Интервю
Весела Фламбурари: Целият ни човешки път е пътят на една приказка
Разговор с носителката на Националната награда за детска литература "Петя Караколева" за 2010 г.
◊ ВЕСЕЛА ФЛАМБУРАРИ - ЛАУРЕАТ 2010
В навечерието на Деня на Кърджали (21.10) бе връчена за шести пореден път Националната награда за детска литература на името на забележителната кърджалийка Петя Караколева, която ни прави милионери на думи и талантливо обичащи, по думите на Николай Милчев, миналогодишния носител на приза и председател на журито на едноименния конкурс. Радвам се, че този път и останалите му членове (Благовеста Касабова, Мая Дългъчева, Иво Георгиев и Иванко Маринов) бяха на същото мнение и единодушно присъдихме наградата на сладкодумната и поновому разказваща Весела Фламбурари, каза той.
Весела Фламбурари е родена през 1967 г. в Добрич. Завършила е ЕГ “Гео Милев” с профил “Немски език”, НАТФИЗ “Кръстю Сарафов”, специалност “Куклено актьорско майсторство” при проф. Николина Георгиева. Специализира културология в СУ “Св. Климент Охридски” при проф. Ивайло Знеполски. Омъжена е и живее в гръцката столица Атина, където преподава куклен театър и творческо мислене в частна школа по изкуствата. Била е автор и водещ на детското неделно предаване ”Тинтири-Минтири” в програма “Хр. Ботев” на БНР в периода 1993-2000. Автор е на книгите “Приказки за мъничета”, на фантазийния роман “Приказки от Горната земя" (кн. 1: Мина, магиите и бялата стъкленица”), “Приказки от горната земя” (кн. 2: “Мина и магията за предсказание”), “Приказчици”, оформили 13-те телевизионни епизода по БНТ “Лека нощ, деца!”, "Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина”. А с най-новата си детска книжка “Приказки за театър” спечели Националната награда за детска литература „Петя Караколева”.
◊ РАЗГОВОР С ПИСАТЕЛКАТА
- Предстои ли ни всички да станем приказни герои, да станем като децата, така както изисква нашият Създател, скъпа Веси?
- Няма как да не се движим по посока на това съвършенство, защото така ни е програмирал Този, за когото говорим. Предстои ни да научим със сърцата си, че опознавайки знаците около нас, ще можем да действаме според наученото. И да събудим в себе си детето с отворени очи и ум, изповядващо приказното верую за победата на доброто над злото...
Но трябва да придобием детската свързаност с всеки и всичко. Винаги да бъдем на линия... С повече усилие и сега го правим, но когато започнем да резонираме със своята вътрешна реалност, ще започнем да ходим и дишаме по поникналата зелена трева на нашата Приказка.
- Твоите малки герои имат това познание в много по-голяма степен от заобикалящите ги възрастни, без някой да ги е учил на това. С него ли се раждат?
- Всички носим знанието в себе си, но после то не само че не се надгражда, а се захлупва с похлупак, затваря се в нашия затрупан от предразсъдъци и клишета заден „двор”, в който няма място и за най-малкия свеж кълн зелена трева.
- И всичкото това – с помощта на така наречените „знаещи”...
- Всъщност те не знаят най-важното. Как да обичат, как да прегърнат и целунат едно дете. И след като не му осигуряват възможността да опознава адекватно света със своите въпроси и да получава верните отговори, то се самозатваря в своя претрупан свят, от който може да излезе само с „магия”.
- Както и прави твоята Вещица за чудо и приказ...
- И то благодарение на това, че всички хора носят в себе си този вълшебен способ за трансформиране на живота, особено пък децата. Та, така и моята героиня успява сама да намери изхода чрез магичния трик да си разказва приказки, да преминава от история в история и да си обяснява света около себе си. И, подобно на барон Мюнхаузен, сама да се издърпа за косите си от „блатото”.
- А щом го може тя, вероятно, и всички други, особено четящите такива четива, ще го могат. Стига да има кой да им подклажда вярата в тези им възможности...
