На сцената съм най-смислен

- За носителя на ИКАР 2012 за главна мъжка роля няма как 2012-та да не е върхова година в кариерата. Защо се случи именно през тази година?

- Годината е върхова повече по отношение на шума, отколкото в други измерения. Наистина не знам защо точно през тази година. Изглежда така е било писано...

- Гледах те наскоро за пореден път в „Ричард III”. Ти не преставаш да се раздаваш безпощадно в тази трудна – не само в творчески план, но и като физическа издръжливост, роля. Каква е тайната на твоята кондиция?

- Работата. Аз съм като акумулаторите - зареждам се с работене и съм щастлив всеки път, когато имам работа. Изтощението ми е приятно. Много обичам да съм в театъра, да съм на сцената. На сцената съм най-смислен.

- На всички актьори, които се осмелят да посегнат към Ричард III след теб, ще им бъде трудно да те надскочат. След Пламен Марков сега и Теди Москов възнамерява да постави пиесата. Ричард III трябва да ти e много благодарен, че го направи модерен и през 21-ви век...

- Това е нашият „Ричард III”. Moят и на целия екип на Варненския драматичен театър, най-вече на Пламен Марков. Ние така видяхме „Ричард III”, така го прочетохме, така го изиграхме и така го мултиплицираме. Ще има и други версии, които на свой ред ще бъдат защитени от нови автори

Убеден съм, че както правенето, така и възприемането на изкуство, са субективна работа и е трудно да се слагат категории като „страхотно” и „вече никога не може да бъде постигнато”. В крайна сметка едно произведение на изкуството, докато се прави, изразява този, който го прави, но с времето започва да отразява и този, който го гледа. Ако сега харесаш Ричард, то това отразява твоята душевност, твоя интелектуален багаж. Ако не го харесаш, това също те отразява. Така че със сигурност ще има други Ричарди, твърде е вероятно да бъдат и по-добри, според нечия оценка.

- След Шекспир и „Ричард III”, сега играеш Вуйчо Ваньо в едноименния, също класически текст на един също библейски автор за театъра, както Пламен Марков определя Чехов. Това е скок в една крайно различна чувствителност.

- Честно казано, и аз не знам какво е. Чехов е една театрална материя и не само. Тя е и човешка материя, и аз се боя да говоря за нея. И преди съм играл Чехов, и всеки път само внимателно се докосвам до него. Може би защото той изглежда толкова ясен и разбираем, като го прочетеш. Но това е някак си сепващо, защото дълбините на бистрата вода не се виждат и човек не може да си ги представи. Работил съм с Маргарита Младенова, в чиято постановка на „Чайка” изпълнявах Тригорин. Тогавашното ми усещане за Чехов беше различно, сега се преповтаря обаче усещането за една далечна яснота... То ме кара да съм нащрек, да бъда внимателен, да следя какво казвам... Но все още животът на „Вуйчо Ваньо” е кратък и след време положително ще обличам в други думи усещанията си.

- Какво мислят Ричард III и Вуйчо Ваньо един за друг? Нали ти си техен адвокат, както обичаш да се изразяваш за своите герои.

- Защитавам ги с еднаква ангажираност и как другояче би могло да бъде. Ако в "Ричард III" Ричард си играе със съдбата, във "Вуйчо Ваньо" съдбата си играе с Ваньо. Двамата най-вероятно не знаят нищо един за друг и даже би било добре да не знаят нищо един за друг.

- Като режисьор използваш името Стоян Радев Ге. К. За тези, които не знаят – какво означава Ге. К.?

- Когато направих първото си представление като режисьор, тогавашният драматург на Варненския театър Аглика Стефанова ме посъветва да си потърся име, различно от това на познатия вече режисьор Стоян Радев. И аз добавих Ге. К. към името си, като съкращение на Генерал Киселово – мястото, в което съм роден.

