Огнян Стамболиев: Лириката на молдовския поет Виеру е чужда на новите школи

Огнян Стамболиев е роден през 1947 г. в Русе. Завършил е българска и италианска филология в Софийския университет. Специализирал е румънски език в Букурещкия университет. Критик, журналист, преводач. Автор е на монографиите: „Несравнимият Кирил Кръстев”, „Слънчевият тенор Николай Здравков”, „Нова книга за операта” в два тома, „Книга за оперетата и мюзикъла”. Издал е много книги с преводи от Йон Лука Караджале, Никита Станеску, Григоре Виеру, Захария Станку, Емил Чоран, Жан-Пол Сартр, Мирча Динеску, Мирча Елиаде и др. Сътрудничи активно на големите периодични и ежедневни издания у нас. Член на СПБ. Носител на награди от Съюза на преводачите в България, „Сорос”, Министерство на културата на България, Министерство на културата на Румъния, Съюза на румънските писатели, Румънската академия и др.

◊ ИНТЕРВЮ

- Г-н Стамболиев, наскоро получихте поредната награда за превод на поезия в Молдова. Разкажете на читателите ни за поетичния фестивал „Григоре Виеру”. Какво Ви впечатли като организация на форума?

- Фестивалът е наистина уникален. Провежда се последователно в двете столици на Молдова – румънската Молдова със столица – прекрасния град Яш, стар културен, духовен и религиозен център с 4 манастира в центъра на града и, забележете, 11 литературни музея, това, бих казал, е румънската „Атина”, и след това в Кишинеу, столицата на Република Молдова. Нивото на организацията и мащабите бяха изключителни. Организацията беше от двата писателски съюза, двете културни министерства под егидата на новия президент на Р Молдова – демократът Михай Гимпу, който също беше награден.

В програмата имаше много четения, рецитали, концерти със сериозна и фолклорна музика, художествени изложби, изложби и премиери на нови книги, литературни конференции (бях поканен за водещ или модератор на две от тях), театрални спектакли, откриване на паметници на поета в Кишинеу и Яш и паметни плочи, именуване на улици в двата града. Изобщо мащаби, немислими за литературно събитие в днешна България.

Но в Молдова думата на писателите и на творците се чува, те са на почит, там няма „културна реформа”, както е у нас, унищожаване на театри, оркестри, опери, музеи, библиотеки, галерии, каквото у нас се прави вече двайсет години. Впечатли ме силно и духовността на хората в двата града, които не могат без поезия, без слово, без музика...

- Единственият български преводач ли бяхте на фестивала?

- Да, защото съм и единственият български литератор, който се занимава с творчеството на този голям поет от световна класа, за съжаление, недостатъчно превеждан и познат извън Румъния, Молдова и Русия. През пролетта на 1989 публикувах първата българска книга с негови преводи в издателство „Народна култура”, София – „Сини метафори”. Прие се добре от критиката и публиката, но беше сравнително малка, защото и поредицата „Поетичен глобус” беше с малки книги. Затова реших да направя два пъти по-голяма, нова подборка. Озаглавих я по едно от стихотворенията на поета – „Жал ми е за камъка...”. Книжното томче е с високо полиграфическо равнище, дело на русенското издателство и печатница „Авангард принт”. Заедно направихме книги от големи, световни автори като: Мирча Елиаде, Емил Чоран, Матей Вишниек.

- Кои са хората, привлечени от поезията на Григоре Виеру?

- Всеки, който има сетива за красивото, за духовното, ще хареса поезията на Григоре Виеру. В Молдова той е националният поет.

- Как попаднахте на поезията на молдовския поет? Какъв поет е той?

- Прелестни в своята ясност и простота, стиховете на Григоре Виеру (1935-2009) неизменно събуждат чувството за красота и хармония у всеки, докоснал се поне веднъж до тях. „Поредица от вълшебни мигове” ги нарече един румънски критик и може би това е най-краткото им и точно определение. Виеру е сякаш поет от друго време, от друг свят, далече от прозата на забързания ни ден, дори от технизирания ни век. Тази лирика е чужда на новите школи, на постмодернистичните подражания и експериментите. Корените й са дълбоки, идват от богатия румънски фолклор, от тъжните народни песни – дойни, от невероятната балада „Миорица”, от поезията на неговия кумир, последния европейски романтик Михай Еминеску. Първите теми, мотиви и образи: земята, родния край, гората, жената, майката, дървото, розата, зеления лист, камъка, облака, сълзата – остават завинаги в поезията на този автор. И може би образът на майката е доминиращият, най-устойчивият сред тях. Наистина до Григоре Виеру не бях срещал друг поет, съчинил толкова много стихове за своята майка. Майката като символ на живота, на всичко истинско, чисто и свято. Затова и неговият изтъкнат критик и изследовател, академик Михай Чимпой, определи творчеството му като „майчина вселена”:

- Доколко го ценят сънародниците му?

- За Молдова той е народният поет, нещо като нашият Вазов. Прекрасен лирик, който има и силна гражданска поезия, но е повече лирик. Виеру застана начело на всенародното движение за освобождението на Молдова от властта на Кремъл, за завръщането на националната азбука, за утвърждаването на румънския език като водещ в тази доскоро силно русифицирана съветска република, към която Русия винаги е имала апетити. Затова и в Молдова боготворят Виеру, не само защото е голям поет, но и защото беше истински патриот и гражданин. Както знаете, той загина през януари м.г. при автокатастрофа, бързаше за рецитал, защото там го „разкъсваха” от покани за четения и срещи.

- На преводача се пада тежката мисия да представи даден творец. Как приемате всяко едно предизвикателство, посягайки към поредното книжно томче?

- Да, точно казано: „тежка мисия”! За мен преводът е „родство по избор”, ако използвам израза на Гьоте. Преводът е изкуство на пресътворяването, като музикалната интерпретация на дадена творба. Никога не превеждам по поръчка, а само онова, което ми харесва и считам, че трябва да бъде представено и на българския читател. Така открих за себе си, а надявам се, и за културните читатели, голямата румънска поезия – автори като Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана, Мирча Динеску, класика Лучиан Блага, а също и другите велики румънци: Мирча Елиаде, Емил Чоран, Йожен Йонеско Матей Вишниек...

- Преводаческата дейност с какво успява да Ви обогати? И какво успява да отнеме от Вас?

- Хубав въпрос! Отнема ми време и сили, зрението ми. Но ми дава повече, отколкото ми взема. Чрез превода, чрез езиците и литературата, а и класическата музика, живея в друг паралелен свят, по-красив и хармоничен, далече от духовната бедност, от грубостта, от чалгата в днешна България.

- Какво обичате да препрочитате?

- Обичам художествената музика, която наричаме още „класическа”, светът на Бетовен, Шуберт, Моцарт, Хайдн. Обичам живописта – харесвам много от русенските художници, те са много талантливи.

Обичам Русе, затова останах тук. Препрочитам класиците: Толстой, Пушкин, Флобер, Чехов, Балзак, Достоевски, Цвайг. Не чета модните американски автори, залели книжния ни пазар – много са елементарни. Не слушам и американската и английската поп музика. Изобщо живея с класиците...