Интервю

Проф. Румен Стоянов: Да действаме по примера на нашите възрожденци!

Интервю на Зденка Тодорова с проф. Румен Стоянов

Проф. Румен Стоянов: Да действаме по примера на нашите възрожденци!
Момент от срещата с проф. Румен Стоянов
Снимка: Зденка Тодорова


◊ ВИЗИТКА

Румен Стоянов е роден в село Драганово, Великотърновско. Завършил испанска филология в Хаванския университет. От 1969 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски”. Той е и поет, писател, преводач от испански и португалски на български и обратно, публицист, общественик, бивш дипломат, член е на Кръг „Слово” към НЧ „Славянска беседа - 1880”. Преподавал е български език в Мексиканския национален автономен университет. Автор е на 21 книги, известен е с превода на Маркесовия роман „Сто години самота”, както и с преводите на книги на Кортасар, Борхес, Карпентиер и редица други латиноамерикански писатели. По случай 500-годишнината на Бразилия е отличен с орден „Рио Бранко”, офицерска степен. През 2012 г. Университетът на град Бразилия го произвежда в почетен доктор, с което става единственият българин с такава титла в Латинска Америка. На 11 юни 2014 г. в салона на НЧ „Славянска беседа” в София беше представена последната му книга „Динозавърски спомени”.


◊ ИНТЕРВЮ

- Г-н Стоянов, в края на 2013 г. година се върнахте от Бразилия. Какъв бе поводът за поредното Ви пътуване там?

- В град Масейо, столица на щата Алагоаш, се проведе Международен литературен форум. Бях поканен да участвам с доклад  и да съм водещ на едно заседание. Говорих за бразилската литература в България. Не дойде един бразилец и приех да го заместя с доклад за Грасилиано Рамош и България. Той е класик на бразилската повествователност и родом от него щат. През 1969-а излезе най-силната му творба, романът „Сух живот”, мой превод и послеслов. Това бе първата книга, която съм превел. По-късно прехвърлих и негови разкази, написах изследване за връзките му с нашето отечество. Така че за България доста се чу на оня форум.

После отидох в друг един град, тримилионния Форталеза, столица на щата Сеара, още по на север, по-близо до екватора. Там стоях повече, защото изнесох лекции пред студенти и преподаватели от Федералния университет. Първата бе за бразилски думи в българския език. Като част от онова, което свърших, бе представянето на книгата „Бразилският цикъл” на Елисавета Багряна. Изданието е двуезично и превода го направи д-р Мария да Гия Силва Лима, българска снаха. До пенсионирането си тя работи в онова висше училище, където четирикратно ръководи Катедрата по биохимия. Съпругът й проф. Захари Кривошиев, с когото приказва на френски, й помогна с тоя език. Впрочем друга една тоже двуезична книга, „Поезия от Североизтока”, съдържаща стихове от Димаш Маседо и Франшишко Кравальо, Сеаренският федерален университет издаде през 2012-а. Подбор, превод, предговор направих аз. Тя носи логото на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, та е първата двуезична българо-португалска книга.


- Как се появяват Багрянини стихове за тъй далечна земя?

- Багряна отива през 1960-а в Рио де Жанейро, където се провежда конгрес на ПЕН-клуба. Това е и до сега съществуващо международно сдружение на поети, есеисти, новелисти. След като приключва работата му, тя престоява близо месец в дома на тогава малката Дилма, в Бело Оризонте, столица на щата Минаш Жерайш. Гостува у Петър Русев, баща на бъдещата президентка. От тоя престой се раждат десет стихотворения, придобили известност като Бразилския цикъл на Багряна.


- Споменахте за бразилски думи в речта ни. Колко са? Аз се досещам едва за няколко: самба, кариока, боса нова, пираня, селесао.


- Стотици бразилски думи са влезли в писмената ни реч. Ала в огромното си мнозинство имат съвсем ограничена употреба, дори еднократна. Затова впечатлението е, че са малко. А не е така. Пет са потоците, които ги вливат в нашата словесност. По времеви белег трябва да ги подредим както следва. Списание „Природа” (1893-1948) помества десетки текстове за оная страна и в тях срещаме думи, препращащи основно към животинското и растителното царство. После идва приносът на Матвей Вълев с книгите „Прах след стадата” (1937) и „Ферма в Сертон”. От 1944-а е романът „Зеленият демон” на португалеца Ферейра де Кащро, действието се развива в Бразилия. Любен Христофоров се включва с „Вампирът от остров Фернандо Нороня”. А накрая, обаче първи по брой на думи, стои Петър Бобев с три романа, протичащи в Тропическия великан. Сборно това прави наистина стотици негови слова, които сме изписали с кирилицата. И продължават да пристигат. Например стока, вече продавана и у нас, вкара името гуарана, плод и напитка. Същото стана с хранителната добавка ацерола, извличана от едноименния плод, с кашуто. Българи почнаха да играят танца бойно изкуство капоейра, тя отвори нов кръг с думи като еднострунника беримбау. При възходящото двустранно общуване ще навлизат постоянно думи.