- Когато четем за такива примери, осъзнаваме своята сила и вяра, че това е възможно. Затова те са така нужни и заразителни... А вярата не е нещо колективно, тя е нещо много интимно и се проявява, когато му дойде времето. За идването на това време особено много съдейства изкуството, дори и това, което няма особено качествени характеристики. За мене, няма лошо и ниско изкуство.
- Особено ако стъпи на базиса-минимум, положен от семейството...
- Да, но, за жалост, това, което най-много затрупва и набутва детето в неговия заден двор, е тъкмо семейството. И тъй като в него рядко получава разбиране, обич, любов, време за разговори, детето се хвърля в хаоса и си изтръгва вниманието с насилие. За да го видят, че съществува. Така сякаш казва: ”Ето, аз съм тук и като не ме виждате с хубаво, ще ме видите с лошо.” А към това може да го подтикне дори само студенината в отношенията, тъй като е особено крехко и чупливо същество.
- Пък пренесена в училището, тази ситуация стига съвсем до задънена улица.
- Точно така. Затова не можем да имаме очаквания училището да започне от начало и да навакса спестените усилия на родителите и да върне радостта на едно разочаровано и отхвърлено от дома му дете. Макар че и там всичко много зависи от личността на учителя.
- И от това дали е попаднал на своето място и в своето време. И дали е фламбурар, т.е. байрактар на Светлината и Любовта.
- Да, учителят не само трябва да преподава и да учи на наука. Неслучайно на повечето флагове на революцията пише „Свобода или смърт”. Неслучайно червено-черният фламбур е флаг на революцията за освобождението на Гърция. Тъкмо затова си харесвам така много фамилията. Коренът на думата идва от слънце и огън. Днес също се нуждаем от съвременни фламбури, такива които имат огнена душа и светъл дух. И да се хвърлят в Светлината, дори и с риск да станат храна на пламъка (това пък е смисълът на фламбето).
- Вярваш ли, че идва огненото време на носещите в сърцата си фламбури?
- О, да! Твърдо! Пък и нещата изобщо не са били толкова страшни, колкото ни изглеждат. Но човекът е така устроен, че винаги да говори за хубавото старо време и за мрачното, което предстои. А всъщност нещата не се въртят толкова в кръг, колкото вървят по спирала нагоре. Макар и да се повтарят, все пак вървят нагоре.
- Натам, където се намира твоето приказно Далечно Близоване, в което бликат чучурите с цветна вода, утоляваща жаждата ни за красота, доброта и правдина...
- Да, всички пътища водят натам. И това място хем е далечно, хем е близко, в зависимост от координатите му, заложени от нас самите. Затова само условно се оказва, че пътят дотам е много дълъг, а този на връщането е много къс. Но, слава Богу, че вече сме тръгнали да разбираме, че всички пътища и пристанища са вътре в нас. Само трябва да изтичаме към Светлината, както правят моите приказни герои. В противен случай имаме още дълго да се учим на себеоткриване. И то по познатия ни досегашен начин – болезнено разрушителния.
- Но точно пък сега е моментът да се доверим на изпитания от древността модел на приказката, която носим в сърцата си, и да полетим към сътворения от нея с мечти нов свят.
- Щем или не щем, точно този модел ще ни води напред, каквото и да казваме и колкото и да не вярваме, че живеем в приказката. Дори и да се опитваме да я оставим, тя никога няма да ни остави. Защото е изкристализиралият образ на мъдростта, събиран и натрупван от началото на човешката история. Именно затова няма как зелената трева на нашата приказка да не прорасне и да не преобрази затрупания ни от неверие, страх и безнадежност заден двор. И защото – целият ни човешки път е пътят на една приказка, стига да й дадем образ и глас. Да я изиграем като в театър и като децата. И точно тази „игра”-знание ще ни даде крилете на сърцето и душата, отвеждащи ни в приказния свят.
Разговорът води: Лияна Фероли
Автор:
Публикация:
21.10.2010 г. 15:01
Етикети:
Посетено:
2287
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/10961-vesela-flamburari-tseliyat-ni-choveshki-pat-e-patyat-na-edna-prikazka