шарл Азнавур... Той казваше, че има музика за краката, но има и музика за душата. Така има поезия за изразяване на сантимент, има и поезия за философия, за размисъл, за перспективност. Бих разграничила – поезия за духа и поезия за душата, доколкото духът може да се определи като синтез на човешкото и негово най-висше проявление... Между детската песен и симфонията има разлика. Така е и с поезията. За възприемане на симфонична музика се изисква подготовка, нагласа, възпитание... Голямата поезия за мен е философия, облечена в музика.

– Какво предхожда поезията? Талант, четене, муза, специално усещане?

– Музикалност, като вроден усет към мелодията и ритъма на словото, предопределя заниманията с поезия... Не е и никога няма да бъде „вертикална проза“, както шеговито я наричат хората, които като мен, подкрепят виждането за музикалното ѝ родство (като тук не говоря за придържане към класическите форми, а само за съхранението на музикални елементи и ритмика, за съхранението на словесната магика). Това, че се ражда на фона на музика, не е тайна за никого. Поезията изисква и подготовка, и известна ерудиция в тази област. Тя е органична точно колкото песента – няма как да запееш вярно, ако не си музикален... с тази разлика, че прагът на търпимост по отношение на нея е много по-висок от този спрямо  музиката. Слушаме фалшиви изпълнения, но се усещаме задължени да не се възмущаваме, както бихме го направили  спрямо певците, пеещи фалшиво. Що се отнася до музата – абсолютна истина: Музата е неведомият усет за отвъдност, Тя е „закрилата на Небето“, Божествената искра... И не става дума за трансцендентност само в духа на философско-разсъдъчното. Мога да го кажа чисто психологически: това е способността за изключителен по силата си синтез на ментално и душевно ниво, който изважда скритото за другите, докосва се до смислови дълбини, чертае хоризонти...

– Според Алберт Айнщайн – „Различията между минало, настояще и бъдеще са само една ужасно настойчива илюзия.“ Как определяш тези различия за себе си?

– Това е изключителна мисъл, която може да бъде казана само от поет по дух, какъвто е всеки гениален човек... Аз посветих втората си книга на едно точно такова натрапчиво усещане за връщане назад с една песен, звучала в годините на моето раждане. Едно тъжно канарче, което за мен остава символ – не само на солея в модата, на бавните кинокадри, на звука на акордеона, на съвършенството на един незалязващ дует „Лорен – Мастрояни“, но и на онова болезнено усещане за вечния порив към мига на Празника, защото и Поезията е празник – така мигновен, а тъй често обричан, тъй често съкрушаван...

– Какво представляваше в годините твоята житейска борба? И в каква посока я водеше? Разкажи за победите, за пораженията...

– Аз имам най-голямата благословия, тази на тежката и странна съдба. Мога да започна от сирачеството (загубих майка си в крехка възраст) и да стигна до срещата ми през 80-те години с един човек, прекарал младостта си в комунистически концлагер, поет-бунтар, изключителен ерудит... Неговото име е Божидар Славов, автор е на първия самиздат в тоталитарна България, а името му толкова години след промените не е широко известно, както не се знаят имената на автентичните бунтари и се подменят с наложени, с влизащи в нечий сценарий имена... Това е срещата, която предопредели по-нататъшния ми живот и очерта тъмнините на една неспокойна съдба. Започнах да пиша и публикувам (а ти самата помниш това) още в младежките си години, но стигнах до пълна обществена изолация, която и днес ненапълно съм излекувала в душата си. Спомените са „казън“ – твърди Дебелянов – и е така... Благодарение на тях обаче може да имаш теми, позиция и... страдание, а древните пък казват, че неволята твори поезията. Ето защо съм така благодарна на тежката си съдба...

– Какво сътвори, какво не успя, как беше възприемана, какво ще промениш? Защото рожденият ден е подходящ момент за равносметка.

– Изобщо съм във време на равносметка – чудесно време! По-малко яростно, по-уталожено... Аз се върнах към литературата след много дълго прекъсване, след време на дълга изолация... Имам особено чувство, че се връщам у дома. У дома, където е уютът, където е само твоят свят и можеш да бъдеш себе си. Свободата на словото е най-големият възторг, който може да има човек... и е неблагодарност да играеш роли, да надяваш маската на героизъм, когато не могат да ти отнемат правото да пишеш, когато имаш техническата възможност да публикуваш, защото тя е достижение на времето, което обитаваш.

– Мислиш ли, че в настоящия момент обстоятелствата в нашето ежедневие са такива, че хората сякаш консумират по-малко изкуство или по-повърхностно. И особено младите хора. Защо е така?

– Не, не мисля. Това е мантра, която не върши работа. Цели области в изкуството винаги са били изцяло елитарни и няма как да не бъдат. Така наречената масова култура, комерсиализацията, просто не дава възможност да се отчетат истинските стойности. Тя е Морето, за което говоря в стихотворението „Празник“. Истинските ценности са сред море от ерзац. То размива граници и прави погледа неточен. Голямото изкуство няма как да е на всяка крачка, истинският почитател не е в тълпата, но го има и ще го има. Вечен е...

– Мислиш ли, че е възможно да се породи необходимост от изкуство у младите хора, на които ти преподаваш литература?

– Младите хора са прекрасни! Сред тях има и ще има изкушени от изкуството, потенциални читатели, творци... Процентът остава един и същ – този между четящите и нечетящите. Диоген е носил фенер, търсейки човека. Ние караме на социологически проучвания. Този странстващ „социолог“ (шегувам се) е разбрал нещо съществено: фенерът е средството, с което да откриеш човека. Ето към тази светлина трябва да се стремим, иначе ще се лутаме в тъмното.

– Кое те плаши и кое те окуражава?

– Ние живеем трудно тук и сега – сурово, мъчително. Това ни прави особено чувствителни към надеждата, към утрешния ден. Това е истинската магия на славянските литератури – у тях има една недоизказаност, една трепкаща светлинка, която осветява пътя на страдащите... Тя беше в основата на онова, което роди Възраждането, тя извая съвършена поезия в началото и средата на миналия век (само в рамките на двете десетилетия от началото на миналия век бяха достигнати европейски образци в поезията) и продължава така до наши дни – да ражда жажда за поезия. Тази светлина е животворна. Това е магията на тези сурови и бедни земи – „Неволята твори поезията“.

* * *

Рашел Леви е родена на 7 февруари 1962 г. в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Публикува в младежкия печат през 80-те. Омъжва се за поета дисидент Божидар Славов и споделя трудната съдба на обречения да бъде вън от литературния живот. Става редактор на стихосбирките му и заедно с него организира един от първите „самиздат“. Изданието е иззето и инкриминирано. След 1990 г. преподава български език и литература. Първата ѝ стихосбирка „Граничност“ (2012) е равносметка за преживяното от нея и съпруга ѝ в годините на обществена изолация. Втората ѝ книга „Небето е последният залог“ (2013) е с послеслови от К. Кондова и Д. Васин. Книгата е удостоена с Национална литературна награда „Будители – 2013“ на Съюза на свободните писатели, където членува. Член е също на Дамския литературен салон „Евгения Марс“. Нейни творби са преведени на иврит, на английски и турски език.

 

Автор: Виолета Цолова
04.02.2015 г. 12:41
Посетено: 2419
Етикети: интервю, поезия, Виолета Цолова, Рашел Леви
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/20770-rashel-levi-poeziyata-e-filosofiya-oblechena-v-muzika