Интервю
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Поезията е начин на мислене
Интервю на Емилия Миразчийска с Владимир Левчев
На снимката: Владимир Левчев чете от "Любов на площада" в Галерия Natalie. Фото: Крис Енчев
◊ ЗА ПОЕЗИЯТА И ЗА ДРУГИ ВАЖНИ НЕЩА
- Може ли поезията да разказва истории? Или е поетът, който разказва истории?
- Поезията разказва историите на ума и сърцето. Истории, които не са във времето – спомени, сънища, мечти и идеи се преплитат в това. Там има музика, картини и един вътрешен глас, който понякога разговаря или спори с други гласове, често с гласове от други времена и места. Поезията е различен разказ.
- Това ли е най-съвършеният начин да се разкаже една история?
- Аз говоря за лирическата поезия, която не разказва истории в буквалния смисъл. Но има и балади, които разказват истории, и епическа поезия, която разказва важната за племето, за народа история, често фантастична, символна, но архетипна, важна. Има и драматична поезия, в която различни герои разговарят. Древногръцката драма е била също поезия. Дори с хор. Шекспировите пиеси са писани в бял стих – неримуван, но в петостъпен ямб. А има и драматична поезия, която не е драма. Такава е например поезията на Т. С. Елиът. Говоря за поезията му, а не за пиесите му. Стихотворенията на Елиът са силно драматични. А пиесата му „Убийство в катедралата“ е пиеса в стихове.
- И понеже ти си специалист по Т. С. Елиът сега ми се иска да те попитам в „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ Елиът чия история разказва?
- Хубав въпрос. Тази поема е драматичен монолог на героя Дж. Алфред Пруфрок. Но Елиът ползва една любима техника на високите модернисти – пресъздаване потока на съзнанието. Ние чуваме не някакъв театрален монолог и не просто вътрешния глас на героя. Ние просто СМЕ в главата му, където освен рационални мисли има емоции, алюзии, асоциации, картини и музика. За втория и третия ред в тази поема, „... когато вечерта в небето просната мълчи/ като пациент анестезиран на масата“ се казва, че с тях започва модернизмът в англоезичната поезия. Тази „операционна“ метафора, този образ е обективен корелатив за ключовата емоция в стихотворението: безпокойство и хипнотичен транс. Градският пейзаж изразява настроението. А Пруфрок е един високо интелигентен, но нерешителен човек, който не смее да се обясни в любов на някого.
- Ти как реши да пишеш и разкази?
- Не помня. Като дете пишех индиански романи. Но все не ги довършвах. Измислях заглавието, разделях тетрадката на глави, илюстрирах всяка глава и чак след това започвах да попълвам текста. Но все не стигах дори до втора глава... Първите си разкази написах в края на 1980-те. Тогава вече имах четири издадени стихосбирки. А от средата на 90-те, когато бях в САЩ, започнах да пиша романи. Но вече не индиански. :) И ги завършвах. Сега имам един сборник разкази „Сънувани“, който трябва да излезе в издателство „Жанет-45“. В него са включени и преработени стари разкази и нови. Времето на героите и мястото на действие е от 1960-та в комунистическа България, до новия век в САЩ.
- А онези чекмеджета, които отваря по плажа морето в стихотворението ти „Среща“ имат ли нещо общо с онази Венера Милоска с чекмеджета на Салвадор Дали? Питам защото чак сега с това твое стихотворение ми се уясни и идеята на Салвадор Дали с тези чекмеджета, защото Венера или Афродита (в гръцката митология) е родена от вълните… Това чекмеджета на спомена ли са?
- Морето, в моето стихотворение, отваря чекмеджетата на вълните и оттам излизат тела на любими умрели и катове бабини бели дантели... или спомените за тях.
- Как се появи Манифеста от корицата на книгата „Любов на площада“?
