Интервю
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Недялко Йорданов: Точно сега хората имат повече нужда от поезия, от изкуство
Както човекът е жив, докато е влюбен, така и поезията, която е любов, ще бъде жива
◊ ВИЗИТКА
Преди известно време поетът, писателят, драматургът и легендата на българското бард-изкуство Недялко Йорданов зарадва кърджалийци със свой авторски рецитал. Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Първо работи като учител в Малко Търново, а от 1963 до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. От 1980 до 1988 г. е главен редактор на Алманах “Море”, а през 1990 г. става драматург в театър “Възраждане” – София. Превежда поезия от руски и турски език. Негови произведения са превеждани на руски, полски, немски и други езици. Наскоро издаде всички свои авторски песни в шест диска (общо 89 песни), в комплект с песнопойка с текстовете на песните. Убеден е, че музикалният стих е същността на поезията и че той е най-прекият път към хората. Да изпее своята поезия го провокира руският бард Булат Окуджава, с когото се запознава през 1969 година. Автор е на трийсетина стихосбирки, на няколко документални книги и журналистически разследвания, на мемоарния роман "Здравей, Аз!", на 3 сатирични сборника, 9 книги за деца и трийсетина драматургични текста. Негови пиеси са преведени и поставени в СССР (Русия, Украйна, Белорусия, Литва, Естония и др.), в Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Германия, Белгия, Финландия, Франция, Япония. Оставил е зад гърба си и доста радиопиеси, мюзикъли, телевизионни киносценарии.
◊ ИНТЕРВЮ С ПОЕТА
- Г-н Йорданов, какво е мнението ви за интервютата?
- Те са едно необходимо зло за интервюирания, защото винаги има недоволни от казаното, но от друга страна пък, творецът трябва да бъде чут от повече хора и затова аз не отказвам интервюта.
- В една от книгите си казвате, че суетността на прякото общуване носи особен трепет. Що за усещане е това?
- Както, когато пиша едно стихотворение и с написването на последната му дума се чувствам излекуван от болката на самотата, на отчаянието, предизвикала творческия акт, макар и да нямам впечатление какво си мисли четящият. Докато в театъра е съвсем друго. В началото това беше съвсем естествена суетност да виждаш как публиката реагира на това, което си написал. Но това впоследствие прераства в едно удовлетворение, че си казал на повече хора какво мислиш. Изобщо съпреживяването на мига на изкуството е много нужно, защото то назовава истините недвусмислено. Точно по тази причина едно време театрите бяха малките митинги, а сега, когато големите митинги са навън, пак театрите са малките съзаклятия на разочарованите от политиката и духовната криза хора.
- И от много други неща. Но какво още можем да понесем като изпитание и ще останат ли след него сетивата ни живи?
- Бях на 22 години, когато написах своята първа стихосбирка „Всичко ще изпитаме”. Когато я пишех, не ми се вярваше, че чак това ще изпитаме, което става днес. Въпреки това, е интересно и любопитно да се живее, като не знаеш какво още можеш да изпиташ и какво ти предстои, защото неизвестните усещания ни привличат. Засега сетивата ни са живи, защото българинът има в себе си здрави, непреходни качества и това му помага да оцелява.
- Но кое все пак може да го обезкуражи?
- Една от сигурните причини за това е промъкващият се отново днес страх - дали можем да надделеем над трудностите, да се справим със своите комплекси. Като че ли пак се затваря някакъв дяволски кръг. Но аз съм оптимист и не вярвам в повторенията на вече случилите ни се беди.
- Но страхът ни лиши и от много ценни наши качества. Дано заедно с младостта, а не дай Боже, и с любовта не си отиде и вярата, че поезията ни е нужна и че тя не си отива…
- Доста често си мисля, че, освен пишещите, сега никой не се интересува от поезия. Но когато виждам, че се случват много поетични форуми, че читателите имат желание да се срещат с поетите и писателите, се окуражавам. Дори отивам по-далече от това, като си мисля, че точно сега хората имат повече нужда от поезия, от изкуство въобще. И то, не защото то горчи и отразява доста загрубелия живот, а просто защото животът си върви. И така както любовта си е любов, поезията също си остава поезия. И тъй като поезията е любов и човекът е жив, докато е влюбен, тя винаги ще съществува.
- За какво нямаме време при днешната френетична забързаност?
- Нямаме време за самота, а тя ни е страшно необходима. Някога бяхме колективни „животни”, а сега се самоопределяме чрез някаква партия, вяра, група, но пак някакво стадо, някаква тълпа. И нямаме време да останем малко сами, за да обърнем очи навътре и да видим какво става там.
- И, въпреки случващото се това да ни даде вяра, че вървим в правилната посока и един ден ще стигнем докъдето трябва…
- Да, това е безспорно. Без да съм особено религиозен, аз вярвам в стигането до тази крайна цел, защото отдавна вярвам в безсмъртието на душата, в това, че тялото остарява, но душата не ще. Самият аз се усещам същият, какъвто бях на 18 години. Затова ми се струва, че човек, общо взето, не се променя. А също и че там, в отвъдното, душите ни се събират пак заедно и заживяват значително по-добре, отколкото сега.
- Но дали е основателен този оптимизъм, че ще стигнем до крайната цел в някой друг свят и живот?
- Точно това е в основата на целия човешки оптимизъм. Без него животът би се лишил от всякакъв смисъл. Затова човекът е измислил своите богове, религии, за да му говорят за безсмъртието на душата.
Автор:
Интервюто взе: Лияна Фероли
Публикация:
18.01.2012 г. 12:14
Посетено:
2558
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/13947-nedyalko-yordanov-tochno-sega-horata-imat-poveche-nuzhda-ot-poeziya-ot-izkustvo