Ивелина Косева събра в 12 платна гени и таланти

◊ ВИЗИТКА

Ивелина Косева е родена в град Русе. Възпитаник е на АГ "Гео Милев". Завършила е фотография в Нов български университет и живопис в Национална художествена академия, специализирала се е в 2D графика и специални ефекти на видео игри. Интересът й към арта със стрийт насоченост е продиктуван и от хип-хоп културата. Ивелина е танцувала брейк като част от денс крюто Art From the Heart.

Поводът да се срещнем е първата й авторска изява в галерия „1908” в София на 4 февруари т.г. Изложбата ще продължи до 18 февруари.

◊ ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИЧКАТА

- Ива, първата ти авторска изложба в София вече е факт. Дръзко ли е решението днес да си художник?

- Казват, че съдбата облагодетелства смелите. Да си смел за мен означава да следваш себе си твърдо и решително, и да гониш мечтите си. Ако мечтата ти е да си художник, доктор или готвач, то смятам, че си бил смел да я последваш. Винаги ще има хора и обстоятелства, които да те разсейват или отклоняват от целта, дори да те смъкват духом или препъват, но това да се справиш с тях те прави по-силен. Дръзко е да приемаш нещата, които не можеш да промениш и да променяш тези, които можеш. От финансова гледна точка, ще прозвучи иронично, но решението да си художник в България е точно толкова дръзко, колкото и да си инженер!

По време на откриването на изложбата, а и след това, получих отзиви за това това колко смело съм постъпила с избирането на големия размер на картините ми - 200/130 см. Явно като цяло съществува бариера пред повечето млади художници да изразяват чувствителността си със замах. Под резултат имам пред вид това дали ще има търсене на такива размери от страна на клиента. Предпочитам големите формати, чувствам се по-удобно в тях. Вярвам, че който трябва да ме намери, ще го направи и ще купи картината, която му говори.

Работя във фирма за видео игри - българска! Обичам работата си, правя визуални специални ефекти за игрите и работя в екип от други специалисти. Успоредно с това, рисувам. Във фирмата имам творчески задачи, но и много логика, а в живописта ми е нужна интуиция.

Не бих рискувала да се грижа за себе си само като млад живописец в тази държава, в този момент, първо защото харесвам и двете дейности, с които се занимавам и второ, защото би било прекалено дръзко, до границата на глупостта.

- Обикновено емоциите са много силни и се помнят, с какви спомени ще останеш от арт изявата?

- Емоцията при мен беше главно нетърпение и вълнение преди изложбата - по време на подготовката, за около три месеца, докато Данаил Маринов правеше дизайна на каталога и плаката ми, а Юлиан Митев и аз уреждахме множеството останали детайли. Обичам да работя по проекти в екип и бях доста ентусиазирана. Като цяло се опитвам да поддържам здравословна дистанция от емоциите си, ценя душевния баланс.

Новата емоция, която ми се случи сега, беше провокирана от срещата с журналистите, които писаха за мен. Трябваше да направя нещо, от което винаги ме е било страх - да се разкрия вербално пред хората като цяло – познати и непознати. Трябваше да изляза от кръга на комфортната си зона - за мен това е момента на  споделяне на интимни страни от личността ми – картини, идеи, мисли и преживявания. Открих, че в това отношение кръгът е много, много тесен. Досега само приятелите ми и професорите ми знаеха какво рисувам или искам да кажа с творбите си. Това също е терапевтичен момент от изложбата.

Получих голяма подкрепа от близките и приятелите си - Юлиан Митев, когото наричам своя импресарио и проф. Божидар Бояджиев, моят ръководител от Академията. Получих коментара, че това „не беше изложба като изложбите“ от много специален човек там, което беше комплимент за мен. Много хора дойдоха да споделят момента с мен и им благодаря!

- Защо избра и нарече изложбата “OMG”, какво се крие зад тази абревиатура?

- OMG е клише – ясно е, че възклицанието „Oh, My God!“ е широко популярно и масово се употребява, вече е демоде в интернет пространството. В случая “One of My Genes” (Една от моите гени). Гените, които носим също са архаични и наследявани в историята на човечеството с хилядолетия, но все още създават повод за възклицания – „Боже! Това ли съм аз?“. Те толкова често действат без дори да осъзнаваме какво правят с живота ни... Наричат ги комплекси, болести или просто „ген“, най-лесната дума, с която можем да оправдаем безсилието си в много ситуации. Тези проявления на типични комплекси сравнявам с архетипите  – или първообразите, които са нашето психологическо наследство според К. Г. Юнг. Потърсила съм тяхното визуално съответствие според моята нагласа и преживявания. Целта ми беше да създам картини, но и да извърша психологическа работа върху себе си, да „видя“ и осъзная тези типажи, за да мога да приема онези, които не мога да променя и да променя тези, които мога.

