Интервю
Художникът Хрисанд Хрисандов отбелязва 60-годишен юбилей
Обичам красотата и елегантността в живота, твърди колоритният живописец
◊ ВИЗИТКА
Хрисанд Хрисандов е роден на 11 юли 1951 година в град Попово. През 1970 г. завършва Художествена гимназия за изящни изкуства в София. През 1977 г. завършва специалност Живопис във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. От 1978 г. живее и работи в Русе. 2011-а е юбилейна за художника, който навършва 60 години.
Хрисанд не скрива любовта си към дунавския град, продължава да е влюбен в архитектурата му, в пространството и спокойствието на реката. Община Попово удостои художника Хрисанд Хрисандов с почетен знак и грамота по повод 60-годишния му юбилей и за популяризиране името на града чрез изкуството. На 24 май Община Русе връчи на твореца и преподавателя по изобразително изкуство наградата в категорията „Основно и средно образование”. Личният празник е повод да се срещна с художника и да разговаряме за мисията му в този живот.
◊ ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИКА
- Г-н Хрисандов, 60 години малко ли са или много за един творец?
- Не знам дали са много или малко годините, но винаги съм си задавал този въпрос и до днес той остава без отговор. Истината е, че времето мина неусетно. Спомням си с умиление детството в родния ми град Попово, не беше никак лошо, имаше всичко - пързалки, игри, река, въдици и язовири. Всичко беше интересно до подготовката ми за гимназията. Там при бай Борис Михайлов, дипломиран художник с висше образование, взех първите си уроци по изкуство. Това беше в годините между пети и шести клас. Радостта ми беше неописуема. Миризмата, която се натрупва в ателието, е характерна за творците, които работят с маслени бои. Тежка, приятна маслена миризма ме притегляше и тогава за първи път изпитах желание и взех решение, че трябва да се занимавам точно с маслена живопис. Усещането за пластичността на боята е много интересно чувство, което и до днес се е запазило.
Художествената гимназия в София беше върхът, радвах се, когато ме приеха. Знаех, че това е пътят, който трябва да поемам. Имам чудесни спомени от преподавателя ни Петър Доев. Като теоретик той беше незаменим. Доев ми казваше: „Не спирай, не ме гледай, гледай в палитрата и като няма какво да правиш, вземи и разбърквай боите с пръстите си, после виж какво си направил”. Същото вече бяхме правили и при Борис Михайлов. Нещата се повтаряха. До ден днешен това ми доставя удоволствие, остава като хубав навик.
- Добрите художници са като малките деца, по скоро трябва да запазят детското у себе си. Съгласен ли сте с тази мисъл?
- Не съм се замислял по този въпрос, но може да е вярно. Възможно е, защото художникът казва всичко с четката, писеца...
- Успявате ли да кажете всичко в платната си или скривате по нещичко?
- Не, не казвам всичко. Обичам преди всичко красотата.
- Но това е много общо като формулировка?
- Не обичам картини, в които художникът се гаври с човека, с човешкото тяло… За мен това са много важни неща - тялото, красотата – елегантността, добре подредените хора – в живота и в картината. Харесва ми водата, затова я рисувам. Сигурно, защото съм водна зодия. Всичко това се опитвам да покажа на зрителя.
- Намерили сте верния път...
- Аз вървя по моя път, бих казал, че не дразня зрителя, но е невъзможно на всички да допадна.
- Колко години работите като преподавател в училище „Възраждане”?
- 21 години.
- Струва ли си човек като Вас да е преподавател и от Вашата позиция какво е усещането на учениците към изкуството?
- На 100% съм успял да посея така нареченото зрънце – пиета към изкуството. Имах един ученик Камен Стоянов, който сега живее и работи във Виена в сферата на изкуството. Той завърши нашето училище – „Възраждане”, после следва живопис в Националната художествена академия и остана в Австрия. Пак мои ученички са в чужбина и работят пак в тази сфера. Има хора, които се реализират в чужбина, в България. Точно за такива деца си струва да бъда учител. Напоследък се забелязва отдръпване от изкуствата. Вероятно някой успява да внуши на подрастващите, че оня бандит живее като принц, а не е учил и няма образование. Цялото общество отива към простащина… Съжалявам за израза, но това са мои мисли. Интересът към културата все повече намалява. Почти никой не се интересува от образованието. А това се отразява на целия живот.
- Вашето семейство е артистично, събрали сте се трима творци под един покрив. Стига ли Ви пространството?
- Не съм се замислил. Хубавото е, че не си пречим. Всеки си работи в своята посока и по свой начин. За мен е много смешно, когато в една фамилия като две капки вода си приличат картините. Според мен това не е редно, защото всеки един е индивидуална личност. Не мога да помагам на сина ми, защото той работи малка пластика. Съпругата ми – Маргарита, рисува, но тя има свой стил. Помагах й за изработката на рамките, но и това вече не правя.