Боян Биолчев: Снегът е по-голям от човека

◊ ВИЗИТКА

Боян Биолчев e автор на двайсетина белетристични книги и на над 200 научни публикации. Автор е и на сценарии за игрално и документално кино. С книгата си „Амазонката на Варое” става носител на наградата „ВИК 2006” за български роман на годината и на голямата награда за литература на Софийския университет за 2008 г. Сборникът „Летен сняг”, издаден от ИК “Жанет-45”, е последната книга от поредицата с много къси разкази. Във всички тях, както и в другите му книги, по думите на автора, има парчета от неговата биография. Но гледа на литературата като форма на игра, която разширява територията на житейската игра със странни и неочаквани обрати. Та да могат играещите в двете полета на пишещите и четящите да бъдат увлечени от общите и твърде непредвидими правила на главния Творец – Живота. Неговият начин това да се получи е смесването на пластовете тъжно-весело, трагично-комично, оживяването на детайлите с малко думи, но заредени с много закачки и шеги и с голяма доза самоирония. Признава, че са му трябвали много години, за да се научи да пише по този начин с много малко думи за много важни неща.

Виждал е два пъти в живота си как вали сняг през лятото. На нощното му шкафче стои Библията, но се възползва и от широтата на литературния кръгозор. Може да чете с интерес и Вазов, и Вонегът, и Стивън Кинг. Идва с радост в Кърджали, защото в него се чувства сред свои хора, които го разбират. И защото сред одухотворената му обстановка човек може да даде свобода на думите си.


◊ ИНТЕРВЮ

- Проф. Биолчев, макар че идвате в Кърджали малко по-често, отколкото летния сняг, това като че ли не ви пречи още да го харесвате…

- Така е, имам сантимент към този град. Усещам го така, както в края на семестъра виждам студентската зала. От нея ме гледат две, а не двеста очи. Като един поглед, съединен в цялост. И въздухът, и начинът на дишане тук ми е приятен. Има много интелигентни хора, на които не трябва да се обяснява нищо допълнително.


- Тези, на които трябва да се обяснява, пък и не искат да чуят… Оттам ли тръгна агонията на българското образование?

- Агонията е на държавата, а не на образованието. Ако оприличим държавата с човешкия организъм, то гръбначният мозък взима властта и започва да реже главния мозък, за да го изхвърли, тъй като не му трябва.


- Но „клетките” на всеки един мозък могат да бъдат интелигентните хора, творците, те обаче отказват да променят „програмата”…

- Те винаги са предупреждавали за опасностите, но неразбирането на интелигентния говор бе издигнато като начин на политическо поведение. Това поне вече започна да се осъзнава…


- Недооценяването на огромната сила на този говор, наистина, доведе до големи беди…

- Преди всичко върху националното ни самосъзнание. Комплексите от миналото, неизграденият инстинкт на българите да могат да запазват достойнството си, предпочитането на колективната сигурност, са довели до липсата на ярко поведенческо достойнство на личността. И макар индивидуалното да не е по-голямо от общността, то е нейното лице, нейният символ.


- Пък и май му е по-удобно да си остане такъв, да си битува в своето пространство. Писателят не прави изключение, само много рядко…

- Писателството е поначало едно самотно занимание и удовлетворението му е самотно като самия му труд.


- Кога пишещият става писател и що за човек е той?

- Който не е започнал с чувството, че е гениален, не е стигнал никъде. По-късно идва съмнението му в тази теза, но в деня, в който си зададе въпроса дали е луд или талантливо луд, вече е станал писател. Тогава вече е осъзнал, че иска да спре този дъх от Космоса - времето, да го кристализира и да направи от него един вечно жив свят, без да живее, защото е в едно непроменимо състояние. Писането е занимание за луди хора, то си е форма на лудост, щом като искаш да спреш това, което непрекъснато тече и се променя. Но затова пък най-талантливите се успели и благодарение на тях, ние още четем произведения от преди хилядолетия, но ги усещаме като наше съвремие.


- Както изглежда, в тази „лудост” може да се познае и най-голямата радост?

- Дори и когато неуспехите в нея са повече от успехите, които обикновено закъсняват и идват, когато вече не са ти нужни, тази „краста” на духа те прави щастлив, радва те по един особен начин. А най-много, когато писателят срещне хора, които помнят нещо от него – едно парченце кристал от неговия свят, попаднало в нечия душа и останало там.


- И това вероятно го импулсира да не престава да пише…

- И това, но и всичко друго, защото писателството за мен всъщност не е достояние на този, който пише, но пък може да бъде негова радост. Но писател си тогава, когато помнят не името ти и не твое заглавие, а някое твое изречение. В това се крие великата истина за литературата, но е нужно много време да се докоснем до нея.


- Кое е вашето изречение в този смисъл?

- Не знам, защото четенето е много дълбоко личностен процес и ние не знаем кога някой ни ръкопляска в своята стаичка, за разлика от актьорите, които веднага получават заслужените си аплодисменти.


- Но поне със сигурност вече знаем, че по-малко се чете, в сравнение с миналото. Мишката заплашва да „изяде” книжката…

- Заедно с виртуализацията се видоизмени и четенето, и грамотността. При онлайн писането дори не е препоръчителна употребата на препинателни знаци. Но пък, от друга страна, общото между компютърния и книжния текст си остава словото. Тъй като то ще си остане в основата им, ще си бъде вечно и затова нямам притеснения за него.


- Дори и когато проблясква на хоризонта като летния сняг?

- И тогава. Краткостта не е недостатък. Така както краткото слово може да носи голям смислов заряд, така и краткото битие е най-близко до прераждането. Нищо, че ние сме по-дълговременни от снега, той пак е по-голям от нас. Защото, когато навали, създава чувството за безкрайност. Ние поне трябва да имаме рефлекса да сведем очи към белия му свят.


- Добрият писател и добрата литература го правят, ако не откриват житейската белота, поне я измислят, но може ли да повлияе и на чернотата да изчезне?

- Може, но по индиректен начин, като отклонява погледа на тези, които виждат само черното и така го умножават. В това се състои нейната съзидателна сила, затова тя още не е загубила ролята си.


- Литературните критици, като „стрелочници” на „гарите”, помагат или пречат на движението в тази посока? И ще бъдат ли нужни в бъдеще?

- Добрите критици помагат, като подсказват някои детайли и несъвършенства, които творците не забелязват. Но другите, които все повтарят несдъвкани  и изоставащи от поуките на живота „мъдрости”, пречат, разбира се. Докато има художествен факт, ще има неминуемо и коментари за него. Дори самата литература е коментар на художествените факти.


- Мечтаете ли си за нов летен сняг, изобщо за нещо необичайно?

- Нямам мечти за живота, само, ако може, още известно време в добро здраве да правя това, което обичам – да карам ски, да се гмуркам, да се срещам с приятели и да пиша книги, което не съм спрял да правя. Сега подготвям нова книга за Антарктида.