Също исках да ги видя и осъзная като биполярни, понеже искам съвсем съзнателно да избера с коя част от гена си да се идентифицирам и коя част съзнателно да модифицирам. Може да прозвучи футуристично за някого, но вече е доказано, че гените могат да бъдат съзнателно изменяни. Науките, които се занимават с това, се наричат невропластика и епигенетика. Всеки може да провери тази информация. Ерик Кандел се нарича ученият, спечелил Нобелова награда за откритията си в областта на невропластиката. Джо Диспенца пък е доктор, който е написал няколко книги на английски език, в които е обяснено с по-прости думи как точно се осъществяват тези промени и каква е взаимовръзката ум - мозък, мисъл - тяло.

 - Завършила си фотография в Нов български университет и живопис в Национална художествена академия. Кои преподаватели са ти помагали през това време?

- Докато учех в Русе, посещавах часовете по рисуване при художника Хрисанд Хрисандов. Той е много добър учител. При него положих основите на мечтата си. Много се радвах на уроците и на ателието, в което ходехме с мои приятели. Спомням си неговото определение, че съм типичния живописец – разсеяна и небрежна, не обръщам внимание какво се разлива, пада и т.н. 

Фотографията беше част от живота ми, получих много знания в областта на композирането и цветознанието, но беше компромисен вариант за известно време за мен. Тогава имах идеята да кандидатствам в академията, но нещата се развиха различно. Спомням си Янка Кюркчиева, лека й пръст, която беше строга преподавателка с много знания и добра. Помогна ми Силвия Иванова, ръководител на дипломната ми работа на тема „Кирлианова фотография“. Никой друг не искаше да се заеме с това, защото е непознато за нас и няма много информация в България. Исках да изследвам точно тази област във фотографията - заснемането на биополето на живите организми. Благодаря на Силвия, че се застъпи за мен!

Записах живопис в НБУ, Николай Майсторов и Божидар Бояджиев бяха двамата професори, с които започнах да уча мечтаната специалност. Те са изключителни личности и силни характери, мога да кажа, че бяха като двата полюса на една права, а ние – техните студенти – откривахме златната среда като взимахме от двамата по нещо. Проф. Майсторов стана ръководител на дипломния ми проект и има огромно влияние върху разбирането ми за изкуство. Имах големия късмет да ме учат той и проф. Бояджиев, който пък тогава ми каза нещо, което няма да забравя – „Ива, ти искаш и ще станеш художник.“ Това явно се загнезди в мен и безкрайно ме мотивира. Продължих с него в Националната художествена академия, където се превърна в мой втори баща (както и за останалите студенти в курса). Подкрепи ме изцяло в дипломното ми решение. В НХА срещнах и проф. Памукчиев - водеше практиката ми по рисуване и също ми повлия изключително много, подкрепяйки ме на всяка стъпка, редом с проф. Бояджиев. За мен те са едни високоинтелигентни творци и се радвам, че съм била тяхна ученичка.

- Свободата като понятие много често се използва в изкуството. Според теб доколко един автор е свободен в творчеството си?

- Напълно е свободен. Ограничен е единствено от материалната реалност, в която живее – от времето и пространството и от средствата, с които се изразява – боя, китара, компютър, но в мисълта си е напълно свободен да избира идеите си и да определя върху какво иска да сложи фокуса си. Ако е достатъчно дързък да последва себе си, той е свободен, иначе става роб на обществено мнение или на финансови интереси, или както съм описала в картината „Проститутката“ – продава себе си или идеите си за сметка на неща, в които не вярва. Затова най-впечатляващо и докосващо сърцето е искреното изкуство, свободно от предразсъдъци. Самодисциплината ни прави свободни.

- Автобиографичният елемент присъства в 12-те картини, съзнателно ли е търсен?

- Абсолютно. За мен това беше един терапевтичен процес. Съзнателно съм наблюдавала проявлението на всеки един архетип в своята психика, в своите преживявания, в хората около мен и в обкръжението ми. Картината „Вечното Дете“ рисувах около година, защото се оказа най-трудно за мен, да преработя един от най-силните ми комплекси. Неведнъж ситуациите се случваха като извадени от архетипа и неговите прояви, рисувам „Саботьорът“ и се появява точният човек. Много интересни случки имах. Хората, които имах възможност да рисувам на живо, избрах специално за всяка картина, например за „Приятелят“ позираха двете ми приятелки, с които съм тренирала брейк. За „Комарджията“ избрах момче с афинитет към хазартните игри. За „Богинята“ позира приятелка, която е уверена в себе си и побеждава от малка по състезания. За „Приключенецът“ рисувах баща ми. Той е пътешественик - капитан на кораб.

- С кои цветове обичаш да флиртуваш в платната?

- Цветовете идват заедно с усещанията ми за картината, която искам да нарисувам и посланието, което искам да изразя. Харесвам ярките цветове. Обичам контраста и усещането му за енергичност и сила.

- За какво мечтаеш?

- Част от моите мечти са факт и разказах вече за някои от тях, но тези които имам за в бъдеще, ще запазя за себе си, докато не дойде момента да разкажа за това как са се превърнали в реалност.