"Луд гидия" и дарбата да преобразяваш света

Oперният режисьор Кузман Попов на 70

- 70-годишен юбилей и 40 години оперна режисура – това е една изключителна кариера, с която Кузман Попов съперничи на големите творци – дълголетници в изкуството и в живота. Един прекрасен повод, за да Ви върна към самото начало.

- Започнах работа като драматичен режисьор през 1966 г. в Шумен. Там за първи път в България вкарах електрически китари в спектакъл по пиесата на Недялко Йорданов „Ние не вярваме в щъркели”. Работех с едни лъчезарни млади хора, които сами написаха музиката и сами я изпълняваха. Излизаха на сцената, изцяло облечени в бяло – цвета на доброто начало, каквото бе заложено в позитивните послания на творбата. Декорацията на сцената се състоеше в един единствен огромен фотос на картина от Ренато Гутузо. Първоначално не мислех това да бъде дипломната ми работа, но след всички неприятности, които ми се случиха по време на репетиционния процес, промених решението си. На защитата дойдоха 12 души професори, получих отлична оценка, но градското партийно ръководство се оказа на друго мнение. То естествено не знаеше, че Ренато Гутузо е комунист и ме обвини в прозападно влияние. След като не можаха да ми сторят нищо, „другарите” организираха специално за мен нещо като всенароден протест. Спомням си, портиерът на театъра, без да ми казва къде отиваме, ме преведе през едни тъмни сокаци, докато накрая излязохме пред ярко осветена сграда с множество хора пред нея. Довели бяха всички преподаватели по български език и литература от Шумен, за да разкритикуват моята постановка. Трябваше един по един да ги убеждавам в правотата на моите режисьорски решения. Накрая останаха само двама, които не успях да убедя – някакъв пожарникар и някакъв глух човек, който въобще не бил гледал спектакъла.

- Тоталитарното време си имаше своите механизми за манипулация. Както впрочем и всяко друго време...

- Тогава беше задължително завършилите висше образование да работят 3 години по разпределение. Аз трябваше да бъда 3 години в Шуменския театър, но 2 от тях прекарах в Толбухин, сега Добрич. Градът се славеше с много силна актьорска трупа, местното ръководство беше благоразположено, така че направих една интересна постановка по „Жетварят” на Йовков. С нея се канехме да се представим на предстоящия Национален преглед на българската драма и театър. Но един ден преди премиерата изгоря сградата на театъра - изключително тежко изпитание за целия колектив и за мен самия. Всички плакахме. Никога няма да забравя как сутринта излязох на балкона и видях отсреща тлеещите останки на театъра... Потресаваща гледка...

- Знак на съдбата, може би...

- Съдбата очевидно имаше други планове за мен. След този трагичен инцидент не можех да продължа в Толбухин на някакви читалищни сцени. Предпочетох да се върна в София. Година и нещо бях режисьор в БНТ, където също направих революционни за времето неща. Заснех филм за гостуването на Рудолф Керер, в който докато той изпълняваше Мефисто валс, лентата се запалваше. Керер много хареса края на филма: „Прекрасно си усетил си как ми се отразиха годините на заточение и как съдбата ми изгоря в пламъка на изкуството”.

Подготвях също много музикални телевизионни предавания и междувременно гостувах в различни драматични театри в страната. Тогава за пръв път ме поканиха да режисирам оперен спектакъл. В Пловдивската опера поставих за пръв път в България „Звънчето” от Доницети. Стана много хубав спектакъл. За зло или за добро, някой от министерството на културата го гледал и така ми предложиха да специализирам оперна режисура в Комише опер в Източен Берлин при Валтер Фелзенщайн и Гьоц Фридрих - двамата най-големи светила в оперната режисура, не само тогава, но и досега.

- Операта просто Ви е искала...

- Ако трябва да бъда искрен и честен докрай, Гьоц Фридрих се отнасяше с пренебрежение към мен и когато разговаряхме, ме гледаше сякаш съм прозрачен. Аз обаче му противопоставих моя български инат. Изгледах всичките му спектакли и при всеки удобен случай не пропусках възможността да ги критикувам в негово присъствие. Винаги му задавах въпроса: „Професоре, как е възможно да решите тази сцена по този и този начин?” В началото той отминаваше забележките, без да ми обръща внимание, но след няколко месеца ме предизвика да повторя критиките си, при това на публично място. Аз, разбира се, това и чаках. Когато свърших, професорът прихна и каза пред целия си антураж: „Виждате ли го този млад човек – от него ще излезе истински режисьор, а от вас нищо няма да се получи.”

- Промени ли кариерата Ви тази интересна случка?