- Той имаше по-есеистичен (и скучен) вариант публикуван в книгата ми „Любов и смърт“. Сега стана стихотворение. Но да, това е личен манифест. В известен смисъл и пародия на модернистичните манифести от началото на миналия век. Защото днес и модерното е старомодно вече.
- Онзи ден написа във Фейсбук под една твоя снимка от изложба на Малевич в „Тейт модерн“: „Кандински е Битълс на абстрактното изкуство, а Малевич Ролинг Стоунс“. Това част от твоята история на изкуството ли е? Аз мисля, че ти можеш да напишеш такава и да удариш всички изкуствоведи в земята! :)
- Е, най-много да ударя някоя „плесница на обществения вкус“ (по Маяковски :)) Писах и за черния квадрат на Малевич, с който той обявява края на изкуството през 1915 г. (След това, според него, е трябвало да има само промишлен дизайн). Черният квадрат е създаден първоначално като декор към футуристичната опера „Победа над слънцето“ на поетите Кручоних и Хлебников. Аз съм завършил изкуствознание, но май съм писал само една по-дълга статия за изкуство – за варненската фабрика „Вулкан“, където в началото на 80-те бяха ателиетата на художниците Стоимен Стоилов, Ванко Урумов, Георги Лечев, Милко Божков, Петьо Маринов.
- На представянето в София миналия петък, на 25-ти октомври в галерия „Натали“ стихотворението ти „Теория на изкуството“ получи аплодисменти… Андре Бретон ли те вдъхнови да го напишеш? Кое първо ти хрумна от тези неща, които си казал в него.
- Ами то е хем любовно, хем политическо (или идеологическо) стихотворение. Пак в духа на анти-постмодернистичния ми манифест. Бретон казва „Изкуството се прави в леглото, като любовта“. Бих искал в тази връзка да цитирам и друг поет-модернист, Езра Паунд, който в една негова поема казва „.. неговата Пенелопа бе Флобер“. За мен това се отнася за дългата Одисея на модернизма през 20-ти век. Назад към предмодерното! И дори пред-гутенберговото. Към поезията, която е преживяла пътешествието на формализма, на „изкуството за изкуството“, но говори директно с хората...
- Дора Бонева правила ли ти е портрет като момче или младеж? Т.е. позирал ли си някога за портрет?
- Много пъти. Дори сега в момента майка ми има изложба, където е изложила и мой стар портрет, от началото на 1980-те.
- Така ли? Ще отида да я видя тогава тази изложба! Къде е?
- Галерия „Нюанс“, "Денкоглу" 42.
- Спомняш ли си кога показа първото си написано стихотворение на баща си?
- Първото ми стихотворение започваше така: „Баща ми е голям поет/и пише стихове навред./ По цял ден пише на бюрото, или лежи в леглото...“ Тогава съм бил на 5, а баща ми на 26. :) Сега съм на 57. Значи съм писал повече от половин век. Не мога да повярвам!
- Твоя ли беше идеята да предложиш първите си стихове като Владимир Любомиров? И когато в онези години реши да публикуваш с променена фамилия очакваше, че ще бъдеш толкова често свързан с баща ти? Сега направо няма хейтърски коментар в интернет, който да не те свързва с баща ти…
- Да, тези хейтърски коментари се пишат според мен от ченгета или червени тролове, които не могат да ми простят, че въпреки политическата кариера на баща ми по живково време, през 70-те и 80-те, аз никога не съм бил комунист, а напротив, писал съм, както знаеш, и срещу Живков, още по живково време. Или просто завистници. Но да, когато започнах да нося първите си стихове по редакции реших да се подписвам Любомиров, за да не ме асоциират с баща ми. За съжаление обаче един от първите редактори, при които отидох, преди изобщо да ми каже какво мисли за стиховете ми, ме попита: “Абе ти не си ли на Любо Левчев момчето?“ Тогава разбрах, че от мен не става конспиратор или измамник. :)
Обичах да ходя при Константин Павлов. Много го харесвах като поет (той тогава беше забранен поет). Говорехме си за много неща, но аз му показвах и стиховете си и му вярвах абсолютно като редактор. С баща ми взаимно си показвахме стиховете и си давахме съвети. Но напоследък като че ли повече той ми показва неговите, преди да бъдат публикувани.
