Интервю
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
В литературата всичко е позволено
Интервю на Емилия Миразчийска с Деница Дилова
Деница Дилова. Фото: Петя Радкова
◊ ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛКАТА
- Дени, минаха повече от две години от онзи наш разговор, след излизането на книгата ти с разкази „Тънкости на приготвянето“, в който ти каза, че обожаваш съвременната българска литература, защото непрекъснато се припознаваш в нея, колкото и нескопосана да е. През тези две години тя продължи да се развива и предизвиква все по-голям интерес сред читателите… Иска ми се сега да започнем това интервю така: мислиш ли, че съвременната българска литература става все по-добра?
- Няма нужда да става по-добра. Това си е тя, не съм си променила мнението за нея. Намирам я за очарователна.
- Вече имаш своя не само написан, но награден роман в първия анонимен конкурс за роман у нас. Удовлетворена си и от какво най-много?
- Удовлетворена съм от това, че успях да систематизирам някакви свои идеи и те да оформят продукт, който да ми доставя удоволствие, когато си го чета. За пръв път работя по нещо с такава дисциплина, но и запазих чувството, че играя. Поиграх с думи, но по строги правила, които сама си зададох. Това, което се излюпи ми харесва, но има още доста работа по него. Романът стана хубав, защото аз не се определям като писател и затова подходих смело и безразсъдно. Смятам, че това изигра най-голяма роля.
- Какво ще бъде заглавието му? Склонна ли си да запазиш заглавието „Непорочна практика“, с което участва в този конкурс?
- Заглавието ще го решим накрая с екипа, който от „Сиела“ започва да ми помага. Много исках да запазя „Непорочна практика“, романът е писан по това заглавие, ако го нямаше него нямаше да има и роман, затова ми беше толкова важно. Но Захари Карабашлиев ми каза: „Това е семето, което си посяла, забрави за него, гледай дървото, което е поникнало от него“. Възнамерявам да го послушам.
- Как гледаш на работата с редактор? Сподели кога в какво си склонна да се съгласиш.
- Още съм нова в процеса с издаване на книги, не мога да кажа, че имам принципи. Понякога слушам редактора, понякога се инатя.
- Каква жена е героинята в романа ти и на кого иска да се хареса?
- За да обясня каква е героинята, съм написала близо двеста страници. Не мога да я обобщя, но да речем, че е достатъчно несъвършена, за да я харесвам. Считам, че тя би искала да се хареса само на мен, но и в нашите отношения е калпазанка. (Казва го с усмивка.) И там върти номера.
- В изкуството, където човек търси и разкрива себе си, как гледаш на понякога неосъзнатите, друг път напълно целенасочени, опити на автора да прилича на друг писател, от когото е повлиян?
- Писателите не се опитват да приличат на когото и да е. Според мен повлияването става неволно, ако си се потопил само в четене на определен автор, несъзнателно започваш да следваш стила му. Затова чета хаотично всякакви автори, страх ме е да не лепна нещо. (Смее се.) Помниш ли онази книжка, „Супата на Кафка“ на съвършения имитатор на стилове Марк Крик? Пет години след като я бях прочела, бях сигурна, че единият разказ е на Маркес, толкова добре авторът беше имитирал стила му. Дори те карах да търсиш някакъв разказ от нея, Марк Крик така беше имитирал някой от класиците, че бях готова да споря чий е текстът. Това е пример за абсолютно подражание, умишлено копиране на стил. И то е блестящо. Разказът за петела, който трябва да кисне два или три дни в марината и заради това отлагат последната вечеря на осъден на смърт, никога нямаше да бъде написан, ако Марк Крик се притесняваше да експериментира със стиловете на големите. В литературата всичко е позволено, щом се раждат шедьоври.
- А каква е връзката на героинята ти в наградения роман с Уелбек?
- Героинята ми е много ядосана на Уелбек, защото романите му свършват така, че ти иде да си прережеш вените. Героинята ми има нужда от жизнеутвърждаваща литература. Уелбек е едно чудо на литературата, което казва: „Не, не съм в депресия, просто животът е противен и освен това няма смисъл”. Прекалено съм малка, че да го анализирам. Но е висш пилотаж да пишеш смешно, за толкова отчайващи неща. Да речем, че героинята ми смята, че нещата не са толкова отчайващи.
- Какво мислиш за литературата като морална преценка на обществото, изобщо за правото й да съди и оспорва?
- Нямам никакви претенции към тематиките на книгите, стига да са написани добре. Както с хубавата музика. Няма нужда да се пее за световен мир и опазване на природата, че да имам любими песни.
- Как приемаш писанията на блогърите? Мислиш ли, че те придобиват все по-голямо влияние над читателите?
- Следя няколко блога, но ми омръзват, спирам да ги следя, отварям ги чак след година. Смятам, че човек се показва и изчерпва много бързо с текстове по всякакви въпроси в блоговете. На петия или десетия по-обемен текст и вече е казал всичко, което има да казва. Става предсказуем и по тази причина безинтересен. Вместо с тази енергия да седне и за една година да забрави блога, а да напише една хубава книга, блогърът ще има сто текста по най-различни теми, ще е водил люти битки да ги защитава, но на практика няма да е оставил нещо, което не може и друг да напише.
- Т.е. какво е онова, което има романът и въобще литературното произведение, издадено като книга, което писането в блог няма?
- Оригинална история, която не е хрумнала на никой друг, интересни герои, които не сме срещали в други романи, които ни пренасят на места, на които никога никой друг не може да ни заведе. Това не съм го срещала в блог досега. История, в която заживяваш и към която се връщаш години след като си я прочел, защото толкова те е завладяла, че не можеш да я напуснеш напълно.