- А български думи в бразилския португалски има ли?

- Да, макар че не са придобили широко приложение. Ето някои: лев, баница, войвода, кирилица, помак. Най-общодостъпни са цар, царица и особено тракийската йогурт.


- Някъде писано ли е по тия два въпроса от българо-бразилското сътрудничество? Хубаво е да го знаем!

- Аз имам две обширни студии, озаглавени „Бразилски думи в българския език” и „Български думи в португалския език”, но те отлежават, да бъкаха от клюки, мръсотии, щяха да са тозчас видели бял свят, щото за такива изделия пари, читатели бързо се откриват. Сегашната ни държава е престъпно безразлична към по-достойно място на родината ни сред останалите народи, та подобни изследвания управниците й, съответно подопечните им учреждения, никак не ги любят, защото не подушват в тях келепир.


- Понеже сте говорили на оня форум за бразилска литература в България, какво бихте казали обратно, за българска литература в Бразилия?


- Тези ни двупосочни отношения чакат проучватели, сиреч от умрял писмо. А съществува една внушителна тукашна и тамошна наличност, измервани с по десетки книги. Над 150 години българи и бразилци общуват литературно. Съвсем не преувеличавам: „Цариградски вестник” през 1859-а помества в 18 броя повестта „Преселението в Бразилия”, преводачи Михаил Зафиров и Йосиф Дайнелов, автора не можах да установя, но е германец, описва как немско семейство заради продължителна суша продава нивите и заминава под екватора. Така че за начало на българската бразилистика трябва да водим 1859-а. Относително ранна е появата и на първата българска книга за Бразилия, това е едноименна работа от 1902-а, награда на списание „Природа”. От 1938-а датира първата бразилска книга, която сме прехвърлили в говора ни мил: „Дона Паула”, разкази от Машадо де Азиш и от Артур Азеведо.

А нашето литературно присъствие в Бразилия начева с 1915-а. Тогава известното хумористично списание в Рио „Карета” („Гримаса”) поднася разказа „Дружество „Въздържание” от Алековия „Бай Ганю”.


- Какво ще рече това, че ние сме пред прага на доказано 100-годишно българско литературно присъствие в петата по площ и население държава, понастоящем шеста стопанска сила?

- Стихосбирки, романи, разкази, дескриптивна геометрия, математика, езикознание, семиология, есеистика, история, публицистика, мемоаристика, художествена гимнастика, право, социология, политика, а не изчерпвам всички, това са области, с които нашенци са проникнали в Бразилия. Току преди Рождество Христово живеещият в Манаус Илко Минев представи в Сан Пауло своя пръв роман „Къде са цветята?” и вече се радва на доста отзиви, пък вероятно ще последват още. Предстои книгата да излезе и на български в издателство „Синева”, което осъществи книгата за Дилма.


- Вие се познавате лично с президента на Бразилия, Дилма Русеф. Разкажете ни за предисторията на това Ваше познанство!


- Освен Дилма, познавам и майка й, и нейния български полубрат. С майката на Дилма се запознах на една фотоизложба през 1973 г. в град Бразилия. Дойде при мен една жена и ми каза, че покойният й съпруг Педро бил българин. Става дума за Петър Русев от Габрово, който заминал в Бразилия и там срещнал майката на Дилма. Каза ми още, че познава една българска поетеса на име Елисавета Багряна. Спомням си, че ми каза, че има три деца, от които едното имало проблеми с полицията. Това беше Дилма. Бях на гости у тях, където тя ми показа една книга на Багряна, която тя й изпратила по повод новата 1961 г., беше запазила и няколко снимки с нея. С Дилма се видяхме през 2011 г., когато тя за пръв път посети България. В Габрово, в двора на Априлската гимназия се ръкувахме, а когато почетният консул на България в Рио де Жанейро искаше да ме представи, тя ми каза: ”Аз те помня от посолството!”. Много сърдечна и фина жена е Дилма, посещението си в България определи като едно от най-важните събития в живота си.


- Вие като човек с голям творчески опит какво ще посъветвате хората на перото, на изпадналите в нищета културни деятели?

- Ще ги посъветвам да правят кой каквото може и да действаме по примера на нашите възрожденци. За съжаление ние нямаме държава зад гърба си. Сами трябва да се борим! Времето, което прахосваме в тюхкане и вайкане, трябва да използваме за народополезно дело.


Интервюто взе: Зденка Тодорова,
2013-2014 г.

Автор:
12.06.2014 г. 17:52
Посетено: 1764
Линк към публикацията:
http://kulturni-novini.info/sections/34/news/19444-prof-rumen-stoyanov-da-deystvame-po-primera-na-nashite-vazrozhdentsi