- Със стихотворението „Предчувстие за тържество“ ли се превърна в поет с „баща велможа“, ако мога да използвам онази „антистрофа“ от една серия от строфи-антистрофи публикувана това лято във в. „Стършел“ там, между другото, си в добрата компания на Борис Христов и Георги Господинов.
- Не съм чел „Стършел“ отдавна, така че не знам за какво става дума. За „Предчувствие за тържество“ (1980 г.): Мисля че това беше първото ми открито антикомунистическо и антиживковско стихотворение. Не съм писал „удобни“ (за властта или за моята кариера) стихотворения по комунистическо време. Но си признавам, че в гимназията си падах по Че Гевара. Тогава той беше любимец и на хипарите, на младежите на запад, а и нашите и съветските комунистически ръководители хич не го обичаха. Най-малко заради дългата коса... Левичарските ми илюзии свършиха дотам. Имам един разказ за това в „Сънувани“. Казва се „На всеки километър“.
- А къде е сега „винчестъра“ на татко ти?
- Нямам представа. Той отдавна не се занимава с лов. А аз никога не съм имал афинитет към оръжия. Дори в казармата си дадох сметка, че изпитвам ужас да държа в ръцете си зареден калашник, когато давам караул. Насилието, кървавите революции никога не довеждат до нещо добро за хората. Друг е въпросът, когато става дума за национално освобождение или отбранителна война. А не виждам и удоволствието в това да се убиват животни. Макар че ги ям... Синът ми е вегетарианец.
- Спомняш ли си къде те завари вестта за онова, което се случи на 10 ноември 1989?
- Спомням си....
____________________________________
• Очаквайте цялото интервю на Емилия Миразчийска с Владимир Левчев в ноемврийския брой на Електронно списание LiterNet
◊ ЗА ПОЕЗИЯТА И ЗА ДРУГИ ВАЖНИ НЕЩА
- Може ли поезията да разказва истории? Или е поетът, който разказва истории?
- Поезията разказва историите на ума и сърцето. Истории, които не са във времето – спомени, сънища, мечти и идеи се преплитат в това. Там има музика, картини и един вътрешен глас, който понякога разговаря или спори с други гласове, често с гласове от други времена и места. Поезията е различен разказ.
- Това ли е най-съвършеният начин да се разкаже една история?
- Аз говоря за лирическата поезия, която не разказва истории в буквалния смисъл. Но има и балади, които разказват истории, и епическа поезия, която разказва важната за племето, за народа история, често фантастична, символна, но архетипна, важна. Има и драматична поезия, в която различни герои разговарят. Древногръцката драма е била също поезия. Дори с хор. Шекспировите пиеси са писани в бял стих – неримуван, но в петостъпен ямб. А има и драматична поезия, която не е драма. Такава е например поезията на Т. С. Елиът. Говоря за поезията му, а не за пиесите му. Стихотворенията на Елиът са силно драматични. А пиесата му „Убийство в катедралата“ е пиеса в стихове.
- И понеже ти си специалист по Т. С. Елиът сега ми се иска да те попитам в „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ Елиът чия история разказва?
- Хубав въпрос. Тази поема е драматичен монолог на героя Дж. Алфред Пруфрок. Но Елиът ползва една любима техника на високите модернисти – пресъздаване потока на съзнанието. Ние чуваме не някакъв театрален монолог и не просто вътрешния глас на героя. Ние просто СМЕ в главата му, където освен рационални мисли има емоции, алюзии, асоциации, картини и музика. За втория и третия ред в тази поема, „... когато вечерта в небето просната мълчи/ като пациент анестезиран на масата“ се казва, че с тях започва модернизмът в англоезичната поезия. Тази „операционна“ метафора, този образ е обективен корелатив за ключовата емоция в стихотворението: безпокойство и хипнотичен транс. Градският пейзаж изразява настроението. А Пруфрок е един високо интелигентен, но нерешителен човек, който не смее да се обясни в любов на някого.
