Интервю

Николай Караджов: Вярвам, че истинските картини са живи, те са душата на художника

Преди 30 години критикът Димитър Аврамов провокира твореца за самостоятелни изяви

Николай Караджов: Вярвам, че истинските картини са живи, те са душата на художника
Николай Караджов и картината „Натюрморт с кларинет”


◊ ВИЗИТКА

На 2 ноември русенският художник Николай Караджов откри във фоайето на Доходното здание поредната си самостоятелна изложба. Тя е и повод да напомни за себе си, за личния му празник – юбилейната 60-годишнина. Картините - това съм аз, това е моят стремеж към хармония, разкрива част от своя свят творецът. Платната сами говорят, вместо да ги обяснявам. Експозицията със сигурност е подарък за русенските почитатели на живописта. Творчеството на Николай Караджов не се нуждае от коментар, платната му са наситени със символика и послания, те сами говорят.


◊ ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИКА

- Г-н Караджов, от позицията на 60-те години каква оценка си давате?
- От сегашната камбанария на 89% съм наясно, че съм успял да направя почти всичко, което мога. Едва ли човек за целия си живот може всичко да стори при това 100%.

- Вие сте перфекционист...
- Непрекъснато си правя самоанализ – какъв е резултатът, как ме възприемат колегите. За мен е важно тяхното мнение, работим в една сфера.

- Самотен художник ли сте?
- Всеки художник е самотен. Всяко сериозно занятие в живота на човека е самотно. Имаше една такава мисъл, че човек се ражда сам, живее сам и умира сам.

- В картините ви има и философско присъствие, но все пак има ли неща, които не могат да се изкажат, да се нарисуват?
- Никога не съм се стремил към философско отношение в моите картини, това е въпрос на нагласа. Така усещам света. До 50-тата си година четох много литература, която се оказа полезна за мен.

- Дамските потрети сякаш са еднакви, нарочно ли е търсен този профил?

- Персонажите имат конкретна физиономия. Старая се да портретувам всичко. Това е част от моята концепция. Аз търся универсалното в конкретното. В този смисъл и кибрит, и фас, успявам да ги портретувам. Не рисувам изобщо човек. Ако самият модел ме вкара в категория тип жена, това вече е друга картина. Обектът при мен е безкръвно портретен, детайлно изучен с всичките му компоненти и поставен в условна среда. В този смисъл се получава още по-силен ефект в картината. Това е така нареченият хиперреализъм.

- Коя е картината, която Ви даде самочувствието на творец?
- Навремето направих първия вариант на натюрморт с кларинет. Тогава „вървях по инстинкт” и нямах самочувствието на творец. С опита си човек добива и усет. Първият вариант на този натюрморт нарисувах, когато бях на 28 години. Сега се чудя как съм имал зрелостта на тази възраст. Тази картина стана притежание на
Димитър Аврамов, корифей на критиката. Той ми каза в прав текст: „Сега е моментът да направиш изложба”. Осъзнато разбирах, че един художник като покаже 7-8 картини, става ясно какъв е. Другото вече е количествени добавки, които не променят качеството. Благодарен съм на Аврамов, че ме провокира.

- Вие сте художник на свободна практика...
- Това е най-трудната работа. Свободата е тежко нещо, тя не е за всеки. Тук съм отговорен за всичко. До последния момент полагам лак, който запечатва платното и повече не могат да се правят корекции. Истинският художник трябва да бъде голям егоист и да мисли за естетическата страна на картината. Уважавам боите, четките, платното и аз трябва да съм на това ниво. Когато установя, че усилията ми са напразни, вземам един парцал и избърсвам платното.

- Да поговорим за вдъхновението на твореца...
- Вдъхновение - не мисля за това понятие. Изпитвам удоволствие, че полагам мазка с четката. Детското любопитство е двигателят на художника, трябва да се види какво ще се получи. Творецът е отговорен за всичко, което се прави върху платното - да го покрие, да се появи чудото, съществото. Вярвам, че истинските картини са живи, те са същества, те са душата на художника. Влага себе си в тях. Усещането е върховен закон на художника. Във всяка една картина той преследва целта си...

- Гилдията на художниците в Русе някога е била много сплотена, какви са спомените Ви оттогава?

- Имам спомен от средата на 70-те години. КДК беше център на интелигенцията в Русе. Художниците имаха една маса със зелено сукно и там се събираха художници като Димитър Хинков, Никифор Цонев, Петър Попов-Попито, Стефан Кацаров..., младите бяха допускани, но видимо уважаваха по-старите творци. Възрастните колеги имаха какво да кажат. Сега такова чудо няма. Ходехме при колеги, които работят в ателиетата си. Това бяха и създателите на Русенската школа. Тъжно ми е, че в момента младите художници нямат идеята да си направят дружество на младите творци, да направят младежка изложба. От зората на демокрацията досега тук е пълен хаос. Тъжно е, защото те остават на нивото, на което са. Друго е, когато виждаш как творецът работи, виждаш реализацията му... Някога сме имали нужда да виждаме себеподобните и се заразявахме..., имаше изложби, разби се художественият живот в страната. Преди години с голям зор се организираше пролетен или есенен салон... Сега няма. Това е стерилна среда, от която нищо не се ражда...

- Изкуството ще умре ли?
- Не, но има поражения. Да не говорим, че има погубени поколения.

- Хората, на които сте благодарен...
- На всички, до които съм се докоснал и са ми помогнали да бъда автор. Ченини има една мисъл, която ще цитирам: „Ако ти усещаш желанието да рисуваш, трябва да отидеш при най-добрия художник и да станеш негов ученик“.

- Вие, чий ученик бяхте?
- В Художествената академия попаднах на един наш голям художник Нено Балкански. Мога само това да кажа - благодарен съм му.


Автор: Лилия Рачева
10.11.2010 г. 16:56
Посетено: 2400
Етикети: картини
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/11126-nikolay-karadzhov-vyarvam-che-istinskite-kartini-sa-zhivi-te-sa-dushata-na-hudozhnika