Интервю

За Салона на поезията и непреводимостта

Интервю на Йордан Ефтимов с Ангелина Василева

Преводът на поезия не е нещо като работа по поръчка и на норма. За да има хубави преводи, трябва да има добри преводачи, а такива не се създават лесно, твърди Ангелина Василева – организатор на Софийския есенен салон на поезията, който вече от шест години се опитва да помири младите и старите поетически гласове. На страницата на проекта в интернет (bg-poetry-pages.com) се намират за свободно сваляне файлове със събраните стихотворения от проведените досега есенни срещи на поезията.


- Организираш от няколко години салон на поезията в Унгарския институт в София. Без никакъв спонсор. Какви са впечатленията ти от случилото се досега?

- Колкото и да е нелепо, идеята за „Софийски есенен салон за поезия” беше инспирирана от „войната” в медиите между определилите се като „млади” и демократични – и съответно набедените за „стари” и казионни поети през 2008 г. Д-р София Филипова и аз сме на мнение, че поетичното вдъхновение и талант не са подвластни на пол, възраст или политическа принадлежност, затова решихме да дадем възможност за пряка изява на творци от различни съюзи, литературни течения, житейски пристрастия и възрастови групи. Какво се е случило досега в Салона може да се види на www.bg-poetry-pages.com, където са поместени в електронен вариант стихотворенията, четени на досегашните поетични срещи. Колкото и нескромно да звучи, към момента това са седем антологии. Може да се каже, че имаме едно „постоянно ядро” в лицето на членове на двата хайку съюза в София, но във всеки Салон участват нови лица и мисля, че печелим приятели и привърженици.
 

- Какво е ценното при представянето на поезията на живо? Не смяташ ли, че поезията за представяне на живо е съвсем различна от тази, писана за четене наум и насаме?

Софийски есенен салон за поезия не е театрална постановка, за която си купуваме билети с условие задължително да си кажем и своите реплики в нея. Оказа се, че малко поети идват просто защото са прочели поканата ни на таблото в СБП или са чули за събитието по радиото, макар че и това го има, разбира се. Срещите се предхождат от период на лични разговори по телефона и персонални покани чрез интернет. Слоганът ни е предназначен едновременно да вдъхновява и да задължава: „Ти си поет! Сподели с нас своето най-добро стихотворение!” Освен избора с какво ще участваш (нашият регламент е една поема, или две къси стихотворения, или три хайку), важен е контактът с други поети на чаша вино преди и след четенето, реакциите по време на него, „откриването” на другия и на самия себе си сред толкова много съмишленици – обикновено стихове четат около 40 поети, а слушателите сред публиката също не са безпристрастни към поезията.

Не мога да си представя различни видове поезия за изпълнение на живо и за четене насаме. Ако има поезия, тя може да бъде написана на хартия, запаметена на флашка, рецитирана, изпята, нарисувана в картина, снимана на филм, изпратена по морз, изписана в небето със светлинни знаци, или на морския бряг с водорасли – все ще си бъде поезия.

 
- Кои са най-добрите поети, четящи на живо? А има ли страхотни поети, които никога не бива да четат на живо, защото развалят ефекта на стиховете си?

- Имаше една поетеса, чиято поезия наистина звучеше чудесно в собственото й изпълнение – Ваня Петкова... Самата аз съм ярък пример на човек, който не умее да се представи добре на сцената.
 

- Възможна ли е днес поезията със съпровод?

- Има един много талантлив актьор, Ники Атанасов, който изпълнява песни на Висоцки в акомпанимент на китара. Опитвал ли си да намериш билети за негов концерт? Разпродават се в деня, в който ги пуснат. Да, това е естествено, защото Висоцки е легенда. Но съм убедена, също така, че в бъдеще изкуствата все повече ще се интегрират. Мога да си представя едно литературно четене като хепънинг или модерна инсталация с музикални изпълнения, компютърна анимация, танцьори импровизатори и художници, които на момента рисуват своите картини.

 
- Можем ли да считаме рап поезията за поезия? А текстовете за песни?

- Колкото и трудносмилаем да е рапът за някои от нас, не бива да подценяваме богатите традиции в генеалогичното му дърво, което отива далеч отвъд нашата представа за ограниченост, неграмотност и властване на престъпността и дрогата в негърското гето. Впечатлена съм от текстове на Еминем като “Lose Yourself” и “Rap God”. От друга страна, не мога да си обясня как текст като „Няма кво да стане” е „Зелената песен на България” за 2013 година?! Но може би не съм права, защото проектът всъщност е за нова българска музика, а не за поезия...

И отново за поезията... Ако я има в текста, ще стане прекрасна песен, която ще издържи преценката на времето и менящите се модни тенденции. Такава е например съдбата на „най-тежкото признание”, направено от поета Иван Пейчев, в изпълнение на Васил Найденов – „Пристанищата са пустинно тихи, когато теб те няма.” А ако поезията я няма... ами някои просто слушат чалга. Въпрос на избор.


- Не е ли малко заспала българската публика?

- Не бих казала, че е заспала. Може би не е точно там, където традиционно я очакваме да бъде. Предполагаме, че ще присъства на премиерите на книги и връчването на награди, ще се отбива редовно в книжарниците и ще има карта за градската библиотека. Да, тя понякога е и там, но прекарва все повече време в интернет. Анонимно, евтино, лесно, и по всяко време, там голяма част от българската публика може да се информира, да размени мнения, да свали желана книга и да я чете на таблета си когато и където пожелае. Не искам да кажа, че е неизбежно интернет да замени изцяло ролята на традиционните печатни издания за литература и литературна критика, но истината е, че към настоящия момент те не могат да отговорят на нейните необходимости.


- Какво трябва да се направи, за да се получи добър поетичен фестивал у нас?