- Ти как реши да пишеш и разкази?
- Не помня. Като дете пишех индиански романи. Но все не ги довършвах. Измислях заглавието, разделях тетрадката на глави, илюстрирах всяка глава и чак след това започвах да попълвам текста. Но все не стигах дори до втора глава... Първите си разкази написах в края на 1980-те. Тогава вече имах четири издадени стихосбирки. А от средата на 90-те, когато бях в САЩ, започнах да пиша романи. Но вече не индиански. :) И ги завършвах. Сега имам един сборник разкази „Сънувани“, който трябва да излезе в издателство „Жанет-45“. В него са включени и преработени стари разкази и нови. Времето на героите и мястото на действие е от 1960-та в комунистическа България, до новия век в САЩ.
- А онези чекмеджета, които отваря по плажа морето в стихотворението ти „Среща“ имат ли нещо общо с онази Венера Милоска с чекмеджета на Салвадор Дали? Питам защото чак сега с това твое стихотворение ми се уясни и идеята на Салвадор Дали с тези чекмеджета, защото Венера или Афродита (в гръцката митология) е родена от вълните… Това чекмеджета на спомена ли са?
- Морето, в моето стихотворение, отваря чекмеджетата на вълните и оттам излизат тела на любими умрели и катове бабини бели дантели... или спомените за тях.
- Как се появи Манифеста от корицата на книгата „Любов на площада“?
- Той имаше по-есеистичен (и скучен) вариант публикуван в книгата ми „Любов и смърт“. Сега стана стихотворение. Но да, това е личен манифест. В известен смисъл и пародия на модернистичните манифести от началото на миналия век. Защото днес и модерното е старомодно вече.
- Онзи ден написа във Фейсбук под една твоя снимка от изложба на Малевич в „Тейт модерн“: „Кандински е Битълс на абстрактното изкуство, а Малевич Ролинг Стоунс“. Това част от твоята история на изкуството ли е? Аз мисля, че ти можеш да напишеш такава и да удариш всички изкуствоведи в земята! :)
- Е, най-много да ударя някоя „плесница на обществения вкус“ (по Маяковски :)) Писах и за черния квадрат на Малевич, с който той обявява края на изкуството през 1915 г. (След това, според него, е трябвало да има само промишлен дизайн). Черният квадрат е създаден първоначално като декор към футуристичната опера „Победа над слънцето“ на поетите Кручоних и Хлебников. Аз съм завършил изкуствознание, но май съм писал само една по-дълга статия за изкуство – за варненската фабрика „Вулкан“, където в началото на 80-те бяха ателиетата на художниците Стоимен Стоилов, Ванко Урумов, Георги Лечев, Милко Божков, Петьо Маринов.
- На представянето в София миналия петък, на 25-ти октомври в галерия „Натали“ стихотворението ти „Теория на изкуството“ получи аплодисменти… Андре Бретон ли те вдъхнови да го напишеш? Кое първо ти хрумна от тези неща, които си казал в него.
- Ами то е хем любовно, хем политическо (или идеологическо) стихотворение. Пак в духа на анти-постмодернистичния ми манифест. Бретон казва „Изкуството се прави в леглото, като любовта“. Бих искал в тази връзка да цитирам и друг поет-модернист, Езра Паунд, който в една негова поема казва „.. неговата Пенелопа бе Флобер“. За мен това се отнася за дългата Одисея на модернизма през 20-ти век. Назад към предмодерното! И дори пред-гутенберговото. Към поезията, която е преживяла пътешествието на формализма, на „изкуството за изкуството“, но говори директно с хората...
- Дора Бонева правила ли ти е портрет като момче или младеж? Т.е. позирал ли си някога за портрет?