- Още с първата си постановка за възрастни „Домът на Бернарда Алба” от Ф. Г. Лорка ти създаде прецедент в историята на българския театър с номинацията едновременно на 9 актриси за АСКЕЕР... После дойдоха „Горчивите сълзи на Петра фон Кант” от Р. В. Фасбиндер, също с няколко актриси. Сега в „Паметта на водата” от Ш. Стивънсън отново режисираш актриси. Умееш очевидно да прозираш в женската психика. И да я направляваш. Мъжете – не само в театъра – имат ли за какво да ти завиждат?

- За мен слабият пол е силният пол. Наистина смятам жените за по-съвършени създания от мъжете. В почти всички аспекти, за които можеш да се сетиш. В „Домът на Бернарда Алба” бяха 9, в „Горчивите сълзи на Петра фон Кант” - 6, в „Паметта на водата” са 4 актриси, така че това е поредното ми женско представление. Не знам доколко е вярно, че познавам жените. Би било самонадеяно да го казвам за себе си, но така твърдят близките ми приятелки. Вярно е, че обичам жените. Не просто заради пола, а заради същността им.

- Защо в световната драматургия преобладават главните роли за мъже?

- Нямам представа. Може би защото авторите са предимно мъже. Или пък защото обичат повече себе си...

- „Паметта на водата” се занимава с механизмите, по които функционира паметта. Механизмите, които запазват или осъждат на забрава детайлите… Жан-Клод Кариер и Умберто Еко разсъждават в „Това не е краят на книгата”, че в обществен план културата е резултат от способността да се забравя и нерядко избирателната памет работи срещу истинските стойности.

- Обществената памет се формира от сбора на личните ни памети. Макс Фриш също казва в „Дон Жуан или Любовта към геометрията”, че паметта е странно нещо и кой знае защо запомняш маловажните детайли. Съществува една максима, според която малките детайли моделират съзнанието. Именно малките детайли отприщват в паметта ни цели истории и години. Мисля, че съзнанието и подсъзнанието ни правят така, че ние отваряме точно онези страници в паметта си, от които имаме нужда. Понякога хубави, понякога тъжни и лоши. Сигурно има някаква причина да бъде така. Въпрос също на нагласа, характер и възпитание – всички онези начала, по които човек отключва или заключва паметите си.

Ето и аз съм такъв човек. Помня неща, които ми се струва, че е странно да помня – детайли от тъжните и драматични неща, които съм преживявал, от смъртите на близки хора... В „Паметта на водата” майката се учудва, че дъщерите не помнят своето детство, а тя го помни. Сестрите пък помнят повече фрагменти от детството на своята сестра, отколкото от своето собствено детство. Различни са начините за връщане във времето. Гениален текст.

- В този смисъл един „Ричард III” с ИКАР за главна мъжка роля, един „Вуйчо Ваньо”, да не забравяме Отец Диего в „Дон Жуан или Любовта към геометрията” и една постановка като „Паметта на водата” са повече от просто 4 добри детайла за паметта на твоята 2012-та. Да завършим с очакванията и пожеланията ти за новата 2013-та.

- Намирам, че с пожеланията не бива да се оригиналничи. Не може да се оригиналничи със здравето например. То е най-важното, с него ще дойде и всичко останало. Затова пожелавам здраве - на себе си, на близките си, на Варненския драматичен театър, на публиката. И нека не забравяме да се радваме на днешния ден. Когато изгрее слънцето, да се радваме, че го виждаме. Не е ли слънцето един прекрасен старт на твоя 24-часов ден... Убеден съм, че ако осъзнаем това, ще живеем по-добре. Някои може би ще решат, че е щампа или клише. Но щампите и клишетата са станали такива не за друго, а защото преповтарят отдавна утвърдени истини. Би било добре да обръщаме повече внимание на щампите и клишетата. Това е третото ми пожелание. Към всички нас.

- Пожеланията на Стоян Радев, часове преди Бъдни вечер.

Благодаря за интервюто.

Варна, 23 декември 2012 г.