16 ноември 2014
◊ ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛКАТА
- Дени, минаха повече от две години от онзи наш разговор, след излизането на книгата ти с разкази „Тънкости на приготвянето“, в който ти каза, че обожаваш съвременната българска литература, защото непрекъснато се припознаваш в нея, колкото и нескопосана да е. През тези две години тя продължи да се развива и предизвиква все по-голям интерес сред читателите… Иска ми се сега да започнем това интервю така: мислиш ли, че съвременната българска литература става все по-добра?
- Няма нужда да става по-добра. Това си е тя, не съм си променила мнението за нея. Намирам я за очарователна.
- Вече имаш своя не само написан, но награден роман в първия анонимен конкурс за роман у нас. Удовлетворена си и от какво най-много?
- Удовлетворена съм от това, че успях да систематизирам някакви свои идеи и те да оформят продукт, който да ми доставя удоволствие, когато си го чета. За пръв път работя по нещо с такава дисциплина, но и запазих чувството, че играя. Поиграх с думи, но по строги правила, които сама си зададох. Това, което се излюпи ми харесва, но има още доста работа по него. Романът стана хубав, защото аз не се определям като писател и затова подходих смело и безразсъдно. Смятам, че това изигра най-голяма роля.
- Какво ще бъде заглавието му? Склонна ли си да запазиш заглавието „Непорочна практика“, с което участва в този конкурс?
- Заглавието ще го решим накрая с екипа, който от „Сиела“ започва да ми помага. Много исках да запазя „Непорочна практика“, романът е писан по това заглавие, ако го нямаше него нямаше да има и роман, затова ми беше толкова важно. Но Захари Карабашлиев ми каза: „Това е семето, което си посяла, забрави за него, гледай дървото, което е поникнало от него“. Възнамерявам да го послушам.
- Как гледаш на работата с редактор? Сподели кога в какво си склонна да се съгласиш.
- Още съм нова в процеса с издаване на книги, не мога да кажа, че имам принципи. Понякога слушам редактора, понякога се инатя.
- Каква жена е героинята в романа ти и на кого иска да се хареса?
- За да обясня каква е героинята, съм написала близо двеста страници. Не мога да я обобщя, но да речем, че е достатъчно несъвършена, за да я харесвам. Считам, че тя би искала да се хареса само на мен, но и в нашите отношения е калпазанка. (Казва го с усмивка.) И там върти номера.
- В изкуството, където човек търси и разкрива себе си, как гледаш на понякога неосъзнатите, друг път напълно целенасочени, опити на автора да прилича на друг писател, от когото е повлиян?
- Писателите не се опитват да приличат на когото и да е. Според мен повлияването става неволно, ако си се потопил само в четене на определен автор, несъзнателно започваш да следваш стила му. Затова чета хаотично всякакви автори, страх ме е да не лепна нещо. (Смее се.) Помниш ли онази книжка, „Супата на Кафка“ на съвършения имитатор на стилове Марк Крик? Пет години след като я бях прочела, бях сигурна, че единият разказ е на Маркес, толкова добре авторът беше имитирал стила му. Дори те карах да търсиш някакъв разказ от нея, Марк Крик така беше имитирал някой от класиците, че бях готова да споря чий е текстът. Това е пример за абсолютно подражание, умишлено копиране на стил. И то е блестящо. Разказът за петела, който трябва да кисне два или три дни в марината и заради това отлагат последната вечеря на осъден на смърт, никога нямаше да бъде написан, ако Марк Крик се притесняваше да експериментира със стиловете на големите. В литературата всичко е позволено, щом се раждат шедьоври.
- А каква е връзката на героинята ти в наградения роман с Уелбек?
- Героинята ми е много ядосана на Уелбек, защото романите му свършват така, че ти иде да си прережеш вените. Героинята ми има нужда от жизнеутвърждаваща литература. Уелбек е едно чудо на литературата, което казва: „Не, не съм в депресия, просто животът е противен и освен това няма смисъл”. Прекалено съм малка, че да го анализирам. Но е висш пилотаж да пишеш смешно, за толкова отчайващи неща. Да речем, че героинята ми смята, че нещата не са толкова отчайващи.
- Какво мислиш за литературата като морална преценка на обществото, изобщо за правото й да съди и оспорва?
- Нямам никакви претенции към тематиките на книгите, стига да са написани добре. Както с хубавата музика. Няма нужда да се пее за световен мир и опазване на природата, че да имам любими песни.
- Как приемаш писанията на блогърите? Мислиш ли, че те придобиват все по-голямо влияние над читателите?
- Следя няколко блога, но ми омръзват, спирам да ги следя, отварям ги чак след година. Смятам, че човек се показва и изчерпва много бързо с текстове по всякакви въпроси в блоговете. На петия или десетия по-обемен текст и вече е казал всичко, което има да казва. Става предсказуем и по тази причина безинтересен. Вместо с тази енергия да седне и за една година да забрави блога, а да напише една хубава книга, блогърът ще има сто текста по най-различни теми, ще е водил люти битки да ги защитава, но на практика няма да е оставил нещо, което не може и друг да напише.
- Т.е. какво е онова, което има романът и въобще литературното произведение, издадено като книга, което писането в блог няма?
- Оригинална история, която не е хрумнала на никой друг, интересни герои, които не сме срещали в други романи, които ни пренасят на места, на които никога никой друг не може да ни заведе. Това не съм го срещала в блог досега. История, в която заживяваш и към която се връщаш години след като си я прочел, защото толкова те е завладяла, че не можеш да я напуснеш напълно.
16 ноември 2014
Автор:
Емилия Миразчийска
Публикация:
17.11.2014 г. 17:08
Посетено:
2019
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/20307-v-literaturata-vsichko-e-pozvoleno