- Много пъти. Дори сега в момента майка ми има изложба, където е изложила и мой стар портрет, от началото на 1980-те.
- Така ли? Ще отида да я видя тогава тази изложба! Къде е?
- Галерия „Нюанс“, "Денкоглу" 42.
- Спомняш ли си кога показа първото си написано стихотворение на баща си?
- Първото ми стихотворение започваше така: „Баща ми е голям поет/и пише стихове навред./ По цял ден пише на бюрото, или лежи в леглото...“ Тогава съм бил на 5, а баща ми на 26. :) Сега съм на 57. Значи съм писал повече от половин век. Не мога да повярвам!
- Твоя ли беше идеята да предложиш първите си стихове като Владимир Любомиров? И когато в онези години реши да публикуваш с променена фамилия очакваше, че ще бъдеш толкова често свързан с баща ти? Сега направо няма хейтърски коментар в интернет, който да не те свързва с баща ти…
- Да, тези хейтърски коментари се пишат според мен от ченгета или червени тролове, които не могат да ми простят, че въпреки политическата кариера на баща ми по живково време, през 70-те и 80-те, аз никога не съм бил комунист, а напротив, писал съм, както знаеш, и срещу Живков, още по живково време. Или просто завистници. Но да, когато започнах да нося първите си стихове по редакции реших да се подписвам Любомиров, за да не ме асоциират с баща ми. За съжаление обаче един от първите редактори, при които отидох, преди изобщо да ми каже какво мисли за стиховете ми, ме попита: “Абе ти не си ли на Любо Левчев момчето?“ Тогава разбрах, че от мен не става конспиратор или измамник. :)
Обичах да ходя при Константин Павлов. Много го харесвах като поет (той тогава беше забранен поет). Говорехме си за много неща, но аз му показвах и стиховете си и му вярвах абсолютно като редактор. С баща ми взаимно си показвахме стиховете и си давахме съвети. Но напоследък като че ли повече той ми показва неговите, преди да бъдат публикувани.
- Със стихотворението „Предчувстие за тържество“ ли се превърна в поет с „баща велможа“, ако мога да използвам онази „антистрофа“ от една серия от строфи-антистрофи публикувана това лято във в. „Стършел“ там, между другото, си в добрата компания на Борис Христов и Георги Господинов.
- Не съм чел „Стършел“ отдавна, така че не знам за какво става дума. За „Предчувствие за тържество“ (1980 г.): Мисля че това беше първото ми открито антикомунистическо и антиживковско стихотворение. Не съм писал „удобни“ (за властта или за моята кариера) стихотворения по комунистическо време. Но си признавам, че в гимназията си падах по Че Гевара. Тогава той беше любимец и на хипарите, на младежите на запад, а и нашите и съветските комунистически ръководители хич не го обичаха. Най-малко заради дългата коса... Левичарските ми илюзии свършиха дотам. Имам един разказ за това в „Сънувани“. Казва се „На всеки километър“.
- А къде е сега „винчестъра“ на татко ти?
- Нямам представа. Той отдавна не се занимава с лов. А аз никога не съм имал афинитет към оръжия. Дори в казармата си дадох сметка, че изпитвам ужас да държа в ръцете си зареден калашник, когато давам караул. Насилието, кървавите революции никога не довеждат до нещо добро за хората. Друг е въпросът, когато става дума за национално освобождение или отбранителна война. А не виждам и удоволствието в това да се убиват животни. Макар че ги ям... Синът ми е вегетарианец.
- Спомняш ли си къде те завари вестта за онова, което се случи на 10 ноември 1989?
- Спомням си....
____________________________________
• Очаквайте цялото интервю на Емилия Миразчийска с Владимир Левчев в ноемврийския брой на Електронно списание LiterNet
Автор:
Емилия Миразчийска
Публикация:
04.11.2014 г. 15:32
Посетено:
1610
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/20191-poeziyata-e-nachin-na-mislene