- За начало, трябва да се изгради художествена концепция, да се направи бизнес план, да се кандидатства за средства от общината, държавата и Европейския съюз, или да се намерят спонсори... Когато всичко това бъде осигурено, предлагам да се приеме едно-единствено правило за участниците във фестивала – на сцената да се редуват да четат утвърден поет с минимум три издадени стихосбирки и поет с нито една стихосбирка, но с три стихотворения, под които има смелостта да се подпише... Обстановката и декорът на едно такова начинание си ги представям най-близко до коледните базари на открито във Виена – с вдъхновяваща напитка в ръка поети от всички поколения, представители на различни литературни течения, принадлежащи или не към  творчески обединения, унесено слушат своя събрат по перо, който е на сцената... Искам да кажа, че един добър фестивал на поезията би имал успех ако е с обединяващ, а не състезателен характер.

 
- Кой е най-трудно преводимият български поет според теб?

- За такива неща човек може да говори само от собствения си опит. Превеждала съм стихове на Петко Братинов и се получиха, защото разбирах и харесвах поезията му. Стиховете на Христо Фотев също ги разбирах и харесвах, но преди десетина години опитах и не успях да ги преведа. Може би ще се пробвам отново... Няколко пъти съм отказвала да преведа стихове, защото не са ми допадали. Но от това не следва, че ще са непреводими за всички преводачи. Впрочем по-добре биха отговорили на този въпроси преводачи, които превеждат български поети на своя матерен език, това е обичайната практика.
 

- Труднопреводим означава ли добър?

- Какво означава труднопреводим поет? Според мен, за да  преведеш един поет, трябва да поискаш да станеш медиатор между него и бъдещите му читатели. А за да го преведеш добре, трябва да познаваш езика, на който той пише, както и епохата, в която е живял. На пръв поглед – лесно, но има много препъни камъни. Понякога горните условия са видимо налице, но оставаме на границата на нюанса. Ще дам пример с известното стихотворение на Силвия Плат, превеждано многократно от английски език на български. Началният стих “Daddy I should have killed you.” се превежда” „Татко, трябваше да те убия”. В резултат на което си представяме, че авторката е убила своя баща. Но граматичната конструкция I should have done something предполага, че съжаляваме за нещо, което не сме направили в миналото...

Разбира се, нещата не са толкова прости. Истински труднопреводимата поезия може да е такава, защото е архаична или прекалено модернистична, а най-често и многопластова. И точно тук решаваща е отдадеността на преводача, който всъщност е и изследовател на поета, когото превежда. Естествено, той счита своя поет за добър, иначе как би му отделил толкова време и усилия?

Да си призная, случвало ми се е да се откажа да си купя книга с преводна поезия от английски или руски език на български, защото съм я разтворила случайно на набила се в погледа ми неудачност в превода – не винаги успяваме да се справим на всяка цена... Разбира се, всеки преводач има право на собствена интерпретация. Имам сонетите на Шекспир в три превода – на Владимир Свинтила, на Валери Петров и на Евгения Панчева! И тримата са се преборили с езика, римите, сонетната форма, времето – всеки е успял по своему. Не е нужно да казвам, че Шекспир е не просто добър, а страхотен поет, но не вярвам точно това да ги е улеснило.

 
- Кой е англоезичният поет, който много си искала да преведеш, но май ще си остане непреведен от теб?

Ще споделя, че напредвам... Не съм се отказала. Това е Уистън Хю Одън (1907-1973), роден и прекарал първата половина от живота си в Англия, втората в САЩ. Хомосексуалист, фройдист, социалист, христианин, консерватор, филантроп, литературен критик, драматург, либретист и най-вече – най-големият поет на Англия през двадесети век. Заплени ме със своята различност, толерантност и с честата поява на темата за човешкото безразличие в стиховете му. Летвата е много висока, поезията му е превеждана на български от Леда Милева, Николай Попов, Александър Шурбанов. Но освен от стиховете му, аз съм изкушена от неговите есета.
 

- От живите класици кого би избрала, ако имаш право само на едно име? А от онези под 40 години?
 
- От класиците - определено Валери Петров. С негов стих бих си поговорила за морето, бих заровила обувките си в жълтите листа на есента... Бих приспала внучките си.

А за поетите, които са под 40 години – там е доста трудно, защото те с всеки изминат ден стават по-възрастни. И повече, което е чудесно. Проблемът е, че се „срещам” с тях някак си случайно – неочаквана публикация в „Литературен вестник”, залутване по повод и без повод в сайтове и блогове в интернет...  Ще ми се да имаше място, където да ги откривам по-лесно. Все пак, не мисля че литературните награди ме сварват неподготвена – стана ми приятно, че Оля Стоянова, която бях ”забелязала”, взе два приза за поезия през 2013 година!


- Не се ли превеждат твърде малко съвременни чужди поети днес?

- Преводът на поезия не е нещо като работа по поръчка и на норма. За да има хубави преводи, трябва да има добри преводачи, а такива не се създават лесно. С мисъл за бъдещето, преподавателите от Великотърновския университет и Сдружението на преводачите в България вече провеждат ежегоден студентски конкурс за превод на поезия. И въпреки странностите на времето, в което живеем, някои издателства продължават да ни изненадват с истинско пиршество за духа в поетичните ловни полета: „Сиела” – „Великите немски поети от XII до XX век” – 2012, превод на Венцеслав Константинов; „Смол Стейшънс Прес” – „Безпредметно битие” – 2013, на унгарската поетеса Жужа Бенеи, в превод на Светла Кьосева.


Интервюто взе Йордан Ефтимов

Автор:
20.10.2014 г. 15:04
Посетено: 1411
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/20066-za-salona-na-poeziyata-i-neprevodimostta