Интервю
Стела Доковска: Читателите разбиха представата ми, че приказките са за възрастни
Псиландия не е рецепта за правилно живеене, всеки решава от коя страна на Синевината да живее, твърди писателката
◊ ВИЗИТКА
Стела Доковска е автор на театрална драматургия, поезия, проза и арт критика. Завършила е СМУ “Проф. Веселин Стоянов” в Русе, специалност цигулка. През 1996 г. поставя своята авторска пиеса на първото издание на Ученическия театрален фестивал в Русе. Пиесата “Искам да сънувам живота си” печели две награди – за оригинална авторска идея и първа награда за женска роля. През 2002-ра се дипломира със специалност „Театрознание“ в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”.
Работила е в русенското радио “Темпо” като репортер и водещ на новинарски емисии, а по-късно в БНР и Радио България. Нейна авторска песен е представена в Нова телевизия в предаването “Почти полунощ е”.
Стела Доковска е съавтор в сборника “Познатата / непознатата българска драма”, публикуван през 2001 г., има публикации във вестниците “Утро” и “Жена”. Първата й книга с разкази „Седемте пътеки на човека” е издадена през 2009 година от ИК „Слово и знак”. Тя акцентира върху психологията на човека и проявленията й в различни фантастични или реални ситуации. Основна тема е деформацията на личността във взаимоотношенията й с околния свят.
Живее и работи в София.
◊ ИНТЕРВЮ СЪС СТЕЛА ДОКОВСКА
- Стела, преди четири години изненада читателите с книгата „Седемте пътеки на човека", а през 2013-а издаде „Приказки от Псиландия“. Какво те провокира да пишеш и приказки?
- Това беше обещание, което дадох при представянето на първата си книга. Приказките обаче се родиха толкова естествено, че обещаното не се случи като задължение, а ми причини няколко месеца приказен живот. Докато „Седемте пътеки” се занимава със съзряването на човека в реални условия, приказките са завръщане към вселената на мъдрото и чисто детство – без ограничения, забрани и присъди. Именно затова псиландските истории са замислени като приказки за възрастни, защото само ние, порасналите, имаме нужда от припомняне кои сме всъщност. Децата го знаят.
- Защо приказките идват от Псиландия?
- Докато жителите на Антипсиландия са застинали в „навика на повторението”, Псиландия е другата страна, отвъд Синевината, която е забранена и опасна според антипсиландци. Но когато малката Си се връща от Псиландия, за да разкаже на „застиналите” си родственици, че страната на душите е всъщност пространство за сбъдване на мечти, за свобода и радост, Си променя цялата Антипсиландия.
Всъщност тази приказка е начална – хронологично и в самата книга. Тя е изворът, който зарежда и останалите истории. Но Псиландия не е рецепта за правилно живеене, всеки човек сам решава от коя страна на Синевината да живее. Моят избор е да съм щастлива - свободна и влюбена във всичко. Е, това в Антипсиландия е невъзможно. Приказките също не виреят там. Биха били някак твърде застинали и скучни.
- Според теб имаме ли потребност от вълшебни приказки и защо?
- Много хора мрънкат колко са нещастни, но като им се предложи съвсем налично щастие, те се свиват в познатото си нещастие и продължават удобно да си въздишат. Щастието за тях е риск, непозната територия и реално не желаят да са щастливи. Просто си говорят ей така, за да минава времето, да погъделичкат нещастието си – нищо повече.
Същото е с вълшебството и приказките. Има хора, които обичат новините, твърдата реалност и хладния разум. Те смятат такива като мен за непораснали наивници. Интересен факт е, че дори практичните хора харесват приказките ми като... приказки. Защото текстовете са така сътворени, че можеш да плуваш в тях, докъдето ти стига дъха, според личната си пропускливост и светозрение.
- Може ли те да променят хората, например да станат по-добри, да се вглеждат в малките неща?
- Съгласна съм със Зеланд, че желание и воля са перфектната комбинация за промяна. Желанието е мечтата, а волята - пътят.
Мой приятел преди време ме пита защо така става, че все срещам такива интересни и духовни хора, излъчващи любов и позитивизъм. Ами един от основните принципи във Вселената е за даването-вземането, сеитбата и жътвата. Когато човек осъзнае, че всяка промяна тръгва от вътрешното почистване и преустройство, нещата винаги се променят и отвън. Е, когато 10 години си тънал в собственото си блато, не става чудо за един ден. Нужно е търпение. Но да стоиш и чакаш извънземните да те спасят, има да чакаш. Може да звучи странно, но никой не ни е осъдил да сме нещастни, напротив. Ние сами си го правим. Достатъчно е да свържем пъзела на мислите и действията си, и ще разберем защо, как и накъде да вървим, за да сме щастливи.
Умниците вероятно ще попитат защо се раждат бедни, болни и сакати. В приказките има обяснения и за това, а по-сериозно темата е разгледана от Толбот в „Холографската вселена”.
- Съвременният мъж като персонаж отново е намерил място в твоите приказни истории. По-лесно ли е да го представиш като гладника от село Страхилово или професор?
- Професорът беше препъни камък за редакторката ми Чая, защото и аз, и тя не понасяме такива хора. Той е прототип на неверника, прагматика, който дори попадайки в Кукупипия, не ще и не ще да повярва на всичко случващо се. Много държах на приказката „За една усмивка”, защото сънувах света й, който е икономически и социално съвършен във всякакъв смисъл. А Страхил от Страхилово е наистина мъж, ама не в мечтания от жените вид. Той се затрива, защото се налага да даде нещо от себе си, ама не му се ще. Мисля си, че професорът и Страхил не са съвременни, а просто мъже по природа. Женската природа е гъвкава, променяща се, защото се пречиства, възражда и създава свой плод. Но изобщо не става дума за сексизъм в случая. В телата ни има както мъжки, така и женски хормони, а душата ни просто е облякла удобен костюм за избраната роля.
- Това е като да питаш майка кое дете й е най-скъпо. Но може би най-близка до мен е „Странстването на Иван”. Тя се изля на един дъх и казва много неща за човека и мястото му във Вселената. Къде започва и къде свършва приказното в твоя свят?
Моят живот е приказка без край.
- Имаш ли обратна връзка с читателите, как възприемат „Приказки от Псиландия“?
- Най-младият ми читател е на 7 години, а най-възрастният – на 90. Всеки я чете по своя начин и му харесва малко или много. За разлика от първата книга, „Псиландия” е посещавана от мъже и жени, стари и млади. Ще споделя думи на двама шестокласници от НУИ „Веселин Стоянов”, Русе. „Четейки тази книга пътувах на вълшебното килимче, ушито от магическата сила на думите” - Мариела Димитрова. „Зачетеш ли се в тази книга ще бъдеш завладян от фантазията и няма да искаш да те пусне в реалността” – Николай Димитров. Читателите разбиха представата ми, че приказките са за възрастни. Оказа се, че всички могат да ги четат, да се смеят на тях, да ги преживеят. Логично. Псиландия е страна за всеки, стига да има волята да преплува собствените си страхове, за да е щастлив там.