Интервю

Всичко, което сме ние сега, това е нашето минало

Режисьорът Петър Денчев разказва за „Жената от миналото”

Всичко, което сме ние сега, това е нашето минало


Знаете ли кой е най-поставяният европейски драматург? А чии пиеси са преведени на 20 езика и се играят в 40 страни? Отговорът е един – германецът Роланд Шимелпфениг. Вече не е необходимо да си купите самолетен билет, за да се насладите на качествен театър. Защото може да гледате спектакъл по текста на Шимелфениг „Жената от миналото” на родна сцена – в София или Пазарджик. Представлението е продукция на ДКТ „Константин Величков” и ще гостува отново на 11 май от 19 ч. в Младежки театър „Н. Бинев”, София. Оставям ви в компанията на неговия режисьор – 24-годишния Петър Денчев, който е познат и като писател.


- Как се спря точно на Роланд Шимелпфениг? Какво те провокира да поставиш „Жената от миналото” на сцена?

- В момента Шимелпфениг е най-поставяният европейски драматург в света. Той е твърде актуален и изключително интересен. Първо, не е игран изобщо в България. От друга страна, пиесите му по непосредствен начин разглеждат екзистенциални и актуални въпроси, свързани с паметта, с консистенцията на живота: Какво е животът? Какво сме ние? Затова „Жената от миналото” беше едно много вълнуващо и енигматично заглавие, което исках да поставя и търсех начин да го направя. Това е една изключителна пиеса, която се занимава с проблема за обещанията в живота. По какъв начин онова, което ние казваме, има значение за другите и как това може да рефлектира от момента на неговото изказване в сегашния ни живот. От друга страна, тази пиеса е магнетично написана. Тя е с времеви прескоци, flashbacks, които поставят на изпитание въображението и предоставят интересно поле за работа.


- Представлението „Жената от миналото” е описано като „представление за неосъществените копнежи, за обещанията в минало време”. Кои са те?


- Копнежи, които са дълбоко закодирани в човека. Става дума за определени изначални човешки копнежи – как да бъде обичан, възприеман, приеман, как да бъде артикулиран един човек. Пиесата се занимава с проблема по какъв начин човек възприема света. Как го пречупва през своята болезнена чувствителност. Как го артикулира обратно и как може да се преобърне живота на цяло едно семейство – заради едно неизпълнено обещание отпреди 24 години.


- Каква е твоята квинтесенция за миналото?


- Всичко, което сме ние сега, това е нашето минало. Занимават ме проблемите за природата на паметта и времето и по какъв начин човек удостоверява своята самоличност в тези абстрактни категории. Времето и заниманията с него са много проблематични за човека. Има някакъв атавизъм, някаква обреченост, че не можем да се преборим.


- Какво отразяват и на какво акцентират твоите представления?

- Досега винаги съм се интересувал от особената, болезнена чувствителност, която е на ръба на разпадането на личността. Не са ме вълнували толкова много определени теми или мотиви, колкото откриването на възможността да изследвам тази човешка чувствителност.


- Ако търсенето определя предлагането, според теб има ли интерес от страна на обществото към театралното изкуство?

- „Ако търсенето определя предлагането” е много добро извинение да не се полагат усилия за развитието на българския театър. По същата логика може би не е трябвало да се появява мобилния телефон, защото не е имало търсене за него. По силата на това твърдение трябва да се игнорира иновативния дух, да се игнорират творческите инвенции, да се поддържа само традицията в правенето на театър. Единственият начин театърът да се развива и да има смисъл от държавната подкрепа, е да се инвестират пари в образование, образователни програми и творчески инвенции. Това ще стимулира интереса и търсенето. В България липсват достатъчно конкурси за съвременна драматургия, които да предлагат продукция на заглавия, липсват представления, които да се занимават с автентичността на проблемите на днешния ден. Липсва адекватност на управлението на театъра към съвременните нужди. Подобно изказване – „търсенето определя предлагането” е лесно извинение на необразованите и недостатъчно работливите хора, които са окупирали административно театъра и Министерството на културата, в желанието си да бъдат ментори и да задържат определени властови позиции. В крайна сметка един от факторите хората да живеят в определен град и да работят там не зависи само от това какви работни места ще им бъдат предложени, но и какво е качеството на живот. Качеството на живота се влияе от това с каква културна среда разполага градът. Създаването не само на качествен театър, но и на адекватни условия, не зависи единствено от администрацията, която управлява, а и от инициативността на хората. Тоест ние имаме един много силно изразен проблем на обща апатия и незаинтересованост към театъра и лесно оневиняване на големи интелектуални престъпления.

Въпросите зададе Жасмина Гевезиева
Автор:
12.04.2011 г. 12:48
Посетено: 1431
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/12149-vsichko-koeto-sme-nie-sega-tova-e-nasheto-minalo