- След едногодишната ми специализация, професор Фридрих написа до българския министър на културата изключително похвално писмо за мен. Даде ми да го прочета. В писмото настояваше да ми разрешат да остана в Германия, да стана негов асистент и след време да получавам самостоятелни задачи като режисьор. Бях поласкан, но заради първите месеци, в които професорът се държеше зле с мен, заявих, че вече съм научил всичко необходимо и моят избор е да работя в родината си.

- Сега не съжалявате ли за пропуснатия шанс?

- Не. Макар че (усмихва се иронично) не знам как щеше да се развие кариерата ми, ако бях останал там, защото на следващата година Гьоц Фридрих избяга в Западна Германия.

- Любопитно.

- Още по-любопитно е, че преди да замина в Източна Германия, Парашкев Хаджиев, с когото имах хубаво приятелство, ми даде партитурата на новата си опера „Луд гидия”, за да я поставя, след завръщането си от чужбина. След специализацията получих предложения за работа от оперите в Русе, Пловдив и Варна. Избрах Варна и тук направих първата постановка на „Луд гидия”. И ето че сега, 40 години по-късно отново правя „Луд гидия” на варненска сцена.

- Творбата очевидно има специално значение за Вас.

- Пръст на съдбата е, че имах привилегията да се занимавам с „Луд гидия” - едно от най-хубавите заглавия в българската оперна литература. Посланието е за дарбата, за смисъла на изкуството, за човека на изкуството, който със своето майсторство може да победи злото и да преобрази живота. Може да накара старото да стане младо и младото – лудо, може да накара красотата и любовта да победят.

Вземам всичко това дълбоко присърце, защото то отговаря на моето разбиране за мисията на изкуството. Може би и тъкмо заради това не съм останал другаде, а съм предпочел да работя за Варна и за България, за нашето, за българското. Имал съм възможност да започна работа на много места по света – фактически навсякъде, където съм гастролирал. Не приех нито едно предложение, въпреки очевидните финансови предимства, защото винаги съм чувствал задължението да работя за България. България, която ми е дала образованието и възможността да се занимавам с това, което обичам. Свързан съм с България. Да работя за България е моята мисия. Днес може да звучи наивно или помпозно, но това е истината и аз не съжалявам за нея.

- Кои други постановки или събития в дългогодишната си кариера бихте откроили?

- Имал съм щастието, наред с многото спектакли, които съм поставил в България и къде ли не по света, да открия и новите оперни сцени в Кайро - Египет, Анталия - Турция, Уфа – СССР.

- Обикновено работехте с Мариана Попова като художник и този Ваш емблематичен тандем години наред определяше стила на Варненския оперен театър. В най-новата постановка на „Луд гидия” пък сте заложили една красива реминисценция, едно връщане към нейните някогашни костюмографски решения.

- В сегашната постановка на „Луд гидия” идеята беше да се ползват идеите на моята майка като художник, но 40 години по-късно не може да има буквално повторение на това, което е било. Затова внесох в декора нови елементи, които са адекватни на днешното време и на днешния вкус. Наистина имам емблематични постановки с майка ми – „Летящият холандец”, „Ариадна на Наксос”, „Симоне Боканегра” и още много други. Направих и редица заглавия за пръв път в България, за пръв път на сцената на Варненската опера. Варненската опера беше и остава една от водещите опери в страната, тя дърпа развитието на публиката напред. Винаги сме се старали да внасяме нови неща, да откриваме нови страници. Убеден съм, че това е мисията на изкуството - да изпреварва, макар и с една крачка, публиката.

- Какви са в този смисъл новите знаци в най-новата постановка на „Луд гидия”?

- В декоративното оформление на спектакъла съм вложил знаци, които са важен интерпретационен ключ за посланията на творбата – слънцето, като символ на светлината и на творческата дарба; църквата, като символ на вярата и духовните устои; житата, като символ на хляба; чинара, като символ на житейския стоицизъм на българина. Вярвам, че който има сетива за изкуството, ще разпознае в тези знаци неговата сила да създава красота и да прави хората по-добри. Бих искал „Луд гидия” да въздейства като един Исус Христос, пред който се разтваря морето или пред който се разтварят житата. Бих искал „Луд гидия” да бъде като един Орфей, чиято дарба преобразява света и кара любовта да тържествува над всичко останало.

- Точно такова бе общото усещане от премиерните спектакли на 21 и 22 декември. Вярвам, че то ще се пренесе и в новата 2013-та година. Честита премиера! Аплодисменти, Маестро!

Автор:

Виолета Тончева

Публикация:

30.12.2012 г. 15:51

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Виолета Тончева интервю музика българска опера опера Държавна опера Варна Парашкев Хаджиев Луд гидия Премиера Кузман Попов

Посетено:

2161

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/16111-lud-gidiya-i-darbata-da-preobrazyavash-sveta