Интервю

Мая Дългъчева: Най-щастлива съм, когато пиша за деца и работя с тях

Може би когато творчеството се превърне в поведение, формите му на изява ще станат по-различни и природно мъдри

Мая Дългъчева: Най-щастлива съм, когато пиша за деца и работя с тях


◊ В ДОМА НА ДУШАТА

За този роден дом става дума, а не за онзи, в който ще остане временната ни обвивка. За дома, „прелял като пчелна пита” от ситостта на летежа. И за естественото право да пребиваваме в него още сега и тук и да докосваме с взора си небесните му тайни. И за плътната и уханна пътечка на аромата, която не само пчелата може да следва. Дори обратно – цветният аромат открива пътя към това огнище - „светулка в шепи” и „ръмеж лъчист”.
  
Това научих от поетесата и детската писателка Мая Дългъчева, която представи своята нова поетична книга „
Девети дом” в Литературния салон „Петя Караколева” в кърджалийското читалище „Обединение”. Нейното присъствие също ме подсети, че не е толкова важно колко книги си написал, какви думи си изговорил, а какво е последвало след тях. Тоест, да си превърнал словото в дело, да си станал истински словоделец. И това се научава наистина там – в Деветия дом на Нептун (има такъв стих в новата й книга). В дома на интуицията, на духовните пътешествия и духовното израстване. Там се придобива и импулсът да даряваш любовта си, дарбата си, времето си… Най-вече на най-заслужаващите. На децата. На детето у всички нас – също. Както прави Мая.


◊ ИНТЕРВЮ С МАЯ ДЪЛГЪЧЕВА

- Първата ми асоциация, която породи заглавието на книгата ти, е тази с деветия вал, последната степен на бурята. Може ли, Мая, да потърсим аналогия между деветия дом и деветия вал?

- Защо не? Та нали духовното израстване е свързано и с болка, промяна, пречистване. Затова болката може да се окаже много благодатна - тя е разтърсването, което пробужда. И то не е най-страшното. Нататък е още по-трудно...


- Изглежда, творецът го знае и не се страхува да скочи в Светлината…

- Навярно всеки носи това в себе си като знание, зависи колко му вярва и доколко преодолява страховете си. Усещането, че любовта и болката са едно и също нещо понякога, е и прекрасно, и болезнено. Пред него се смаляваш, посвещаваш се, раздаваш се… Инак, познавам хора, които сияят и сгряват, без непременно да са творци. А може би тъкмо те са творците?


- Но така, когато смисълът изпълни формите на изкуството, ще има ли изобщо нужда от тях?

- Днес творчеството е така важно, защото води духа ни, който има нужда от водене, от катарзис, от хранене, от лекуване. Може би когато творчеството се превърне в поведение, формите му на изява ще станат по-различни и природно мъдри. Може би тогава то няма да бъде провокация, спусък или спасителна лодка, а просто начин на живот – живият стих, който остава след теб, след всеки от нас...


- Тогава навярно ще се върнем към мъдростта на децата, които изцяло се сливат с това, което правят. Може да ги приемем дори за учители.

- Ако сега не ги приемаме така, то е поради глупостта ни да мислим, че като сме по-високи, сме и по-големи. Истинската големина е чистотата в погледа им към света, тяхната оригиналност и неподправеност, очудесяването на всяко нещо, което срещат, непредубедеността... Най-щастлива съм, когато пиша за деца и работя с тях – чувствам се в свои води, говорим на един език.


- Ако всички работещи с тях усещаха това щастие, нямаше да има нужда от дидактика, а от партньорство и приятелство. Но сега дори от религията искат да направят „задължително избираем предмет”…


- Задължителна религия ми звучи като оксиморон, нещо като задължителния „изпит по БКП” навремето... Освен това вяра и религия са различни неща. Ако в класа има две турчета, коя религия ще изучават? А ако религиозното обучение на децата се води от недостатъчно вярващи или пък неподготвени да го правят, вместо полза, те могат да нанесат повече вреда. Не всеки, който знае цитати от Библията наизуст, е вярващ. И не всеки вярващ притежава умението да общува с деца и да предаде тази вяра по подходящ за тях начин. Мисля, че е доста опасно да се превръща религията в учебен предмет. Да се общува на тези теми с най-малките, е крехко и деликатно начинание и то би трябвало да е избор и приоритет на семейството. Ако свещениците действително смятат, че духовните беседи са важни за нашите деца, а те са важни, нека направят така, че детето да пожелае да влезе в църква.


- Но приказката като учебен предмет със сигурност би одобрила, нали?


- Естествено, приказката от древни времена пренася човешките архетипове и натрупаната мъдрост, въплътена в една нежна, недидактична и ненатраплива за детето форма. Заради увлекателността и образността на приказката понякога чрез нея може да се научи много повече, отколкото чрез уроците.


- Особено пък когато детето само съчинява приказките, както се случва в клубовете, които си водила и водиш…

- Наистина неговият потенциал за съзидание е огромен, защото все още не е обременено от моделите и рамките на възрастните и все още вижда света в цялото му многообразие, широта и необикновеност. Но ако този творчески импулс не бъде забелязан, оценен и насърчен, много скоро закърнява и се загубва. Сещам се с усмивка за сина на една моя приятелка, осемгодишен, който почна да пише своя приказка със заглавие „Детето, което искаше да остане по-дълго будно”. Заглавие, което носи и преносен смисъл – децата са будни, те все още са в естествена връзка с цялото, с природата, вселената, енергията... Нека не им пречим, ако не можем да им помогнем.


- Вярваш ли, че с идването на новата епоха на Водолея, ще се излее и ведрото на разбирането и проявяването на нашата истинска човешка природа? А това да промени към добро и изкуството?


- Вярвам, че изкуството ще започне да излъчва един възраждащ, облагородяващ и просветляващ заряд, но едва когато творците се научат да обичат в действие, а не само да изричат, рисуват или композират своята любов. Която често не е и любов, а болката от липсата й, несподелеността й, копнежа по нея и пр. И това е разбираемо – изкуството е отражение на реалността, в която се намираме – ако човек е наранен, самотен, нереализиран, откъде да дойде светлината, та да се излее в творчеството му? Може би някои го успяват, но те са единици. Засега.


- И това изобщо да не звучи като идеологически, религиозни категории, а като реални случвания. За жалост, в бъдещето…

- Нещата се случват естествено и ненасилствено, когато узреят предпоставките за тях.


- Ти какви случвания би си пожелала на излизане от Деветия дом, в който затваряш един нелек период за теб, макар и подложен на интуитивна „дисекция”?


- Ако съм извлякла нужната доза мъдрост от пребиваването ми в него, бих искала да ми се случи Красота – във всичко. Ако не съм, ще опитам да запазя зрънцето красота и вяра в себе си – въпреки всичко.


Интервюто взе: Лияна Фероли
Автор:
12.11.2010 г. 22:16
Посетено: 1778
Етикети: деца
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/11145-maya-dalgacheva-nay-shtastliva-sam-kogato-pisha-za-detsa-i-rabotya-s-tyah