Писателката Mia 2442 за опасностите от виртуалния СПИН и любовта като универсален лек

Авторката на „Виртуален роман”, Mia 2442, е интелигентна и изключително забавна дама. Лекар по професия, тя избира да запази цивилната си самоличност и да се подвизава в литературното пространство под сянката на своя никнейм-псевдоним.

Премиерата на набиращия популярност „Виртуален роман”, издаден от издателство "Колибри", се състоя на 23.11.2011 г. в кафе-клуб "Timeless". Романът е издържан в стил, напомнящ чат, изключително жив и витален. Поставят се въпроси като зависимостта от интернет и пристрастяването към всичко виртуално, загубата на усещането за реалност и човечност, размиването на времето и загубата на смисъл за обикновения човек, разкъсван между красивата илюзия на виртуалната си личност и реалната профанност на живота.

- Първо искам да Ви попитам към кого е насочен "Виртуален роман"? Малко тривиален въпрос, но все пак интересен.

- Знаете ли, когато тръгнах да търся възможност за публикуване на романа, на едно място ме попитаха какъв Ви е таргетът. Тогава останах толкова шокирана, защото, когато тръгваш да пишеш, ти не го насочваш конкретно към някого, не си казваш сега ще пиша само за читатели на възраст от 25 до 28 и половина. Човек пише, защото има необходимост. И когато в един форум се възмутих, че таргет предполага някакви пазарни механизми и нищо свързано с творчество, тогава  един от читателите каза: „Ама как какъв таргет - всичките два милиона интернет потребители в България.” Та ще използвам отговора на този читател. Най-вероятните читатели, които биха се заинтересували, са хората, които потребяват интернет. Той вече е повсеместен, той е навсякъде, а никой не е застрахован срещу това пристрастяване към интернет, което е може би като основна червена нишка в романа. Така че – дай Боже, романът да стигне до хората, които имат нужда от него и от тия думи...

- Стига да успеят да се отделят от компютъра, за да прочетат тия думи...

- Ами да... Защото опасността от пристрастяването към интернет е много завоалирана. Тя не се усеща. Става много приятно и бавно. И когато човек открие опасността, може вече да бъде доста късно. Вече има много такива случаи. Дори пристрастяването към интернет се обсъжда като психиатрична диагноза и се предлага да се въведе такава нозологична единица. Затова, може би хората, които имат най-много нужда, няма веднага да си дадат сметка, както казвате Вие. Но важното е да се даде гласност и да се бие тревога, че такъв проблем съществува. Интернет, както има позитиви, така има и опасности. Особено за младата психика на децата, които започват още на възраст от 5-6 години да играят на игри и да са нон-стоп пред компютъра.

- В тази връзка се сещам за една реплика на Миа: „Какво му е опасното на интернет? Все пак виртуален СПИН няма!” Мислите ли, че виртуален СПИН наистина няма? Не е ли тази интернет зависимост точно един синдром на придобита имунна недостатъчност и как се изгражда имунитет срещу невидим вирус?

- Много сложен въпрос... Героинята изживява своя катарзис в последните глави и достига до решение, което е лично нейно обаче, то не е универсално. Защото всеки е една Вселена, всеки носи своите спомени, травми, своята неудовлетвореност, страховете, предразсъдъците си, надеждите, мечтите... Тоест, всеки, за да стигне до това пристрастяване към нета, се води от различни причини за своята неудовлетвореност. Нетът замества, той е някакъв ерзац, който замества други липси. Ние всички сме пълни с едни липси, които си ги отглеждаме и кътаме в себе си. Не се знае какви невротични печалби имаме от тях, но така или иначе си ги кътаме. Всеки по различен начин позволява на нета да влезе и за малко да му успокои болката или приспи собствените му мисли. Тоест, след като са различни причините, които водят до това нещо, то е различно и лечението. Трябва да се лекуват причините.

Иначе нещата са простички, ако човек води един хармоничен и пълноценен начин на живот, ако общува с най-близките си пълноценно и това го удовлетворява, то той и да влезе в съприкосновение с интернет, няма да се пристрасти, това ще е само забавление. Но колко са такива? И колко трудно се постига тази хармония? Тя е също плод на много изживени болки, на много изкристализирал опит, който трябва да осмислиш. Дори, ако щете, на душевна сила. Иначе на някои места героинята си мисли дали пък не е част от някаква световна конспирация това пристрастяване към нета. Да, защото, едни хора, които не мислят, които търсят само забавното, „don’t worry, be happy, be funny”, за които това обема съзнанието им, ами тези промити мозъци не се интересуват от социални, от глобални проблеми. Превръщат се в една безлична маса, която е лесна за манипулиране. Дава си му дрогичката нета и това е. Но защо нетът е страшен? Защото, бидейки новият наркотик, наркотик на 21. век, той обаче е социално приемлив. Всички ние работим с компютър. Цялото ни битие зависи от компютъра до голяма степен. И ако ние сме твърдо срещу дрога, хазарт, цигари, няма как да сме срещу нета, защото не можем без него, той е навсякъде в нашето общество, от сутринта до вечерта. И знаете ли какво наскоро прочетох? Битува мнението, че младите са най-застрашени от това пристрастяване към интернет. Има едно проучване, направено от пловдивски психолози, според което всеки четвърти ученик от гимназия е обсебен от интернет. Да, те са застрашени, техният мозък е най-податлив. Така е. Но в същото време, може би ние, поколението, родени преди 89-та година, сме застрашени два пъти повече. Защото ние загубихме ориентир – възпитани сме в една ценностна система, след 89-та правилата на играта се смениха, не ни се предложиха достойни правила. И ние се чувстваме обезверени, смачкани, нямаме какво да предложим на своите деца като ценностна система, но и самите ние нямаме опорни точки на какво да стъпим. И затова този ерзац – нетът - ни засища някакви липси, необходимости и т.н. Тоест може би ние сме по-застрашени, middle age поколението. Макар че не може да се обобщава. Не обичам да се говори за поколения и да си измиваме ръцете с някакви поведенчески модели. Но, така или иначе, независимо какви са причините, пристрастяването към нета е феномен, който ще набира скорост.

- Абсолютно. Този ефект може да се наблюдава при социалните мрежи. Да вземем например фейсбук, който за мен е пример на абсолютната дрога. Всеки там си изгражда един образ, който е по-атрактивен от действителния и започва да работи по развитието на този образ. Получава се някаква компенсация на реалности...

- Ами това е големият капан на интернета, че всеки може да си изгради образ, какъвто иска, да си изгради мечтания образ, това, което не е успял да стане, а иска. Тази лесна достъпност на мечтите, която интернет осъществява, е страшна, защото тя не е реалното осъществяване. Това е едно илюзорно осъществяване на мечтите. Както казва една английска професорка, Сюзън Грийнфилд, мрежата променя мозъка и води до криза на идентичност. Всичките тези трудности в общуването, тревожност, депресивност, невъзможност за адаптация, всичко това се променя. Лекарствата, които се изписват за повишаване концентрацията на вниманието, са се удвоили или утроили. И това тя свързва с интернет, защото интернет променя начина на мислене. И не само тя, а и много други авторитетни източници твърдят, че мозъкът се променя. Неврозите винаги се променят. Ние свикваме да получаваме фрагментирана информация. Линкче тук, линкче там и спираш да мислиш със собствения си мозък, да направиш някакви логически връзки. Мозъкът свиква да получава такава информация и след това, представете си да седнеш да четеш „Война и мир” на Толстой. Ами няма как да стане, ще търсиш някакъв интернет вариант или анимационно филмче най-добре.

Не ни е виновен интернет, разбира се. На практика, всяко нещо, което води до удоволствие, може да предизвиква зависимост. Организмът е устроен да търси принципа на удоволствието. След като се задоволят физическите потребности, търсим да задоволим творческите и т.н. Когато се отделят ендорфини, хормони на щастието, търсим тази ситуация, при която отделяме тези хормони. И така отиваме при компютъра, нищо, че тази кутия не може да ти замени нищо.

- Говорите също за влизането в чужда игра. Какво е чувството да играеш и кое прави играта чужда?

- Има една фраза, че човек спира да играе, не защото остарява, а остарява, защото спира да играе. И ако приемем, че децата са по-непосредствени, по-близо до истинските неща, защото детето си потъва в играта и се радва. Та, ако приемем, че децата са по-близо до истинските неща, а за тях играта е истинския живот, то в този случай играта може да се приеме като една алюзия на живота. Защото ние не сме загубили съвсем детското в себе си. А какво значи чужда игра? Ами това е влизането в чуждо пространство, в чуждия свят, което не е непременно лошо. Авторът, когато издава една книга, те кани да влезеш в неговия свят. И влизаш в една чужда игра, един чужд дом. Но ако влизаш непоканен и оставящ мръсни стъпки по килима, е различно.

- „Ние нямаме време”, казва зрялата 42-годишна Миа и след това сяда на компютъра. В какво се превръща виртуалното време и къде се намира то?

- Въпросът с нямането на време стои в много аспекти, защото в чисто физически план, ние наистина сме много кратки – 50, 60, 70 години. Но е важно и да осъзнаем, че сме кратки, за да може всичко да ти е напълнено с преживявания и обич.

Иначе времето тече с различна скорост на практика. Ако вярваме на квантовите физици, времето може да тече и в обратна посока и минало, настояще и бъдеще се случват едновременно. Но нека да завърша с една мисъл на Айнщайн: "Хората са изобретили времето, за да се чувстват удобно в пространството. Но то всъщност не съществува. Всичко, което изпитваме, се случва в един миг.” Затова и искам да пожелая на всички читатели – изживейте и се насладете на миговете си!

√ Романът на Mia 2442 може да закупите от книжарница "Книгосвят" -> Виртуален роман